Препечатваме текста от блога на Аксиния Генчева поради общочовешкото му значение.
Всяка моя сутрин започва с определена рутина. В 6:30 звъни алармата на мобилния телефон. Докато с дясната ръка изключвам алармата на телефона, капанът-аларма на таблета от другата страна на леглото също започва да звъни. Сутрешното разпъване на кръст е част от разбуждането, моят заместител на фитнеса и сутрешното бягане за здраве.
6:40. Snooz-вам за 3 пъти, с глава под две възглавници.
В 6:45 канализационните тръби напомнят да ставам – съседът прави първото си секнене за деня. Не знам какво диша този човек, но подозирам, че нещата, които излизат насилствено всяка сутрин от носоглътката му са в напреднал еволюционен стадий. Той се секне шумно и продължително, да е сигурен, че и последната амеба от мозъчния ствол е напуснала синусите му, опаковала си е сандвич, отишла е на работа и довечера ще се прибере на топло и влажно в носа му, за да излезе шумно на другата сутрин.
6:50. Съседката от горния етаж с токчетата и мраморния под започва сутрешна гимнастика. Обикновено звукът е като от овчарско куче, обуто в кънки за фигурно пързаляне, което тича след ято гълъби по мраморен под в голяма и празна стая. Съседката е запразнила по-рано, вече не звучи като овчарка, а като слон в зряла възраст с футболни бутонки от метал. ТРА-КА-ТРА-КА-ТРА-ТРА-ТРА-КА-ТАК, пауза, ТРА-ТРА-ТРА-ТРА-ТРААААА-ТРАКАТРАК.
6:55. С Максим закусваме – аз с кафе, той с нещо, което плува в мляко и му дава дневна доза калций. От събуждането си Максим е казал само 24 пъти досега „Мамо?“. Бригадата от строителната площадка пред нас се събират и включват кангото и бормашините в разклонителите. Половината от тях гледат часовника, другата половина в нашия прозорец – там живее онази лудата, дето вика няколко пъти полиция за ранен шум.
7:05. Чревният тракт на съседа още спи. Може би най-накрая жена му е спряла да готви пърженото, което нахлува и в у нас. Разтревожена съм – снощи не миришеше на обичайния пържен лук, а на брюкселско зеле с броколи и бамя. Стискам палци и отивам в банята. 26-тото „Мамооо?“
7:15. О ЖИЗЪС КРАЙСТ, МАДЪР МЕРИ И ХОЛИ БРОКОЛИ СЪС СВЕТА БАМЯ.
Газова експлозия в канализацията, придружена с кратки откъслечни залпове преработено брюкселско зеле. Съседът си пее, докато вечерята поема по своя път. Пее Веско Маринов. Жена с душа камбана, пее съседа, а на мен ми иде да си удрям главата в ръба на мивката. Две серии по 4 пъти „Мамо?“
7:16. Няма да се гримирам днес. Отказвам да вляза в банята до 2028 година.
7:20. Съседката клакьорка е пробягала всички разстояния на горния етаж и се засилва по пистата на стълбите. ВСЯКА СУТРИН на входа на блока се сеща, че е забравила да пусне СОТ-а и ВСЯКА СУТРИН ТРАК-ТРАК-ТРАК с токчетата блъска обратно 3 етажа по стълбите и по мозъчната ми кора. „Мамо? Мамо? МАМО!?“
7:22. Съседката включва СОТ-а. Той винаги звучи така, все едно някой е натиснал червения бутон в руска подводница и всеки път се надявам да му правят техническа профилактика поне веднъж годишно. ТУУУУТ-ТИИИИИИИП-ТУУУУТ-ТУТ-ПИП-ПИП-ПИИЙЙЙЙ ПИЙЙЙЙ ПИЙЙЙЙ-ПИП!!!!!!!!
7:23. ТРАК-ТРАК-ТРАК-ТРАТРАТРАТРАТРАКАТРАТА-ТРАК до входната врата. Отивам до ръба на мивката!
7:30. „Мамо?“, „ДА, МАКСИМЕ?!?!?!?!?!?!“, „Облякох се за училище, готов!“. С къси панталонки, сако и бомбе, в ръка държи ръкавици. Фейспалм. Декември. Декемврийски фейспалм и eyeroll.
7:45. Все пак трябва да сложа някакъв грим, иначе ще ме приберат в приют. Съседът се е облекчил, сега мрънка по жена си. Той мрънка от банята за някакви чорапи, тя крещи от спалнята докога ще го търпи и чорапите ли са най-важното. Пускам музика и започвам да припявам, докато се гримирам. Опитвам се да съм безгрижна и позитивна. „Мамо, а този панталон може ли?“. „Не, Максиме, това не е панталон, това е бански.“ „А може ли?“, „Не, не може.“, „Мамо?“, „Дааааа?“, „А защо не може?“, „Защото…защото няма да ти отива на бомбето!!!!!“. Туш.
7:55. Всяка сутрин трябва да избера дали да си сложа сенки или да си прибера косата. Никога нямам време и за двете.
8:00 Максим по погрешка мята раницата си в контейнера за боклук, вместо плика с боклука. В последния момент хващам раницата и вече знам, че нищо не може да ме разклати и този ден. Тръгваме към училище. Следват „Мамо?“ х 1000.
0 Коментара