Седми ноември, денят на революцията на болшевиките, е хубав ден за излизането на книгата „Един ден на Иван Денисович” на Александър Солженицин.

Първото й издание, преди повече от половин век, прониза като мълния притихналия свят на социализма. Сиромашкото слънце от мразовития ден на лагерника Денисович освети ледените очертания на на Сталиновия архипелаг  ГУЛаг. С  изгряването му започна кратката ера на „размразяването” на Хрушчов.

Очевидци  разказваха, че когато на Двадесетия конгрес на КПСС генералният секретар прочел секретния доклад за Голодомора,  политическите процеси и лагерната империя, от смразената зала  пристигнала бележка: „Ти къде беше тогава?”. Гневният поглед на комунистическия лидер обикалял редовете от мълчащи хора: „Кой написа това”? Никакъв отговор.

Хрушчов посочил залата: „Там бях”.

Подозренията, че той не само е бил там, сред мълчаливото малцинство, но и активно е участвал в престъпленията и опитите му да развенчае „вожда на световния пролетариат” са само желание да се скрие, скоро се оправдават.

На изложбата на модерното изкуство в Манежа в Москва, Хрушчов, не почувствал и не разбрал нищо, прави грандиозен скандал със скулптура Ернст Незвестни. Този скандал струва на твореца немилост до живот. А тежката идеологическа завеса отново се спуска над съветската култура.

Другите романи на Солженицин като „Архипелагът ГУЛаг”„Матрьонин двор”, „Деветият кръг”, „Раковият корпус”, дълго време не виждат бял свят, а самият той, както и други велики творци като Йосиф Бродски, са прогонени от Русия.

Но, светът се мени, „царевичният” Хрушчов, който иска да догони и да надмине в кратки срокове Америка, също изпада в немилост.

Когато умира, каква ирония, роднините му канят Неизвестни да извае надгробния му паметник. Творецът сплита един в друг два къса мрамор-черен и бял, какъвто е бил животът на Хрушчов, каквато е съдбата на Русия.

След дългата ера на „ застой” на Брежнев, Горбачов също се опита да повдигне тежката завеса над величавата, но, преди всичко, трагичната история на огромната страна.

Уви, създаденият „по волята на народа, нерушим, единен и могъщ съюз” не можа да преживее кратката ера на „гласността и перестройката”. При това го събори именно гласността, или според страховитата метафора на един дисидент, „размърдването на костите в Сибир”.

Сега Путин се опитва отново да отговори на въпроса, който повдига „Един ден на Иван Денисович”:

„Може ли руският народ да живее с истината за своето минало?”

А при нас този разговор дори не е започвал.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара