История №1
„Как ми се иска да имам топла, дебела, бавна майка, която да ми прави сладкишчета по цял ден“, казва 9-годишният ми син. Леко се сдухвам, но бързо се окопитвам и, каквато съм устата, (горкото дете!) се навирам хитро в русите му букли и му казвам: „Ооо, не се тревожи миличък, ти ще си вземеш точно такава жена.“ Следват викове и замеряне с пантофи из къщата.
Нека видим какво съобщава детето през храната:
Как ми се иска да имам – да му принадлежа, да съм само негова.
Топла – уютна.
Дебела – заземена, търпелива, мекичка.
Бавна майка – на разположение, достъпна, присъстваща, виждаща го.
Която да ми прави – майка, която ПРАВИ нещо с ръцете си.
Сладкишчета – нежна.
По цял ден – да ИМА ВРЕМЕ.
Какво да правя – синът ми ме е избрал аз да го родя: бърза, тънка, заета, смешна, готвеща първо и второ, рядко десерт. Какви са тук тия розички в тортата? Ако можех да чувам, по-внимателно да се вслушвам в онова, което ми казват децата… Но как да стане това, като не чувам вътрешното си дете?
История №2
Това е историята на един бас. Имах един приятел, който ми каза, че вече не ме харесва, защото съм станала дебела и се държа като ходеща институция, след което сладко заспа. Чудех дали да го удуша, да му обръсна веждите, да го изритам от леглото или да изпусна върху него плик с вода. Цяла нощ вилнях из къщата и се гледах час по час в огледалото. Гола и по пижама. И към 5 часа смирено си признах, че е прав. Когато се събуди, му предложих сделка: «Аз отслабвам до три месеца с 5 кила, а ти прочиташ 3 книги на английски (тогава го тормозех да учи английски) и, ако някой се провали, купува на другия шише водка Smirnoff. Той беше готов на всякакви сделки в името на мира. След три месеца, въпреки всички стари техники за вталяване, бях напълняла с още 2 кила. Той разбира се бе забравил за баса. И слава Богу. Защото осъзнах, че имам сериозен проблем. Беше очевидно.
Така започнах да разглеждам отношенията си с храната. Първо си отговорих на следните въпроси:
Кога – веднага след работа, след стрес.
Какво – всичко.
Колко – много.
Къде – права пред хладилника.
Как – бързо.
Защо – запълвам празнина, след като съм давала повече, отколкото мога да дам.
Използвам храната като твърда субстанция,
нещо, което може да се усети и да натежи към земята: храната като средство за заземяване.Използвам храната като начин да смеля неприятни за мен емоции и мисли, като заместител на преживявания и като утеха.
Стратегии за справяне
Започнах да правя нови неща като отговор на всеки един от горните въпроси:
Кога? Не веднага след работа! Реших да се храня след движение и медитация. Първо правя кратка разходка в гората или, ако имам повече сили, отивам на плуване или на фитнес, за да се усетя. Да усетя истинските си потребности.
Какво? Винаги каквото излезе като образ. Обикновено след движение и медитация идваше образът на прясна салата и плодови сокове.
Колко? Половината на това, което искаше лакомото ми око.
Как? Седнала! Бавно! Пред красиво подредена маса, по възможност споделена. Храната като форма на висше внимание и любов към себе си.
Защо? Защото аз съм господарят! И ще давам в работата си толкова, колкото мога. Нито повече нито по-малко. Колкото на мен ми е добре.
Тези наблюдения ми отнеха около година. Бях си отбелязала датата на нашия бас. На 6-ти април събудих любимия и му прошепнах: «Купуваш водката!». «Добре», съгласи се той и се ококори – в 8 сутринта? «Може, – отвърнах му като в онзи виц, – защото току що загуби баса». И му припомних. Една година по-късно бях с 8 кила надолу. Той не беше прочел и ред английски. Купи шишето и отпразнувахме случката подобаващо!
В тази една година осъзнах и някои важни архетипни функции на храната. Като:
Форма на принадлежност.
Да споделиш хляба си е свещенодействие,
събирало хилядолетия човеците край трапезата.
Храната като празнуване на изобилието, на плодовете на труда, благодарност към земята.
Храната като повод за създаване на ритуали, които дават обем на живеенето. Виж чайната церемония. Празниците. Източния човек, който се храни с клечки и посочва храната, а ние я пробождаме с вилица. В Индия внимателно я подхващат с пръсти – там също храненето е свещенодействие.
Храната е език, код, комуникация.
Тя задава знаци, метафори. Повод е за метаморфози на статуса и за сдобиване с нови роли. В Германия, примерно, цяла една средна прослойка от аристократи са се разорявали под задължението да доказват статуса си с обилни тридневни преяждания, на които да канят неизброимо число гости из себеподобните си.
Понякога храната е желан и необходим регрес. Кой няма нужда от топла супа или попара, когато е изтощен, отчаян и болен?! Подадена с усмивка и състрадание. Да бъдеш отново на 4, в сигурните и закрилящи обятия на мама. Чудеса върши с грипа и една гореща люта супа.
Храната е най-древното средство за манипулация,
натиск и насилие. Да привеждам ли примери с едни свръхмощни, вечни, Велики Майки?!
Храната може да е и патология. Тъпченето или повръщането като изразяване на себе си, като средство за реакция, като бунт, като страх от порастване или като на себенаказване – и в крайна сметка убийство с храна.
Храната е начин на творене, на правене, като пътешествие – гледаме като омагьосани Фиеста ТВ и готвим, измисляме си истории.
История №3
След дълга криза на писането именно споменът за уханията на гозбите от детството ме накараха да пропиша отново. Докато циклех пред компютъра, ме навести най-напред една доматена супа, после картофите по чешки на баба и така изплуваха персонажите от детството ми – заедно с цяла зеленчукова градина и чутовния ми дядо градинар, погнал колорадския бръмбар из нея. Така се появи книгата ми «9 зайци».Храната е съ-хранителка на пластове, емоционална и сензитивна памет.
История №4
По време на пътешествия и живот в изгнание храната се оказва територия, в която върлува вкусова носталгия. Тя ме накара да обърна наопаки Париж за лозови листа, сирене и сушени червени чушки. Добре, че са братята арменци.
Или в Индия, когато на двадесетия ден вече не можех да погледна подправки и домъкнах в кухнята на хотела един индиец с цялата му количка със зеленчуци, полудяла за чисти вкусове. Изгоних персонала и с двама помощници от групата, спретнахме пир за 27 освирепели българи. Каква отмала, каква близост, съкровеност и любов се възцариха!
Храната прави чудеса. Да, започвам да й се обяснявам в любов. И с право. Тя все пак е изразът на връзката ни с първичния ни любовен обект. Но да изсипем чашата:
История №5
По време на една 7-дневна будистка практика разбрах какво прави постепенното отнемане на храната, на думите, на телефона, на къпането, на мазилата и общуването, на бонбоните – изобщо на всички патерици, с които куцукаме из преохолния ни светски живот. Бях си скатала два моркова и една бисквита и се изкъпах един път тайно. Нямаше да съм аз, ако не го бях направила.
Но после, докато
чистех трапезарията на колене, троха по троха,
видях, че това е евтино. В началото гледах със страх как допълнителното свършва и мразех тези лакоми хора, които ми отнемаха храната. Гледах си лакомията в профил, гледах как не изпускам лъжицата от ръката си.
След четвъртия ден започнах да оставям лъжицата, докато дъвча, започна да ми стига храната.
Един ден предпочетох да поседя и да погледам как залязва слънцето във водите на Дунава, вместо да ида на вечеря… и разбрах, че нещо невъзвратимо се е променило. Сгромоляса се някаква стена, която ме отделяше от света. Разбрах, че именно зад зависимостта от храната стои огромна свобода, зад всички зависимости, впрочем, стои огромна непосилна по човешката мярка любов. Less is more.
История №6
Тази есен посетих изложбата на Фрида Кало във Виена. Почувствах я много близка. Не толкова в привързаността й към болката. Болка, която я съпътства цял живот. Да, зададох си въпроса как се живее с болката толкова дълго. Може би единствено като я рисуваш непрестанно. Като се рисуваш с болката до теб. Изправен. Потресоха ме фоторафиите на Фрида Кало, на които тя позира като произведение на изкуството – горда, съвършена, контролираща, както художникът само може да контролира обекта си. Жена обект и субект едновременно. Ще кажете какво общо има това с прилагането на храната като не- храна. Ще кажа. Но първо да довърша за фотографиите. Имаше
една само случайна снимка, открадната сякаш,
в която Фрида се е разсеяла – там тя бе със скромен китайски дочен (революционен) костюм, скъсах от носене един такъв – с отрязана на черта права пусната коса. Семплотата на костюма й оставяше място за уязвимостта на Фрида и в същото време за изключителната й сила. Съжалявам, че не заснех тази снимка. Цял живот Фрида рисува прободеното си тяло. В края на живота си прави няколко прави автопортрета… като пищни тропически плодове – разрязани, прободени, с изхвръкнали навън семки, с меки сърцевини и потекъл гъст сладък сок. Храната като автопортрет.
История №7
Мога да пиша този текст вечно. Нека спрем засега до прекрасната работа на концептуалиста Правдолюб Иванов – PESSIMISM NO MORE. Рядко съм срещала произведение на модерното изкуство, което казва толкова много с толкова малко средства. Предизвиквам ви да спретнете своята история по това изображение в 1000 думи и ако искате ни я изпратете по и-мейл…
0 Коментара