„Имам една мечта“, „Властта на народа, от народа и за народа“, „Звездният им час“, „Съборете тази стена“, „Дай ми свобода или нека умра!“, „Най-сетне свободни!“ Това са едни от най-великите речи за всички времена. Зовящи за война или за мир, израз на гняв или в търсене на справедливост, призоваващи на бунт за свобода.
В книгата „Великите речи накратко“ са представени най-важните откъси от 200 речи, които са променяли света – от античността до наши дни. Всяка от тях е съпроводена от кратки бележки, запознаващи с контекста и моментните обстоятелства при произнасянето й. Включени са текстове от речи на Сократ, Юлий Цезар, Жана д’Арк, Елизабет І,
Джордж Вашингтон, Ейбрахам Линкълн, Махатма Ганди,
Адолф Хитлер, Уинстън Чърчил, Джон Ф. Кенеди, Мартин Лутър Кинг, Нелсън Мандела, Михаил Горбачов, Барак Обама и на много други.
Авторът Джейкъб Ф. Фийлд е научен сътрудник в Кеймбриджкия университет. Получава научна степен по история в Университета на Оксфорд. Преподавал е икономическа и военна история в новозеландския университет „Меси“ и в Уайкато. Авторът е подбрал 200 забележителни речи и ни разказва накратко тяхната история – текстовете в томчето от 416 страници са придружени и с подходящи черно-бели фотографии и илюстрации на редица световноизвестни личности от близкото и далечното минало.
Във всяка от включените 200 статии в справочника ще прочетете
ключов абзац от дадена реч,
който изтъква нейна значимост и представя най-важната част от съдържанието ѝ. В придружаващия речта текст са представени кратки обяснения на историческия, обществения и политическия контекст, в който е било произнесено словото, както и кратки, но съществени биографични бележки за личността на оратора.
Макар да има безброй класации за най-добри и най-запомнящи се речи, тези, които определяме като велики, въздействат едновременно на умовете и сърцата на хората с откровеността и силата на словото, като
влиянието им е продължило дълго във времето:
от произнасянето им за първи път до днес. Риторическите умения, красноречието, харизмата и най-вече посланията на владетели, военни пълководци, оратори, политици и лидери са ключови за организацията или вдъхновението на масите. Публичното изказване обаче е също така и въпрос на отговорност, позиция, обучение и опит. Така части от речта се превръщат в крилати фрази, които всички разпознаваме:
- „Имам една мечта“
произнася Мартин Лутър Кинг Младши пред 250 000 души по време на делото си, което изиграва решаваща роля за приемане на Закона за гражданските права през юли 1964 г., който поставя расовата дискриминация извън закона.
- „Властта на народа, от народа и за народа няма да изчезне от лицето на земята“
произнася президентът Линкълн четири месеца след битката при Гетисбърг през 1863 г. по време на освещаването на военното гробище в памет на загиналите
- „Дай ми свобода или нека умра“
произнася Патрик Хенри (губернатор на Вирджиния, САЩ) в призив към колонистите да се готвят за война. На 23 март 1775 г. той държи реч в Ричмънд, Вирджиния, пред множество, част от което са Томас Джеферсън и Джордж Вашингтон.
- „Ще дойде денят“
произнася писателят Виктор Юго по време на конференция на движението Международен конгрес за мир в Париж през 1849 г., като лансира оптимистичната си представа за създаването на Европейски съединени щати.
- „Лъжецът с нищо не е по-добър от крадеца“
произнася Теодор Рузвелт в реч от 1906 г., в която говори за необходимостта журналистите да разкриват случаите на корупция, но и ги предупреждава за опасността от злоупотреби.
- „От Шчечин на Балтийско море до Триест на Адриатическо през континента се спусна желязна завеса“
произнася Уинстън Чърчил в речта си от 5 март 1946 г., с която критикува Съветския съюз за амбициите на Сталин да влияе на Централна и Източна Европа.
При последователно четене на най-забележителните слова в световната история се забелязва, че темите често са свързани:
- с родолюбието, доблестта, свободата, любовта към поданиците/народа;
- с порицаване на предателите и властта, както и на алчността, плячкосването, опустошението, робството;
- с възхваляване на подвизи;
- с насърчаване към смелост/храброст, висок боен дух и вечна слава,
- с призив към единство, слава на Бог, смирение.
В съвремието забележителните слова от своя страна засягат социалното неравенство, расизма, екстремизма, свободата на словото, религиозната/расовата/половата толерантност, демокрацията, имиграцията, опазване на околната среда, тероризма, трафика на хора и др.
За да откриете по-лесно някоя реч, справочникът „Великите речи накратко“ предлага три показалеца – по известни фрази, съдържащи се в словата, по автори – подредени в азбучен ред, и според темата, на която са посветени.
Откъси
Демостен – Трета реч против Филип
Атинският държавник Демостен (384–322 г. пр.н.е.) усъвършенства ораторското си изкуство в специална подземна стая, където пребивава с наполовина обръсната глава, за да не се изкушава да излиза. Вродения си говорен дефект преодолява, като се упражнява да говори с дребни камъчета в устата. Така на 30-годишна възраст той вече е един от влиятелните гласове в атинската политика. В средата на 4. век пр.н.е. Македонското царство започва да измества Атина от първото място във военно-политическата обстановка в региона.
Демостен е яростен противник на експанзията
на древните македонци и публично осъжда империалистическите амбиции на техния цар Филип ІІ. През 341 г. пр.н.е. ораторът произнася третата си реч против Филип (наричат ги филипики). През 338 г. пр.н.е. обаче Филип ІІ побеждава оглавената от Атина коалиция в битката при Херонея, с което Македонското царство става хегемон в елинския свят. Демостен остава на антимакедонските си позиции. Всичко приключва през 322 г. пр.н.е., когато под натиск от македонските господари атинските власти го осъждат на смърт. Но преди присъдата да бъде изпълнена, Демостен се самоубива като поглъща отрова.
„Докато корабът е в безопасност, независимо дали е голям или малък, морякът, кормчията, всеки на борда би трябвало да напрегне сили, за да не се допусне съдът да се преобърне – било то заради инцидент, било поради зла умисъл.
Защото погълне ли го морето, свършено е с него.
Така и ние, атиняни, докато сме в безопасност и разполагаме с този великолепен град, с достатъчно ресурси и добра репутация, какво би трябвало да направим? Мнозина от нас, позволявам си да кажа, копнеят да зададат на глас този въпрос. Е, добре тогава, нека аз да ви кажа. Ще предложа решение и ще го прокарам в събранието, ако ви допадне… Нека се подготвим за собствената си защита, да се запасим с каквото е необходимо – преди всичко с кораби, пари и войска, защото независимо че много други народи са се примирили да бъдат роби, убеден съм, че ние поне трябва се борим за свободата си.“
Атина, Гърция, 341 г. пр.н.е.
Оливър Кромуел – Разпускането на „съкратения парламент“
По време на гражданската война в Англия никому неизвестният Оливър Кромуел (1599–1658) се превръща в най-популярния парламентарен водач. Независимо от победата на парламентарните сили през 1646 г., съществуват различни мнения относно това какво да правят с Чарлс І. Някои парламентаристи смятат, че кралят трябва да остане на престола, но с орязани права, а други – че монархията трябва да бъде ликвидирана. През 1648 г. войници нахлуват в парламента и изваждат от състава му членовете, които са склонни да се споразумеят с краля. Останалите от депутатите в т.нар. Съкратен парламент
гласуват Чарлс І да бъде екзекутиран.
След това Кромуел се заема със съпротивата на Ирландия и Шотландия. Той обаче е разочарован от бавенето на депутатите да създадат нова конституция. На 20 април 1653 г. ги упреква в нерешителност и разногласия, а накрая с помощта на войниците си опразва заседателната зала. Тогава Кромуел посочва новите членове на парламента и още през декември същата година те гласуват нова конституция, с която го обявяват за лорд-протектор. Кромуел умира през 1658 г. Създалият се властови вакуум е запълнен от изпратения в изгнание син на Чарлс І – Чарлс ІІ, който през 1660 г.
сяда на английския престол.
„Крайно време е да прекратя вашето пребиваване на това място, което вие осквернихте с презрението си към добродетелта и чрез извършване на всевъзможни грехове. Вие сте група разколници и противници на всичко добро в управлението. Вие сте шайка жалки наемници и сте готови подобно на Исав да продадете родината си за паница леща и да предадете своя Господ за няколко сребърника… Ето защо, в името на Бога, махайте се оттук.“
Лондон, Англия, 20 април 1653 г.
Алберт Айнщайн – „Чудесата на науката“
Алберт Айнщайн (1879–1955) произхожда от семейство на германски евреи. През 1905 г. той работи като технически асистент в швейцарската патентна служба. През същата година публикува четири новаторски статии, които променят представите на хората за Вселената. Публикациите го правят световноизвестен. През 1913 г. Айнщайн е назначен за директор на Кайзер-Вилхелмовия институт по физика към Берлинския университет. Там продължава своите изследвания, които му носят Нобелова награда през 1921 г. В речта си от 1930 г. той изразява своята
увереност в ползите, които науката осигурява
на човечеството. През 1933 г. надигането на фашизма в Германия и нарастващият паралелно с това антисемитизъм принуждават учения да емигрира в Съединените щати. Въпреки пацифистките си убеждения, през 1939 г. Айнщайн препоръчва САЩ да създадат атомна бомба. След 1945 г. обаче той се включва в кампании, разясняващи опасността от атомното оръжие. Последното десетилетие от живота на учения е посветено на създаването на обща теория, обединяваща всички закони на физиката. Той обаче умира през 1955 г., преди да е постигнал целта си.
„Всеки, който използва чудесата на науката и техниката без да се замисли за тяхната същност – подобно на кравата, която изобщо не се интересува от ботаниката на растенията, преживяни с наслада от нея –
трябва да се срамува от себе си.
Помислете и върху факта, че инженерите са тези, които правят възможна истинската демокрация. Те не само облекчават всекидневния труд на хората, но осигуряват и достъпа на всички до творенията на най-възвишените мислители и художници.
Прелестта и удоволствието от тези произведения доскоро бяха привилегия само на висшите класи. Така инженерите помагат за събуждането на хората от тяхната сънлива непросветеност.“
Берлин, Германия, 22 август 1930 г.
Маргарет Тачър
През 1975 г. Маргарет Тачър (1925–2013) се изправя срещу Едуард Хийт в надпревара за лидерския пост в консервативната партия на Великобритания. Тя го побеждава, а през 1979 г. печели и парламентарните избори и става министър-председател. Тачър провежда реформи, с които ограничава силата на профсъюзите, намалява данъците и държавните разходи, като в същото време приватизира и освобождава от регулации множество сектори на икономиката. През същата годината страната влиза в рецесия. В реч пред конференция на консервативната партия Тачър заявява, че заради кризата няма намерение да промени водената от нея политика.
Британската икономика остава в застой
и популярността на Тачър върви надолу до 1982 г., когато победата във войната за Фолклендските острови ѝ помага да постигне съкрушителна по-беда на парламентарните избори през следващата година. През 1987 г. Тачър печели трети премиерски мандат, но решението ѝ две години по-късно да въведе поголовен данък се оказва много непопулярно и предизвиква масово недоволство. През 1990 г., след 11 години начело на страната, Тачър подава оставка от ми- нистърпредседателския пост.
Умира от инсулт през 2013 г.
„Ако народът се усеща като част от една велика нация и е готов да има волята да я запази такава, тогава ние наистина ще сме велика нация и ще продължим да бъдем такава и за в бъдеще. Какво ни спира да го направим? Какво ни пречи?
Перспективата за още една зима на недоволство?
Може би. Аз предпочитам обаче да вярвам, че
някои уроци са били научени с течение на времето
и ние се придвижваме, макар и бавно и болезнено, към една есен на разбирателство. Надявам се, че след нея ще дойде и зимата на здравия разум.
…На тези, които със затаен дъх очакват да се случи любимото медийно остроумие с обратния завой, имам да кажа само едно нещо. Вие ако искате, се обръщайте. Госпожата няма намерение да прави обратен завой.
…И така, нека не се поддаваме на ласкателствата на малодушните. Нека да игнорираме хулите и заплахите на екстремистите. Да застанем едни до други и да изпълним дълга си – и няма да сбъркаме.“
Брайтън, Англия, 10 октомври 1980 г
0 Коментара