Дали ще ми повярвате, ако кажа, че нямам сили да пиша за „Бьорнстад“?
Може би ще ми повярвате.
Може би ще решите, че преигравам.
Избягвам да казвам, че дадена книга, филм, история или каквото е там, ме е „стиснала за гърлото“. За тази книга обаче ще го кажа. Хвана ме и не ме пусна. Дори когато историята ми идваше в повече, пак не ме пускаше. Оставях книгата с мисълта, че не мога да прочета и ред повече – и след няколко минути посягах отново.
Няма да правя резюме на книгата – има го отзад на корицата. Но ще кажа, че приех тази книга много лично. Не защото обичам или разбирам от хокей. Не защото съм почитател на който и да е спорт. А защото и аз живея в малък град, в район, за който на никого не му пука, и защото не един и два пъти имах чувството, че Бакман описва не онова шведско градче там някъде в гората, а говори за моя град.
„Във всеки случай градът губи. И отдавна не е печелил. Работните места намаляват, така че всяка година намаляват и хората“.
„Бьорнстад“
Повярвайте ми, зная какво е. И ми е лесно да разбера защо градчето в историята на Бакман се вкопчва така в единственото, което му е останало – хокейния отбор. Но разбирането не притъпява болката. “Бьорнстад” е една много, много болезнена книга.
Свикнали сме да мислим за малките градчета като за места, където всички се познават и където хората се радват заедно на хубавите неща и се сплотяват в мигове на нещастие. “Бьорнстад” разби тази моя представа. Или, по-скоро, не я разби, а я промени, разклати я по един страшен начин. Защото понякога нещастието на един от общността сплотява тази общност не около него, а срещу него. Дали от страх? Дали от човъркащо подозрение, че може би той сам си е навлякъл нещастието и може по някакъв начин да въвлече и тях? Няма как да знаем. Но това се случва – в Бьорнстад и малките, “оставени на доизживяване” градчета като него:
„Толкова е лесно взаимно да се убедим да спрем да възприемаме някого като човек“.
„Бьорнстад“
Някои ги беше страх от приказките на Братя Грим. Страшни били, ужасни били, кървави били. А това, което пише Бакман в „Бьорнстад“? То е по-страшно от която и да е приказка. Защото не е като другите книги на Бакман. Тук героите не са саможивци като Уве и „чудаци“ като Елса и Бабата, не са и „будната квартална съвест“ като Брит-Мари – които са уж „дръпнати“ и заядливи, но всъщност са хора със златни души и сърца. „Бьорнстад“ е болка и сурова реалност. „Бьорнстад“ е книга, която казва премълчаваните неща. И е много, много, много „моя“ книга.
Тази книга на Фредрик Бакман е различна от другите. В нея има много мрак и малко надежда. Ако смятате, че не е за вас, понеже в нея се говори за спорт, помислете отново. Защото “Бьорнстад” не е (само) хокей. “Бьорнстад” е оцеляване.
И категорично е най-добрата книга на Бакман досега.
Ревюто е от Фейсбук профила на Деница Райкова. Публикуваме го с нейно съгласие.
0 Коментара