Съдбата на Екатерина Ненчева е пример за съдбата на жената в литературата. Краткият й живот – умира на 34 години – ни напомня, че едно от условията творящата жена да остане в литературната история – освен талант, е и дълъг живот. Какъвто има нейната приятелка от студентските години – Дора Габе.

Дора Габе и Екатерина Ненчева издават почти едновременно своите дебютни стихосбирки – съответно „Теменуги“ (1908 г.) и „Снежинки“ (1909 г.). Двете публикуват по едно и също време в елитното за времето списание „Мисъл“, подкрепяни са от Пенчо Славейков и се възприемат като ученички на Пейо Яворов. Според спомените на Дора Габе

Яворов преработвал и връщал стиховете им за доредактиране.

Пак според нея Екатерина Ненчева отговорила на нейното съмнение относно чуждата намеса в текстовете им: „Така е в началото. След време няма да имаш нужда от него. И с мене беше същото“.

Малко са книгите, издадени за Екатерина Ненчева, и интересът към поетесата е спорадичен и най-често е свързан с годишнини от смъртта или рождението й. Тогава се разказва за тежката й семейна драма, насилствената смърт на баща й, самоубийството на брат й. През 40-те години на XX в. излиза „Избрани стихотворения“, издадена от Веселин Ханчев, който е роднина на поетесата по майчина линия, и „Мадона в черно“ (1944 г.) на Владимир Русалиев. Доста по-късно излизат други издания за нея, като „Изповеди на една мадона в черно“ (1985 г.), съставена от Луко Захариев.

В предговора към „Избрани стихотворения“ Ханчев свързва името на Екатерина Ненчева с

първите опити за лична изява на жената след Освобождението.

През 90-те години на XX в. интересът към нея е от феминистка гледна точка, чрез вписването й в поредицата творящи жени, повече или по-малко известни. Името й е споменавано заедно с това на Дора Габе, Мара Белчева и Елисавета Багряна.

Късо е времето, което дели поетесата Екатерина Ненчева от възрожденските интелектуалки, Елена Мутева – преводачка на Крилов и източни приказки, публикувани посмъртно през 1858 г., и Ирина Бачо-Кирова – авторка на първата стихосбирка от жена у нас „Българка“ (1890). Това недостатъчно време за съзряване на обществото след Освобождението и неподготвеността на публиката ще предопредили нагласите към младата поетеса, както и ще открои темите в поезията й като женска смелост. Защото докато Ирина Бачо-Кирова говори за гордостта да си българка и дъщеря, Екатерина Ненчева гледа на себе си с модерно еманципирано създание и чак по-късно, след брака си с Иван Харизанов, на когото посвещава стихосбирката си, ще погледне на ролята си на майка.

Първата литературна изява на Екатерина Ненчева в периодичния печат е през 1903 г. под псевдонима Велирина в сп. „Летописи“. Следва плодоносната 1905 г., през която младата поетеса се увлича по театъра, учи се от Яворов и превежда Хайнрих Хайне за списание „Мисъл“.

Нейните преводи получават похвала от Пенчо Славейков,

който обикновено скъпи хвалбите, а освен това се опитва да  помогне с работа на първокурсничката по славянска филология. Можем да предположим също, че една от поетесите от мистификационната книга на Славейков „На острова на блажените“ – Вита Морена, е Екатерина Ненчева.

Заедно с Дора Габе ще видим Екатерина през 1909 г. сред сътрудниците  на сп. „Слънчоглед“ с редактори Елин Пелин и Димо Кьорчев. От същото време датира интервю с поетесата за в. „Вечерна поща“, в което тя се отказва да коментира политиката в страната с мотива: „На въпроса за политическия живот – що да кажа, когато ми се струва, че ние жените сме лишени от правото на глас в тая област.“ Дали отказът да отговориш или вземеш отношение може да бъде тълкуван като несъгласие, заявено с мълчание – дистанция? Дали причината е в нагласите на времето? С отзивите на семейството? Когато майката на поетесата разбира, че дъщеря й е издала стихосбирка не изрекла похвала, а казала, че

орезилила нея и себе си.

Ако се доверим на Веселин Ханчев за равенството на жената по онова време единствено в семейните фотографии, то стихосбирката „Снежинки“ е тъкмо обратното на приетото – заставане сама с лице пред всички. Тази постъпка навремето е била равносилна на разсъбличане на обществено място. Още повече че стихотворенията са интимни, заявяват личността на жената като правеща избор и обичаща. Стихотворенията на Екатерина Ненчева и Дора Габе в двете им дебютни стихосбирки заявяват чакането на жената и припомнянето с тъга на времето заедно с любимия. По този начин чрез двете млади поетеси

в литературата ни навлиза меланхолният женски субект,

който е отчужден от настоящето и съществува в едно постоянно завръщащо се минало на неизживени дни. „Неизживяността“, прекъснатостта, попарването на младостта е най-често повтарящият се мотив в сецесионно-символистичната лирика по онова време. Нека си припомним поезията на Пейо Яворов и Димчо Дебелянов.

През 1910 г. Екатерина Ненчева участва в антологията на Д. Подвързачов и Д. Дебелянов „Българска антология нашата поезия от Вазова насам“. Там ще видим фотографията й, меланхолна и скръбна. Тя ще бъде препечатвана по-късно в следващите материали за нея. Така ликът й на „жена в скръб“, подсилен от черната рокля, съвпада със Славейковото описание на Вита Морена от „На острова на блажените“. Но пророчеството му за тайнствената поетеса от Острова на блажените приляга още по-пълно към настоящата съдба на Екатерина Ненчева – днес „никой от Острова на блажените не знае нищо за нея“.

Преди смъртта на Екатерина през 1920 г. мисълта за Яворов я съпътства наред с грижите за децата и съпруга й. На тази мисъл – за „ясновидеца слепец” – тя дължи едно от последните си стихотворения – „Яворов“ – останало недовършено. Яворов е имал пълното съзнание за „белия лист“, който разтваря пред него поезията и на Ненчева, и на Габе, за възможността да остави своя отпечатък върху (в) нея. По всяка вероятност той е гледал на себе си като основоположник не само на нов начин на писане, но и като онзи,

който полага основите на поезия, писана от жени.

На Д. Габе казал: „Вие ще носите в душата си печата на моята душа и, без да щете, ще служите на моите цели“. След дълго творческо отдръпване Екатерина Ненчева публикува в сп. „Листопад“ през 1919 и 1920 г. В тези късни стихотворения присъствието на Яворов става осезателно. Ненчева започва да ползва цели стихове и композиционни особености на учителя си. Стихотворението й „Блян“ заема стих от „Сфинкс“ на Яворов. Едно от предсмъртните стихотворения на поетесата – „Може би“, е силно редуциран вариант на Яворовото „Затмение“, примесено с неговото Може би“.

Но днес няма запазени ръкописи от Екатерина Ненчева, само отделни писма и копия от фотографии в къща-музей „Димитър Димов“ в София, тъй като авторът на „Тютюн“ е бил неин родственик. В родния град на Ненчева – Троян, макар че е споменавана по време на различни културни прояви и изложби в града (последната такава е под наслов „Разговори за жени” от 2019 г.), няма данни за музей или музейна експозиция. Такива няма и в другите градове, в които е живяла. Така че единственото доказателство за съществуването на поетесата е стихосбирката й и публикациите в списания и антологии. По повод подредбата на експозиция за нея в Народна библиотека през 1995 г. Ана Свиткова, инициатор на изложбата, се опитала да издири лични вещи, запазени у наследниците, но поради втория брак на Харизанов такива също нямало запазени.

Какво би станало с Екатерина Ненчева, ако нишката на живота й не се бе скъсала толкова рано? Щеше ли да има място за нея до Дора Габе, както през 1905 г.? В каква посока щяха да се развият текстовете й – в пожеланата от съвременните й критици социална тематика или дори проза, или щеше да бъде смирена съпруга и грижовна майка на двете си деца? Това не бихме могли да гадаем, въпреки задълбочаващата се меланхолност на последните текстове, поради очаквания житейски финал.

Екатерина умира от туберкулоза 9 февруари 1920 г.

Оставя ни стихосбирка, която е и своеобразно обещание – да следва пътя и на Яворов, и на Славейков – едновременно. Онова, което авторът на „Сън за щастие“ споделя с Мара Белчева, че Дора, която сега харесва Яворов, един ден ще предпочете неговите стихове, е реалност в „Снежинки“, където съжителстват безсъницата и блянът и се изговаря любовното чувство по начин, неправен от жената дотогава в нашата литература.

Днес една улица в София носи името „Екатерина Ненчева“ и вероятно малцина от обитатели й и хората, които минават по нея, знаят коя е била тази жена, кога е живяла, какво е обичала и какъв е бил животът й.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара