„Достатъчно ще бъде да ви напомня само имената на Левски, Бенковски, Кочо Чистеменски, братя Жекови, бай Иван Арабаджията, Иван Ворчо и пр., всичките хора еснафлии и работници. Тия, и никой друг, умиха лицето на България и защитиха нашата опозорена слава…“
Когато в късната януарска нощ на 1884 г. перото на Захари Стоянов втъкава в редовете на „Записки по българските въстания“ величието на едно национално извисяване и спазмите на една национална агония, мнозина от тези жертвоготовни българи-поборници не са вече между живите.
Бившият апостол е първият, който застава „на колене“ пред техния подвиг и възрожденско себеотричане.
Той прави това не само защото небитието на изминалото време заплашва да спусне върху тях сянката на забвението. Едва ли и само затова, че моралният дълг на техен другар и съратник му дава подтик да остави имената и делото им живи за следовниците.
Неговото връщане към драматичните събития на Възраждането, към тогавашния бит, душевност и стремления на българите, към неволите на робството и белязания с кръв копнеж за свобода има стойността на изповед пред себе си и пред народа. Изповед, в която Захари Стоянов доказва своята вярност към незаменимите ценности на една героична епоха. И тази изповед остава със свое място в духовния живот на българина – тогава и днес.
Независимо че през сетните години от живота му политическият нерв и амбициите на надарената личност ще потулят за кратко време чистотата ма възрожденския огън у него, без да успеят да го загасят.
Кой е Захари Стоянов?
Риторическото предизвикателство на този въпрос често кара мнозина от неговите изследователи да поставят на везните на историческата оценка противоречиви величини. И наистина в рамките на емоционално неангажираното повествование мантията на сухата обективност еднакво добре би могла да легне както върху плещите ма Захари Стоянов – безкористния ратник ма българската национална революция, участника в Старозагорското и Априлското въстание, бореца, с перо и дело, за Съединението на България, така и върху Захари Стоянов – политиканствуващия журналист след 1885 г., председателя на Народното събрание по времето на Стамболов, доверената на двореца личност…
Но достатъчно е само да разгърнем Записките, за да бъдем обхванати от техния неспокоен дух и дълбочината на размислите, да попаднем изцяло под чистата магия на тази
неповторима „книга за народната съдба“.
След последната страница не остава съмнение, че Захари Стоянов оставя своята значима диря в политическата и културната история на България с това, което е сътворил за българите върху няколкостотин изумителни страници, с това, което е бил и вършил през тези паметни за българщината години.
В един предговор към поредното-издание на Записките Веселин Андреев пише, че в тях живеят двама герои. Единият, „големият“ – народът. Другият, „интересният“ – авторът. И бих приел, и бих възразил – те са неделими. Защото Записките, по същество мемоарна книга, непрекъснато вплита личната съдба на Захари Стоянов в многоликия живот на възрожденската българска нация. Чрез криволиците и перипетиите на личния си живот той ни учи да четем възрожденската история на България, да четем българската действителност през 60-те и 70-те години на XIX век. Или ако не съумеем да я проумеем, най-малкото – обвеяни от силата на неоспоримото му писателско дарование – да поживеем за кратко време в нея.
Записките са и отворена книга на неговия живот –
път на борби и на страдания, драматичен и тежък като съдбата на всеки родолюбив българин по онова време, обрекъл се на своя народ.
Както него и Захари, овчарчето от балканското село Медвен трудно изживява катарзиса на националното себе познаване, на освобождаването от чувството на историческа непълноценност.
От незлобливото простодушие до опасната в своето невежество религиозност, от безропотното примирение с робството до първите плахи помисли за верска и народностна съпротива – такива са българите в началото на Записките, неговите земляци-овчари от пасищата на Добруджа и занаятчиите в Русчук. И нищо че към себе си и към тях той праща ядовитите стрели на иронията, че в повечето от техните портретни скици щрихът на националното самочувствие е все още трудно забележим. Повеят на българското вече се чувствува. Той е в онези единици – Баба Тонка, Никола Обретенов, Ангел Кънчев, отец Матей Преображеиаси (Миткалото), които надживели духовната ограниченост на аморфната маса, търсят с идеалите и делата си новите политически и социални, хоризонти на младата нация. Този повей идва дори и от гневните думи на онази котленка, която презряла патриархалните окови на своето женско безправие, не се побоява да каже на стопанина си „роб“, за да покаже неговата морална деградация и обезличаване в условията на инородиото потисничество.
На едно място Захари Стоянов казва: „Не се ръководих от никакви авторитети и правила святата истина ми бе знамето“. Трябва да му повярваме. В противен случай и той би се поддал на следосвобожденската литературна сълзливост и историческа сантименталност към събитията от миналото, не би пестил лустрото при тяхното описание. Вместо това – пълна с реализъм картина на безпросветност, дребнособственическо треперене над стоката и имота, комична селска хитрост, благоразумно примирение с националните и социалните неправди, мъчителен път на националнореволюциониите идеи и действия от комитетската екзалтация ма 60-те години, през трагичния урок на Старозагорското въстание от 1875 г. до зенита на Април 1876-а. Няма в нашия историопис и мемоаристика творец, който подобно на Захари Стоянов да разгърне с пълна сила платното на българското предосвобожденско общество – с проникновението и мащабите на историка, с точността на наблюдението на социолога и етнопсихолога, със силата на обобщението на философа и с майсторското перо на даровития писател.
Да вземем неговите разсъждения за лесното обезверяване на въстаниците при първия, макар и случаен неуспех. „Да поставим въпроса така: от хора трудолюбиви българи, хора работници, притежатели на различни имущества – най-после от хора женени, с тежки семейства може ли да стане бунтовник в пълната смисъл на тая дума? Всичките хора не мажат да бъдат като Кочо Чистеменски, Михаила Жекова и други. При това не трябва да забравяме и петстотингодишното робство, под което е пъшкал моготърлеливият българин. Какво не е в състояние да направи то?“ И като антипод – жестът на онзи старец, който с думите „Да бъде!“ подпалва къщата си, за да изгори в лумналия пламък и последното колебание и да остане само оптимизмът на победата. Сам облъхнат от горещия дъх на събитията, делил опасности и премеждия с апостолите, Захари Стоянов най-точно съзира и описва естествената трудност на пътя, по който революционната идея стига до съзнанието ма всеки българин, неговата душевна борба, преди тази идея да се превърне в смисъл и същност ма битието.
Авторът ма Записките говори истината – и за екзалтацията при подготовката, и за нейните слаби страни, за мрачната сянка на многобройните предателства, за предопределеността на трагичната развръзка. Защото прогледналият за миналото си величие българин съзира там истината на основанията си да върви свободен към бъдещето. С вярна оценка на своите възможности и с морала на историческата правда той трябва да кове съдбините си. Един от героите на повествованието, бай Иван Арабаджията, казва на Захари Стоянов: „Слушам, че вие, апостолите, сте говорили по селата, че сте проводени от руския цар, казвали сте, че Сърбия и Румъния щели да ни изпратят по няколко топове, щом сме вдигнели въстанието. Това според мен не е честно: няма успех там, гдето има лъжа, употребена тя с каквато и да е цел; развращава се населението, като слуша, че други ще да се грижат за неговата сьдбина, малко надежда ще да захване да възлага то на собствените свои мишци“. В простичките думи на този изстрадал поборник Захари Стоянов влага и своето разбиране за необходимостта от собствен революционен опит и практика на българския народ, за дълбокия исторически и
морален смисъл на извоюваната със собствените усилия свобода.
Или пък обективността на характеристиките, с която са обрисувани Бенковски, Волов, Икономов, Бобеков и другите водачи – поравно с техните добродетели и недостатъци, която също бие по буржоазната историография, изпаднала в началото на нашия век в пълно отричане на националните ни ценности.
Този, който иска да разбере делниците на историята, трябва да има смелостта да види от всички страни онези, които в историческия бързотек на времето съзиждат бъдещето на своя народ. Тъкмо това прави Захари Стоянов, когато сочи положителните и отрицателните измерения на личностите по време на Априлското въстание: водаческите качества на Бенковски и диктаторските му увлечения; спокойната праволинейност на Волов и липсата на „оня божествен огън, който се изискваше тогава от проповедниците на свободата..Пречупвайки личностните качества през призмата на конкретния исторически момент, по-малко от десетилетие след последния, въстанически изстрел, Захари Стоянов доказа голямата величина на героите от Април 1876-а в националното ни летоброене. Доказа го така, че в историческата памет на България тези нейни синове остават „като мъжествен пример за национално извисяване – така необходим за българската свяст в сложните поврати на нашата история след Освобождението.
Реалист в прозрението на българското историческо движение, всеотдаен патриот – но без сантиментална романтика, Захари Стоянов пръв от нашите следосвобожденски историци се добира до максимата, че в миналото на един народ еднакво тежат и
опияняващите години на величието, и мрачните епохи на падението.
Той не скрива за следовниците нищо от слабостите и тъмните страни на въстанието. Перото му се движи от един мотив – само слабият и исторически непълноценният народ се нуждае от идеализация на своето минало, истината за него не ще бъде своеобразен катехизис на националното пречистване и предпоставка за българската национална гордост. „По тая причина именно характеристиката на мнозина мои херои и няколко картини, копирани от действителността, излизат малко груби, да не кажа и отвратителни. Не се опитвах ни най-малко да облагородявам и претьнчавам тия събития, защото… книгата ми не ще да има български отпечатък, при всичко че е написана на нашенски език.“ Едно откровение и авторско верую на личност, която с тънко чувство на историзъм вярно е схванала най-важната потребност за младата българска нация: поука от миналото, реализъм в настоящето и вяра в бъдещето.
Спомням си едно писмо на Захари Стоянов с дата 28.XII. 1875 г. Той пише от ж. п. станция в Харманли, обречен от турските гонения след Старозагорското въстание на продължително бездействие. С остри думи той кори русенските революционери, че не са взели оръжие през септември. „Честните хора казват, че истинския патриотин и самата природа да стане против него, той пак ще следва своето дело…“.
Мисля, че Захари Стоянов остави със Записките галерия от такива българи, „истински патриоти“. Всички те въплъщават националните ни тежнения през онези съдбоносни за българския род години, националните ни добродетели и недостатъци.
Един от тези българи е и Захари Стоянов, същият, който често обичаше да повтаря френската поговорка, че „никой път от цветя не води към слава“. Като всички тях и той извървя честно и мъжествено пътищата на българската национална революция, на националното ни съзряване, за да остави вечен паметник на българщината в редовете на „Записки по българските а въстания“.
0 Коментара