Много обичам да минавам по улица „Дякон Игнатий”. Там, на номер едно, срещу Царския дворец и Бронзовата къща, е сградата на Банката за развитие. Тя е изцяло реставрирана, но строителите запазиха непокътната фасадата на стария гранд хотел „България”, като дадоха пример как трябва да се пазят забележителностите на София.

Обичам стария гранд-хотел и защото е проектиран от първия градски архитект на столицата Антон Колар. Дядо Колар е брат на прабабата на съпругата ми и ние си го тачим като родоначалник на фамилията. Прабаба  Ярослава и Антон са дошли от Чехия в България веднага след Руско-турската война. Той, като военен преводач на руските войски, а тя като съпруга на опълченеца Ян Прокерт, който по-късно става и герой от войната срещу Сърбия.

Изглежда нещо е теглило Дядо Колар към Балканите. Той започнал трудовия си път като чертожник при местни строители в Белград и Букурещ. После с румънска стипендия завършил инженерство и архитектура във Виена и Париж и поработил няколко години в Министерството на благоустройството на северната ни съседка. Според генерал Александър Мосолов, адютант на генерал-губернатора княз Дондуков-Корсаков, доверие му е гласувано, защото е „разбран, опитен, ловък и енергичен човек, който познава всички предприемачи, храбро се справя с непочтените от тях и дори бастунът му често играе по техните гърбини.”

Дядо Колар изготвя първия градоустройствен план на София, известен като „Батенбергов”, който ще

превърне столицата в красив европейски град.

Освен това той проектира и паметника на Васил Левски, Градската градина, Министерството на войната, Софийската гара, Военното училище, Офицерския клуб, Княжеския дворец, Артилерийските казарми, Арката за посрещането на княз Фердинанд Първи.

Перлата на новите забележителности на София обаче е гранд хотел „България”. Строен между 1882 и 1885 година, той, по единодушното мнение на всички тогавашни чуждестранни гости у нас, по нищо не е отстъпвал на събратята си в Париж, Лондон, Рим и Мюнхен. Първият луксозен хотел на столицата, пък и на цялата страна, е бил решен – това и днес може да се види по неговата фасада – в строги ренесансови форми, с богато разнообразие на класически и барокови детайли и орнаменти.

„Близо до Конака (Двореца на княза) се издига едно доста голямо триетажно здание – хотел „България”. Подир Нишкия и Пиротския хотели аз се бях вече примирил с мисълта, че от доста дълго време не съм спал в спокойно легло и лесно беше да си представите колко приятно бях изненадан, че ми дадоха една

приветна, удобна стая със салонче и

което е най-важното, легло меко, чисто и дори елегантно”,  споделя в пътеписа си „ Два месеца в България – бележки на един очевидец“ през 1886 г. италианският пътешественик Вико Монтегаца.

И през следващите десетилетия хотелът успява да запази високия си стандарт: „Настаниха ме в един хотел, който по мебелировка, чистота и комфорт не стоеше много далеч от нашенските: огледала, тапети, парно отопление, електрик, бани, асансьори – нищо не липсваше. Лакеите се надпреварваха да ме отрупват с приветливи фрази, комбинирани от цели дузини думи, и които бяха принудени да млъкнат,

щом изразходваха всичкия си запас от френски изрази,

тогава с приятна усмивка и с поклони даваха пак да разбера, че те са на услугите ми”, публикува впечатленията си от хотела в илюстрованото списание „Светлина” през 1912 година французинът Оливие Шардон.

А кореспондентът на „Ню Йорк Хералд”, британецът Обри Станхоуп, изпраща до аристократката лейди Ана възторжено писмо от рецепцията на хотела: „Българите са много интересен народ, а страната, притежаваща добро управление и трезво, трудолюбиво и разумно население, е в състояние на пълен просперитет. София е красив малък град, изпълнен с чудесни сгради и широки, добре павирани улици, като навсякъде се строят хубави и модерни здания. Тъкмо привършва градежът на нова катедрала с удивителни златни кубета и куполи по руски образец. Почти е завършена една голяма,

огромна обществена баня,

която струва 160 000 лири и ще бъде сред най-красивите сгради в Европа. В действителност, до няколко години София обещава да се превърне в град за пример. Днес беше пазарен ден и селяните прииждаха на големи групи от близките околности.  Те са изключително живописни, тъй като всички са облечени в традиционните си носии. А всяко село си има свой отличителен костюм.“

Старият гранд хотел „България” е приютявал политици, авантюристи,  търговци, писатели, музиканти, кинозвезди и журналисти.

Човекът, от когото светът е научил най-много за нас, е Джеймс Баучер.

„Най-верният и непоколебим приятел, който някога е имал българският народ”, смята британският вестник „Таймс”. Като негов кореспондент ирландецът прекарва последните двадесет и пет години от живота си в България. „Тя бе негов дом. Там, бидейки ерген, той живя живот, който напълно подхождаше на скромната му природа. Неговата малка всекидневна на втория етаж на хотел „България”, в сърцето на София, се превърна в прибежище на българи от всички класи, чакащи англичанинът да даде своето мнение и съвети по всякакви въпроси”, пише авторитетният ежедневник. И действително,

Джеймс Баучер не само пише

и изпраща интересни статии за нашата страна, но се ангажира и лично с благородни каузи като опита за предотвратяване на Междусъюзническата война, за създаването на Балканския съюз, за освобождаването на Македония, за правата на албанците. Затова, когато журналистът умира, пред хотела се събират хиляди хора, за да му засвидетелстват почитта и благодарността си.

Докато търсят оръжие из балканските държави, в хотела са отсядали болшевишките революционери Литвинов и Камо. Негов гост е бил и американският писател Джон Рид (Десет дни, които разтърсиха света). Тук са почивали и индийският поет и философ Рабиндранат Тагор и първата изпълнителка на песента „Лили Марлен”, българската актриса Ива Ваня. Стаите му са били огласяни от ариите на руския бас Фьодор Шаляпин и на примадоната на „Ла Скала” Тоти дал Монте, любимата ученичка на Артуро Тосканини.

Целият партер на хотела е кафенето „България”.

То е изместило кафенетата „а ла турка”, описани от Иван Вазов, в него -направено по европейски образец – вече си дават среща писателите, поетите, актьорите и музикантите, цялата артистична бохема, населяваща новата българска столица. Обширната, полутъмна зала с билярд и меки канапета около кръгли масички с мраморен плот, която е обградена от игрални помещения, сякаш пренася посетителите във Виена. Виенски привкус имат и разнасяните от сервитьорите поръчки – филтрирано кафе, виенски щрудел, малък ликьор.

„Българската интелигенция в началото на века заживя с омаята на литературата… Кафенето „България” измести площада, литературният разговор – политическия спор, обичта към книгата – житейските неуредици, художественото творчество – социалната професия”, отбелязва Владимир Стоянов в изследването си за литературните кафенета.

Да надникнем в кафене „България”.  Сам на маса достолепно седи самият литературен патриарх – Иван Вазов. Поетът Пенчо Славейков – както винаги – е в компанията на доктор Кръстев и кръга „Мисъл”, и в своята характерна поза, подпрян на бастуна си, навъсено гледащ към „фасулковците”… А там, в залата, литературният заряд е още по-висок, защото

в спорове са потънали поетите Пейо Яворов и Петко Тодоров,

критиците Боян Пенев, Александър Балабанов и Стефан Протич, публицистът Йосиф Хербст, „строителят на съвременна България” Симеон Радев.

До Първата световна война кафене „България” е всепризнат културен и обществен център , подобен на кафенетата „Режанс” в Париж и „Греко” в Рим. И макар „Панах” да е софийското кафене, предпочитано от политиците, предприемачите и богаташите, именно в гръмките и категорични гласове, идващи от към кафене „България”, са се вслушвали и Дворецът, и правителствата.

„Царските секретари и слухари правеха „постоянното присъствие”

на това кафене. Неговите становища те отнасяха в Двореца с твърдението, че това, което говори и мисли кафенето, го говори и мисли народът”, припомня години по-късно Димо Казасов в своето „Живяно и преживяно: 1891-1944”.

Тук, в навечерието на Балканската война, „патриотите” и „добрите българи” водят словесни сражения с левичарската интелигенция и трезвите граждани. През Първата световна война, пак в кафене „България”, спорят горещо „русофили” и „германофили”. Между стените  му се „бистри” политика и се решават заплетените вътрешни и международни въпроси. Особено разгорещени са те след победите на българската армия по фронтовете:

„През тези дни софийската буржоазно-политическа борса, на която седалището беше в прочутото кафене „България”, се намираше в силно възбуждение. Опиянена от победите на българската армия, тая борса не даваше и дума да се издума за каквито и да е било отстъпки на държавите, с които България съвместно изнасяше победите. В това кафене, което се намираше на ъгъла на улиците „Васил Левски” и „Аксаков”, срещу Военното министерство и Градската градина, с часове разсъждаваше и спореше столичният политически елит. Тук си пиеха кафето шефовете на политическите партии, висшите чиновници от министерствата, известните публицисти, журналисти, писатели, художници, артисти, чужди кореспонденти, съгледвачи.

Тук се чертаеха границите на „Велика България”.

Бомбардировките над София през 40-те не пощадяват и кафене „България”, слагайки край на този кипящ живот.  Надявам се обаче в годините на бел епок, Дядо Колар да е почувствал България като своя втори дом.  Защото, когато е пристигнал, съвсем не е било така. „Обади ми се архитект Колар, съотечественик, кротък биропиец: Чудя се, какво правим тука? Дома е, каже, най-добре”, пише Константин Иречек в „Български дневник”.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара