Всички пътища водят към Киро

Знам точно как бих се омъжила. В малък хотел над Сандански, на път за Балкана. Гостите се побират на рехаво изписана салфетка. Даже си я бях приготвила, затри се някъде. Аз съм облечена в рокля до 100 лв. и докато вървя към арката на ресторанта редом с баща ми, свиря собственоръчно сватбения марш на тромпет. Не мога да свиря на него – редакцията ми го подари за рожден ден, но каква по-добра причина да се науча. Това е едно от любимите ми алибита защо тази сватба така и не се случва.

Докато се забавлявам да разказвам тази история, се сещам да питам баба ми за тяхната сватба. И мигом си давам сметка, че сватба и брак са две различни неща. Баба ми и дядо ми се омъжили както могло – без рокля, почерпката с приятелите на дядо ми от футболния отбор платили тези, които имали, на село все пак имало малко тържество.

Тоест никаква сватба. Но какъв брак.

Това, че лесно подменям темата за брака с ритуалната част около сватбата, е симптом. Аз, а вероятно и други, все не мога да намеря причина да се омъжа – че това е добър повод за парти не ми стига. А всъщност двете неща нямат нищо общо и ние някакси сме го забравили. Дори баба ми, която винаги помни неща от висок семеен интерес, е забравила, че тази работа не сме я свършили. И за нея времената явно са други – иначе щеше постоянно да ни повтаря и упреква. „Е, как така без брак, с деца“, отчита се с единично мърморене тя.

Защо се получава така и защо една важна институция като брака остава смачкана в няколко ритуала и един ден? Всъщност, това вричане в заедност е като крепостна стена, зад която би следвало да е топло и уютно. В свят, в който всички говорят за ценностни разпади, за невъзможни морални йерархии, защото всеки бил прав за себе си, вричането в друг е като магия. Свързване на енергии – като с пръстените. Осъзнавам това и то все пак си остава на думи.

В света на делата за толкова много години някак се научихме да бъдем заедно и без гаранцията на подписа. Както обичам да казвам, след толкова време се оказа, че

всички пътища водят към Киро.

Харесва ми да същисвам по-младите колежки с отговора на въпроса откога сме заедно. Някои от новите попълнения в работата са раждани по това време – 1995 година, 10-ти клас.

За това време научих много неща, много се и промених. Тръгнах на работа. При жените, за мъжете не знам, това е много активен период за промени. Много пъти грешах, много пъти се самооправдавах, докато накрая се научих да си разпознавам алибитата за едно или друго решение. Кога се самозалъгвам, кога се самосъжалявам. Това означава да познаваш себе си и е важно – и за теб, и за другия. Ако по това време се бяхме венчали, историята вероятно би била катастрофа. Пък можеше и да е обратното – да си спестя известна доза глупости и една трудна раздяла. Но няма ако. Пътищата ги минах и водеха към Киро.

От камбанарията на годините ми се струва, че най-важният трик за съвместен живот, който съм усвоила, е да вдигам скандали наум, докато мия чинии. Това с миенето не е задължително – просто съм забелязала, че на мивката ми минава най-бързо.

Умението да се откажеш от скандала е много важно –

има дни, в които ръцете просто те сърбят да се саморазправиш с другия, дни, в които си в настроение за голямото крещене. След толкова време съм свела тези дни до минимум  – каквато и глупост да ми напира на езика, оставям я за друг ден. Това не съм го научила самичка. Успявам, защото отсреща си имам човек, който ме познава и обича. Успявам, защото този човек ме изчака.

С какво бракът би помогнал на всичко това? С какво помага да си създадем обща посока, но да помним, че човекът отсреща е отделна планета? Повече ми се ще да вярвам, че бракът би могъл да забави и осуети разпада на семейства в криза. Подписът тук би следвало да тежи – и не заради юридическите кандърми около развода, а като котва, напомняща защо изобщо го има този кораб. Имам приятелски семейства, при които котвата удържа вълнението, има и такива, които се разпаднаха. Всъщност, в прехода се разпаднаха много бракове, навсякъде около нас. Може и затова да не прекрачваме прага на брака – от подсъзнателен страх да не последваме примера на родителите си. Или просто ни е нужна удобна вратичка и не щем да си го признаем –

да изчезнеш за 60 секунди.

Пред няколко часа сте били заедно, вече не, тука има – тука няма, всеки е прав за себе си. Постмодерни времена. Всичко е лесно, индивидът е цар. Може просто да ни харесва да се миткаме в хлабави връзки, с хлабави летви и за себе си, и за другия. Може.

За сигурността на имуществото в брака изобщо не ми се говори. Това за мен не може да е аргумент да сключваш брак – да ставаш съдружник от страх. Макар че със сигурност в много случаи наличието на подпис е спасяващо като правна защита. Много грозни неща съм чувала по тази тема, и то от случайни хора, които явно не се притесняват от това, че са толкова потресаващо ограничени. Фрази от рода на: „Да не съм луд да се връзвам с тая селянка, само ми иска имотите“. Грозна работа, масова. Ако темата със собствеността е толкова важна, има всякакви юридически форми за защита – съсобственост, договорни отношения и прочие застраховки.

Да можеше да застраховаме и обичта.

Тя става друга с децата. Никога не съм обичала повече мъжа си и никога досега не съм осъзнавала, че го обичам толкова много. За това липсата на брак също не попречи – извън купчинката допълнителни хартии за припознаване на децата.

Остава страхът пред Бог. Ако за нещо наистина съжалявам, това е, че нямаме църковен брак. С това гневим Бог – но се надявам, не твърде. Съгрешавали сме далеч по-лошо. Остава и уважението към авторитета – ако дядо ми още беше сред нас, вероятно щях да се омъжа. Всъщност харесвам хубавите големи родове и е тъжно, че изчезват. В тези бързи времена лесно късаме връзките, с брак или без брак. Както е тръгнало, след време за родословно дърво изобщо няма да може да се говори. Какво дърво и какви корени при преминаващи набързо един през друг единаци?

Тръгнах от сватбите, да приключа с тях. Има момичета, които наистина са родени да бъдат булки. Замислих се защо е така и ми се струва, че отговорът е простичък – бялото като символ на непорочността при тях наистина се припокрива с реалността. Хубави, верни момичета, които се отдават трудно и задълго.

Според клетвите – завинаги.

При други бялото е обещание в бъдеще време. Има булки-скали, на които по би им подхождало сиво и които, като в литературата, са способни да удържат арката на огромни фамилии. Така или иначе, красива символика. Красив е и смисълът на голяма част от останалите сватбени ритуали – макар да сме ги превърнали в нещо тривиално.

Като малка много обичах да ходя на сватби на непознати хора – влизаш в ресторанта, всички са весели, хващаш се на хорото, боцваш си някоя сладка. Обичам да ходя на сватби и сега, макар да ме дразни модерното мерене на капитали през церемонията. Много хора накуп в добро настроение за нещо позитивно. Дали пък да не седна да науча този Менделсон?