Виенският салон – с нокти и пера

Знаете ли какво е птеродактил? Това е последният появил се гущер на земята, който много искал не само да пълзи, но и да лети. И затова си приспособил нещо като крила, направени от кожа и мускулна мембрана. А знаете ли какво е археоптерикс? Това е първата появила се птица на земята. Тя приличала много повече на влечуго, отколкото на чучулига. Имала остри зъби и нокти, но тялото й било покрито с пера. И летяла. Тези две фантастични същества отдавна вече не съществуват нито на сушата, нито в небето. Но остават част от един забележителен преход в еволюцията на земята. И макар вече да не можем да ги срещнем извън учебниците и музеите, тяхната поява маркира трайно света такъв, какъвто го познаваме днес. Вярвате или не, но точно такива били и Виенските салони.

„Салонът“ като явление в живота на европейския град

се появява във Франция през 18 в. Това е времето на барока, на скучаещата аристокрация, на активен интелектуален живот и огромен респект към полираното до съвършенство умение да се говори възпитано. Френският салон отваря врати, за да предостави на придворното общество територия за елегантни забавления. Той е място, където се канят само отбрани гости, говори се за живопис и музика, представят се „живи картини“ и се правят първите рецензии за културните събития в града. Но салонът е също и сцената, на която домакините могат да блеснат с артистичните си и организаторски таланти. Появява се думата Salonnière – „професионалната“ титла на дама, която организира в дома си срещи, които са тържество на културата, добрия вкус и безупречните маниери.

Много бързо манията да се организират салони, подобни на френските, заразява елита и в други европейски столици – Лондон, Виена, Берлин, Ваймар. Особена популярност набират наръчниците за изискано поведение. Дори днес една жена не би трябвало да излиза от дома си, без да е преговорила някои основни правила от онова време.

„Жените с добро образование и класа имат склонността да хвалят децата си с ненужна подробност. Без съмнение, това е една очарователна тяхна слабост. Въпреки това, бихме ги посъветвали да се отдават колкото е възможно по-рядко на подобна практика. Независимо колко скъпи са им техните розовобузи и къдрокоси ангелчета, по всяка вероятност за останалите те са убийствено скучни.

Вие, които имате деца, не говорете за тях на околните…

Силата да се запази мълчание е най-важният реквизит за всеки, който иска да блесне или поне да направи приятно впечатление в разговора. Тези, които не умеят да замълчат, не би трябвало изобщо да бъдат допускани да говорят… Мълчанието, което е лишено от презрителност и пренебрежение и което слуша с учтиво внимание, е далеч по-ласкателно от всеки комплимент. Ако се нарушава, то е, за да окуражи събеседника да изрази мислите си, а не, за да демонстрира личните ви познания и мнения. Това именно е красноречивото мълчание. То изисква огромен талант, вероятно по-голям от този да говорим – талант, даден, уви, на малцина…“ (Martine’s Hand-book of Etiquette, and Guide to True Politeness, 1866 г.)

Първият Виенски, в истинския смисъл на думата, салон отваря врати през 1776 г. в дома на богатата еврейска наследничка Фани фон Арнщайн. Тя пристига от Берлин във Виена, за да се омъжи за влиятелен банкер. Фани е едва на 18 години, но вече има онова самочувствие, което комбинацията от младост, красота, изключително образование и изключителна талия й осигурява. От Прусия тя донася със себе си не само богата зестра, но и идеите за празничната коледна елха и за интелектуалния салон по френски образец. Още от самото начало, обаче, се разбира, че нейният салон няма да е ни риба, ни рак – нито гущер, нито птица.

Събиранията в дома на семейство фон Арнщайн са едновременно елитни и анти-елитарни. От една страна тук идват

най-титулованите и знаменити мъже на Европа.

Император Йозеф II е сред редовните посетители. Руският цар – също. А принц Карл фон Лихтенщайн така се увлича по домакинята, че загива при дуел с друг неин обожател, който настоявал да я придружи в операта. От друга страна за салона на Фани фон Арнщайн не се изисквала специална покана. Той бил отворен за всеки от обяд до полунощ. Градската легенда твърди, че нямало представител на местната бохема, който да не е гостувал. Причината е, че Фани до края на живота си не се отказва от своя еврейски произход, а по това време дори най-заможните еврейски фамилии не са допускани до висшите аристократични кръгове. Те можели да имат богатство, но не и титли. За придворното общество във Виена приликата между евреин и германец била не по-голяма от тази между ескимос и масайски войн. Поради тази причина сред образованите евреи умът и парите тежали повече от родовия герб.

Примерът на Фани е последван от други съпруги на заможни виенчани, най-често евреи. Техните салони се превръщат в арт институции, в които наред с грюнер вертлинера като модератори се изявяват известни художници, поети, артисти и музиканти. Бетховен, Лист и Менделсон-Бартолди са само някои от имената на гостите. Елитът на тези сбирки се формира от най-остроумните – без значение от тяхната титла и финансово състояние. Така чрез изкуството на разговора утопията за едно нейерархично общество започва да изглежда почти възможна.

Салоните, обаче, запазват своята двойствена природа. Те са едновременно лично, но и обществено пространство. Във всекидневните на частни домове се случват събития, които

променят правилата на играта в публичната сфера.

Въпрос на академични спорове е доколко тези соарета подпомагат изграждането на гражданска култура, или са просто опит на заможните фамилии да си поиграят на принцове и принцеси – да пият кафе от фин костен порцелан, да говорят за поезия и да имитират родените със синя кръв. Във всички случаи салоните на Йожени Шварцвалд, Франциска фон Вертхаймщайн, и най-вече, салонът на гранд дамата на салонното изкуство Берта Цукеркандл, стават арена на важни културни, политически и граждански инициативи.

Първоначално най-изтъкнатите домакини на Виена насочват усилията си в сферата на  благотворителността. Следвайки двете основни заповеди в юдаизма „Цдака“ (благодетелност) и „Цниут“ (скромност), още в началото на 19 в. те създават първите женски дружества в помощ на бедните. Тези сдружения давали възможност на благопристойните дами да изпълняват своите религиозни задължения, но те имали и много светски измерения.

Това бил първият

пробив на жените в една изцяло мъжка територия –

обществената и политическа активност. Така Виенските салони намекнали, че могат да покажат на света не само модните пера по шапките на дамите, но и ноктите на тяхната амбиция.

Kогато става дума за амбиция, нейното друго име е Берта. Списъкът на гостите на г-жа Цукеркандл е нещо като справочник „Кой кой е“ в сферата на политиката, изкуството, администрацията, дипломацията и науката. Тя оформя около себе си културен властови център, който в продължение на десетилетия доминира в обществения живот на Виена. Тук през 1897 г. Густав Климт основава движението на австрийския Сецесион. Още 23 години по-късно, отново в нейния дом, е основан Залцбургският музикален фестивал, който днес е почти столетник. По време на първата световна война

Берта използва салона си, за да шпионира в полза на Франция.

Както самата тя казва: „Диванът в гостната ми е видял безброй неща, слушал е с внимание безброй политици, успокоявал е безброй страдащи поети… на моя диван оживява самата Австрия.“

В интерес на истината, знаем малко неща за обкръжението на салонните дивани от времето преди масовото навлизане на фотографията. Само откъслечните разкази на някои гости ни дадават представа за мебелировката в салоните. Обикновено от нея се очаквало да отразява духа на фамилията и да съчетава хармонично форма и цвят. Екстравагантността или твърде смелите интериорни решения, не се ценяли високо. Идеята била, че атмосферата трябва да предразполага към приятелски разговори, а не към разгорещени дебати. Особено резервирано било отношението към белия цвят, който се възприемал като евтина имитация на императорските апартаменти и аристокрацията. Като правило мебелите в стаята били разположени в отделни островни групи, за да се водят паралелни разговори по интереси. Общото впечатление било твърде сходно с класическите образци на т.нар. horror vacui (ужас от празно пространство). Картини, огледала, свещници, часовници, вази, фруктиери, порцеланови фигурки, мраморни статуетки, табуретки запълвали всеки свободен ъгъл.

Това било царството, в което домакинята на салона властвала с неограничена власт. Нейната задача била да привлича известни, образовани и талантливи мъже – висши чиновници, политици, артисти, предприемачи. Особено важно било умението й да направлява интелектуалния разговор, като внимателно се намесва при появата на опасност от твърде остър спор. Доброто й настроение, чувството за хумор, тактът и удачното разпределение на местата за сядане били по-важни от качеството на храната и напитките. Талантът й дипломатично да предотвратява нежелани срещи между гостите, като същевременно поощрява подходящи нови запознанства, бил най-големият й капитал.

Виенските salonnières били дами с отлично самочувствие,

но твърдо придържащи се към социалната роля, която обществото отреждало на жената. Те притежавали образование и буден ум, но основният им ангажимент бил грижата за мъжа и домакинството. С други думи, в тях имало нещо птеродактилно – искали и можели да летят, но повечето време се налагало да бъдат много земни. В крайна сметка били хем изключителни, хем съвсем „конвенционални“ буржоазни съпруги. От тях се очаквало да са уникални и свободолюбиви, но само в границите на разумното. Често талантите им превъзхождали тези на мъжете им, което не било проблем, стига да не поискат развод или да изпаднат в депресия или хистерия. Както пише един от редовните посетители на салоните в средата на 19 век Едуард фон Бауернфелд: „Където има много светлина, там има и много сянка. Всяка жена има своя съпруг.“

Емблематична в това отношение е историята на Алма Малер, която била виртуозна пианистка и талантлива композиторка. В писмо преди сватбата нейният първи съпруг, композиторът Густав Малер, пише: „Алма, как изобщо си представяш семейство с двама композитори? Имаш ли представа колко абсурдно и унизително би било подобно съперничество помежду ни? Какво би станало, ако ти „имаш идея“, а аз имам нужда да се грижиш за дома, да ми свършиш нещо или както казваш ти – да се грижиш за подробностите в живота ни? Няма съмнение, че, за да сме щастливи, ти трябва да си това, от което имам нужда – съпруга, а не колега. С други думи, ти ще имаш едно единствено призвание – да ме правиш щастлив! Трябва да ми се подчиниш безусловно и да организираш живота си в зависимост от моите нужди, а в замяна да не изискваш нищо друго освен моята любов!“

По това време още никой не обсъжда правата на жените и Истанбулската конвенция и Алма се примирява с джендър ролята си на муза и femme fatale, която с опасен чар привличала в салона си най-желаните и интересни събеседници.

„Всяко време върви с изкуството си, а всяко изкуство – със свободата си.“

Между салоните на различните домакини съществувало тихо, но яростно съревнование. Знаело се коя в кой ден от седмицата отваря вратите на дома си. Всяка търсела свободна ниша от теми, които да отговарят на личните й интереси. Това в не малка степен допринесло за утвърждаването на Виена като гърне, бълбукащо с всички възможни идеи на модернизма.

Анексирането на Австрия от нацистка Германия през 1938 г. слага край на салонната традиция, която в продължение на век и половина е поддържана изключително от еврейски фамилии. Някои от тях се опитват да я подновят след емигрирането си в САЩ и Великобритания, но никога не успяват да възпроизведат същата амалгама от еклектични идеи – едновременно новаторски и консервативни, феминистки и патриархални, предизвикателно интелектуални и светски забавни. Виенският салон се превръща в изчезнал вид и преминава в учебниците по история.

В един разказ, публикувани в сборника „Fables of Man”, Марк Твен описва птеродактила така: „Този звяр – той бил истински спектакъл. Смесица от мишелов и алигатор, от сарказъм и предизвикателство.“ Днес в Природо-научния музей на Виена може да се види модел в реален размер на този летящ динозавър. А точно отсреща, в Културно-историческия музей, стоят фреските на Климт. И ако човек спре за момент и затвори очи, ще усети как въздухът помежду им сякаш се олюлява от размаха на невидими крила и разместените сенки на миналото. Минало, което никога не си тръгва истински от Виена. Минало, което остава, дори след като последният гост потърси чадъра и бомбето си, сбогува се с любезната домакиня и потъне в нощта.