Преди 76 години Владимир Димитров-Майстора дойде в училището в Шишковци. Бях в първо отделение. Нашата госпожа когато го видя се разтопи. „Дечица, кой ни е дошъл на гости?”. Станахме, поздравихме го. Той я попита може ли да си избере един от учениците й да го рисува. А бяхме много – три редички по двама на чин”. Това си припомня Боянка Аракчиева, нарисувана като „Момичето с ябълките”.
„Майстора ни хващаше главата и подвигаше брадичката, да види израза на лицето. Всички деца искахме да ни рисува. Когато дойде до мен, очите сигурно са ми светели от радост и желание. Искрящи. Той каза „Това дете ми харесва. Може ли да излезе веднага от час. И докато го рисувам, г-жа Лисичева, ще може ли всяка сутрин първия час да отсъства”. Учителката, която беше с много добра душа, веднага се съгласи”, разказа Боянка.
Тя не е забравила, че Майстора рисувал само сутрин, при изгрев слънце. „Човек ли ще рисува, ябълка, грозде ли – трябваше да е огряно от слънчеви лъчи. Той заставаше с гръб към тях и поемаше образа. Мен ме е рисувал пет дни по един час и картината беше готова. Всички негови платна ги показваше най-напред в село Шишковци на малкото площадче. Там се правеше хорото на Гергьовден, на Великден на Коледа. А той излагаше картиниете да ги видят селяните.
Художникът контактуваше с хората и ако те харесаха картината и познаеха нарисуваните, много се радваше. Всички го обичаха и той им отвръщаше със същото. Много ги уважаваше, че са труженици. Майстора излизаше много рано. Слънцето трябваше да го завари в бахчите. Това в нашия край е мястото, където долу се коси тревата, а нагоре растат ябълки, круши, дюли”, поясни Аракчиева.
Докато творецът я скицирал, двамата си говорели. „Разказвал ми е, че се събува бос, че най-добре го зарежда „тази росица”. Той така говореше – умалително за всичко”.
Според нея, художникът като контактувал с модела, който му позирал, виждал и вътрешния му мир. С това обяснява, че на картината Боянка изглежда доста по-голяма. „Може би съм му се видяла по-зряла от другите деца и затова ме е нарисувал на малко повечко години. А аз бях точно на осем – 1943 година. От 1 до 5 октомври ме е рисувал. Нали си бях любопитно дете с чиста душа, го попитах защо не се ожени за някое от най-хубавите момичета в селото, та нали всички ги е рисувал. Значи му харесват. „Никога няма да позволя аз да си дращя, а тя да копае в градината и да ме храни”, отговори ми Майстора.
После го попитах защо се е върнал от Америка и колко много пари е донесъл. Всички това говореха в селото. Той ми призна: „Още докато пътувах нататък, мен ме хвана болест, носталгия, че се отделям от България. Бях взел един голям сандък с над 300 платна. Отидох, а мъката ме души. Казах на американеца, който ме беше настанил сам в една огромна къща, че трябва да се връщам. Той взе картините и ми даде един куп с пари. Какво да ги правя? Напълних опразнения сандък с платна и бои, и пак ми останаха много. Помолих иконома (защото в голямата къща, дето ме беше настанил имаше и иконом) да ме заведе в едно
гето да видя бедните хора как живеят.
Когато отидох там, знаеш ли какво видях. Това нашето тука не е беднотия. Можем да ходим закърпенички, но не сме гладни. Все имаме да хапнем по малко бобец, чушчица, лещица, но там хората живееха в едни схлупени къщурки и нямаха нищо отникъде. Не могат да си произведат никакъв зарзават. Тяхното е мизерия и беднотия, нашето не е. А аз толкова ги съжалих, че потърсих кмета, отговорника на гетото. Отидохме в т.нар. „Топливо” и аз понеже не зная американския език му казах със знаци на всяка къща да откарат по една каручка въглища и дърва. Да мога да ги стопля поне една зима. Те, като ме видяха такъв един слаб, ме попитаха със знаци „Кой ще плаща”. Извадих моя куп пари, дето ми го даде американеца и им направих жест „Докато се свършат”. Много съм доволен от себе си, че стоплих тези хора за една зима поне. Не донесох нито един долар. Защото в България какво щях да ги правя доларите?!
Американецът не ме пускаше. Викаше „Ето ти пари, рисувай”. А аз какво да рисувам – една гола стена?! Няма никаква природа. Мога ли да рисувам в тази огромна къща, дето с кон да тичаш?! Казах му „Не!”. Обиколил съм много държави, но раят на света за мен е България. А центърът на този рай е село Шишковци”, казваше го и се усмихваше. Толкова му беше приятно, когато ми говореше за тези неща”, не е забравила нито дума от разговорите им Боянка.
В Шишковци Майсторът живее в дома на едно седемчленно семейство. Негов старшина го довел в селото. Видял го, че рисува хубаво и казал: „Ела да видиш хубава природа. Ако ти хареса, остани”. Майстора дошъл с него и много му харесало. Сменил няколко квартири, но се установил при един учител от килийно училище. „За него хазяите му бяха бай Кольо и кака Гюра. В картината „Сватба” техните образи е дал на свекъра и свекървата. Казваше ми: „Ако те не бяха, аз щях да съм умрял от глад. Всеки Божи ден кака Гюга викне: „Майсторе, хайде ще вечеряме”. В началото ме беше срам, ама свикнах. Много съм й благодарен, защото тя ме канеше да ме нахрани с нейните деца”.
Нали акълът ми е бил детински, го питах
„Как така непрекъснато се рисувате като не можете да се виждате” – за многобройните му автопортрети. А той ми казва „Заставам пред огледалото и каквото виждам, това рисувам”.
В спомените на Аракчиева, художникът е вегетарианец. Не близва месо. Рисува само на полето, а при бай Кольо държи една стаичка с кълчищен дюшек, пълен със сено и тъкана възглавница. Една масичка и едно столче. Освен безброй подпряни по стените картини.
„В стаичката си Майстора само нощуваше. Мен, например, ме е рисувал в нашия двор. След това е сложил ябълките зад мен от някоя градина, където са му харесали. Той знаеше всеки имот, всяка бахча, всяко лозе на кого е. И когато ще ходи там да рисува, отиваше вечерта при собственика и му казваше „Бай едикой си, утре ще ида да рисувам твоите красиви ябълки. Ти си майстор!”. И сутрин като срещнеше хората с каруците и воловете поздравяваше „Добро утро, добра среща, майстори!”. А те спираха за минута колите си и му отвръщаха с „Дал Бог добро, рисувачо! Ти си майстор!”. Хубаво им е, че ги е заприказвал. Не отминаваше човек без добра дума.
„Какъв майстор, аз съм един драскач, ама ще ида твоите хубави ябълки да нарисувам. „Па, апни си некоя абучка, рисувачо, ако си си земал лебец. Немой само да го рисуваш”, отвръща стопанинът.
А на вечерта Майстора отива при него и му вика „Рисувах и изядох три гроздчета от твоето лозе. И, ако някой ти обере гроздето, да знаеш, моите три чепки съм заровил там”.
Той беше светец по душа, много честен човек.
Него го водеха учител и от отдел „Просвета” в Кюстендил му даваха заплата колкото на един преподавател. С тях той купуваше бои и платна. А като нарисува картини, ги носи в Министерството на просвещението в София да се отчита и те ги пращаха в цяла България. Моята картина „Момичето с ябълките”, например, е в бургаската галерия”, горда е Боянка.
Много любознателна, като дете тя го пита и защо не подписва картините си, а той й отвръща, че това е Божи дар и не върви да сложи името си под него.
Моделът за една от най-прочутите картини на Майстора губи връзка с него, когато напуска Шишковци, но през целия си живот се интересува от живота и творчеството му. Така тя научава неговата интимна тайна.
„Художникът Васил Стоилов, много близък приятел на Владимир Димитров, е лежал в правителствена болница и е казал на лекарката, която ми е съседка, че според него Владимир Димитров-Майстора е умрял девствен. Не се е допирал до жена. Много е лично, но искам да се знае, защото все се намира някой журналист да попита „Той с тези хубави момичета, дето ги е рисувал…” Глупости! Майстора беше толкова фина душа. Не е помислял да създава семейство. Той въздигаше жената на трон. За него това е бъдеща майка! Не си позволяваше никакъв допир. Много уважаваше жените, майките. Боготвореше ги като създателки на новия живот. Не му е минавала дори мисъл за нещо повече. Никога!”, завърши развълнувано спомените си за Майстора Боянка Аракчиева.
0 Коментара