Документалната книга на Григор Николов и Антонио Станоев включва откъси за 30 личности, оставили трайна диря в българската история, политика и култура в годините до политикоразделната 1944 година. Общото между тях е преди всичко вярата в правотата на техните дела, с които дават своята дан за развитието на България. Поради някои особености на народопсихологията ни, те често са ставали обект на присмех, завист и омраза.

Преди повече от 120 години писателят Константин Величков ще се омерзи от родните политически нрави и ще се самопрокуди от родината си. Ана Карима пък ще определи един от основателите на българския социализъм като „полуинтелигент с турско възпитание“. Не само заради това някои от разказите звучат твърде поучително и за съвременниците ни.

Със сигурност тази книга ще провокира да се зададе въпрос: „Защо са подбрани точно тези 30 личности, защото фактите се различават от общоприетите, които знаем за тях?“

А може би така и трябва. Защото една личност с принос в българската история не е, а и не може да бъде оценявана еднозначно. Тя е като живописна картина, в която има светли, неутрални и тъмни цветове, които оформят нейната цялост. А с това се избистря и истината около нея.

Книгата започва с разказ за Петър Парчевич, който обиколя най-големите за времето си европейски дворове с плана си за освобождение на България и по този начин oще преди столетия ни прави европейци. Ще научите също защо Йосип Щросмайер съветва братя Миладинови да се откажат от гръцката азбука и да издадат „Български народни песни“ на родния си език. Интересна и далеч от налаганите дълги години представи е трактовката на въпросите „Кой български поет създаде Стефан Караджа, Хаджи Димитър, Васил Левски и Христо Ботев?“ и „Кой извади гениалния поет-революционер от забвението, в което е изпаднал след 1878 г.?“

На неоспорими документи лежи и отговорът на въпроса „От какво умря Захари Стоянов в Париж?“, а пък приятелят му Стефан Стамболов нареди двуседмичен траур в България.

Книгата „Забравени страници за незабравени българи“ се спира и на делата на други политици с разкази за това кой наложи осемчасовия работен ден в страната, защо цар Фердинанд повишава в чин генерал един достоен българин и след ден го убеждава да направи държавен преврат, и как паметникът на политика, предотвратил погрома над София по време на Войнишкото въстание през 1918 г. бе подменен с този на вдъхновителя на бунта.

Любопитни са редовете за това какво сдобри непримиримите литературни врагове д-р Кръстьо Кръстев и Иван Вазов и защо заради признателност към Пейо Яворов арменците участват със своя рота в Балканската война. Много са догадките, но няма категоричен отговор поради каква причина не се сбъдна мечтата на Алеко Константинов да бъде оценен по достойнство. Пак заради различни художествени критерии са изгонени от националната ни опера позналите световна слава певци Христина Морфова и Петър Райчев. Художникът Иван Милев пък ще се разочарова от факта, че битува като просяк, макар да се чувства цар. За житейските и творчески неволи обаче сякаш нехае Борис Руменов, когото съвременниците му ще определят като благодател на вечно начумерения български народ.

Отправна точка при написването на тази книга са възпоменателни броеве от богатата колекция на Антонио Станоев и най-вече поместените в тях спомени на съвременници. Наред с това са използвани факти и документални материали от Стенографските дневници на Народното събрание, отдел Български исторически архив на Националната библиотека и Държавна агенция „Архиви“.

 

Facebook Twitter Google+

0 Коментара