Оставам сама! – при тази фраза първо те свива стомахът, после главата трескаво заработва: как ще живея без него, без нея… как ще се справям финансово, кой ще ме гушка, мога ли без постоянен партньор за секс, с кого ще споделям, кой ще ме вижда, на кого ще давам??? Само част от обичайните въпроси, които ни налитат като разгневени оси. Редът им е различен, но смисълът – един и същ. Трудно понасяме края на една връзка, раздялата. Зависими сме от другия, през когото минават потребностите ни – кой повече, кой по-малко.

Доказано е, че тези, които се обичат, работят за духовното

и физическото си равновесие, изграждат по-широка принадлежност към света, по-лесно преминават през сътресенията на живота. Ошо някъде беше казал, че истинската любов се случва не в опит да задоволим нуждите си, зависейки от другия, а развивайки личното си богатство и зрялост. Тоест първо като дадем на себе си любов и внимание – така от нас любов ще прелива и ще имаме толкова много, че любовниците ще бъдат привлечени. (Изглежда, за любов най-подходящо е да се говори с езика на джедая Йода.)

Културата, в която живеем, допринася много за изнасяне на предпоставките за щастие извън нас и по-специално към идеята за сублимната връзка с невероятната личност, която, щом срещнем, ще реши всичките ни проблеми, ще осъществи желанието ни за близост и ще случи мечтите ни: да не сме никога повече самотни и винаги да имаме с кого да делим болка и радост.

Тази картина поражда много приказки, песни и митове.

Тя, разбира се, се корени в жаждането за хармония, която сме намирали в утробата на майката, когато сме били наистина Едно.

Във връзката „две в едно“ пребиваваме почти до третата ни година. Някои не я напускат през целия си живот. А други все се опитват да копират този модел в отношенията си и така живеят като двама зависими един от друг инвалиди. Но бидейки заедно, те са още по-самотни, защото скоро откриват, че желанията им съвсем не са винаги едни и същи, както е било с мама в самото начало.

Тук бих добавила, че

зрялата любов всъщност започва в дистанцията 

когато другият се отделя от Едното и стои като самостоятелен индивид на краката си. Когато го приемаш и с неговото не. Когато не става дума за изваждане, а едно и едно правят две, но две, обменящи близост, интимност и внимание – все синоними на любовта.

В този текст нямам претенцията да кажа нещо ново за любовта. По-скоро го пиша, за да разширя понятието ни за Самотата, понеже тя, ако я разбираме само като изоставеност, неизбежно се изживява като самотност.

Казано е в религиите: «Идваме сами на този свят и си отиваме сами.»

Цялата заедност е илюзия.

Ето го противоположното на самотата – заедност, интимност, свързаност. Молитвата и медитацията, съзерцанието могат да бъдат колективни, но много по-често са съкровени моменти, в които оставаме сами и се насочваме към божественото. Тия моменти са разпределено усещане за самота, отделност, себевъзприемане и в същото време те са изграждане на принадлежност към висшия порядък на света, в който живеем. Ако имахме

хигиената да го правим всеки ден…

Всъщност ние сме заедно не защото се обичаме или защото сме красиви, а защото не можем да бъдем сами. Не знаем да бъдем сами.

Много хора в отсъствието на другия пребивават в депресия, чувстват се отхвърлени и изолирани.

Тъгата се настанява като постоянен техен спътник. Особено когато са се фиксирали само в един човек и очакват от него да им даде целия свят!!!

За себе си мога да кажа, че когато ми се налага раздяла за няколко месеца с любимия, защото е извън България, изпращам по пощата либидото си в някакъв плик до себе си след три месеца и започвам да работя, да изривам купища изостанали стари неща, за да убия времето и болката от раздялата. Само работа и подвизи! До пълно изтощение. Никакви забавления! После, когато той се прибере…

После… разбира се, и

двамата сме различни и никой не може да възмезди другия

за непозволението да е бил жив. Давам си сметка, че този работохолизъм е другото лице на себеомразата.

Отскоро обаче прохождам в това да живея по-хармонично: да не се наказвам, задето съм сама, да се забавлявам, да търся контакт с други хора, със семейството ми, с непознати, с природата. Оставам повече със себе си, не се избягвам заради неспособността ми да съществувам сама, опитвам се да влизам в най-разнообразни връзки със света извън и вътре в мен. Установявам дори, че така бих могла да живея и ако той не се върне. Тази мисъл ме плаши, но открих, че ако мога да съществувам пълноценно отделно, защо да не пренеса тази радост във връзката. И както обикновено се случва в нашата синхроничност, и той преживява същото.

Един приятел психиатър, който иначе е деликатен човек, преди години ми каза:

«Жените имат шанс да бъдат себе си

единствено докато летят от едни мъжки ръце към следващите.» Много се вбесих. Защо това ще се отнася само за жените и защо ще преставаме да сме себе си, когато сме с мъжете си? Днес започвам да разбирам какво е имал предвид. Ако приемем, че под «полет» е визирал самотата, мога да се съглася с него. В този смисъл е прав – жената може да усети себе си, когато остане сама. Но много бърка, като й отнема възможността за самостойност и зрялост в двойката и неизменно я запраща в Едното, откъдето тя идва и трябва да потъне отново.

Ако самотата се разбира като непринадлежност към двойка, уместно е да се помисли още контекстът на тази най-основна човешка потребност. Ако принадлежиш, ако си част от една връзка, би следвало всичките ти потребности от утвърждаване, милване, храна и секс да бъдат задоволени. Струва ми се, че проблемът е точно в издигането на интимната връзка в култ, в схващането, че дълбоката свързаност се постига най-добре в условията на страстна романтична връзка – с онази специална личност, която избираме сред другите. Разбираемо е, защото щастието да си намерил «половината» си е толкова голямо, че се превръща в

централно събитие на съществуването.

Ето защо мнозина са потиснати от липсата на близост. А всеки има периоди без романтична връзка или такива, през които страстта избледнява. Но подобно култово схващане може да се окаже доста ограничено и да ни отдели от другите потенциални източници на близост, както и да причини страдания, щом въпросната личност я няма. Каквито и да са причините за самотата ни, обществото по принцип ни гледа със съчувствие – сякаш сме болни.

Много хора по нашите географски ширини (пък и не само) предпочитат да са нещастни във връзките си, отколкото

да рискуват да останат сами.

Така ще има и виновник за страданията, за това, че нямат смелост да се срещнат с това, което са. Ако сме фиксирани в сексуална връзка, която повече ни взема, отколкото дава, може би е по-добре е да се откажем от такъв секс. Защото, за да не върви, това е индикация, че в криза е задоволяването на доста други потребости. Културално от жената се очаква да внимава, да дава непрекъснато на другите. Тя живее много повече в съобразяване с външните обстоятелства, изтеглена там от любими същества. Но ако е объркана и изтерзана, няма смисъл да се доизтощава със скандали и изисквания или да се опитва да дава още и още на другите, защото това е живеене в лъжа – тя дава, а няма повече за даване. Струва си да поемем риска да останем със себе си, със своята енергия, за да почерпим от вечните дълбоки източници на сила – красотата на света и вътрешния си център. Да потърсим там зрънцето на мъдростта, себеобичането и творчеството, от които израства духовността. Не е страшно да останем сами и цяла година. Представете си какво би станало, ако цялата тази енергия решим да отдадем предимно на себе си!

По време на самотата можем да изследваме

формата на собствените си граници. Бидейки несигурни в тях, как можем да очакваме другите да се отнасят с респект към тях?! Какво изобщо можем да знаем за формата на собствения си живот, а още по-малко за неговото съдържание?!

Много често, след като пребиваваме известно време в самота, можем да открием, че има много проблеми, за които имаме какво да направим, а не да чакаме само решения от другите. Можем също да се усетим привлечени отново от досегашния си партньор, с когото не сме се разбирали, или пък да решим окончателно да скъсаме с него просто защото не ни липсва.

Когато е съзнателно избрана, самотата е процес на вътрешно изцеление, на насочване на енергията ни към стабилизиране, към вслушване в основния ни тон. Само когато той бъде изчистен и зазвучи ясно, може да повика тези, от които се нуждаем. Иначе наистина безкрайно повтаряме невротичните си избори. Странно еднакви всеки път. Примерно вариантът: Защо попадам все на лоши момчета/момичета? Ами за да спреш, да се чуеш и да направиш Своя избор.

Решението е в радостта – ако я имаш във връзката си,

наслади й се, защото това е наистина прекрасно състояние на тялото и духа. Ако обаче си объркана и нещастна, отделена от съкровеното в себе си, ако я нямаш – може би е време за преоценка. Това е работа на всяка жена – на нейното сърце и на нейния ум да прецени каква интимна връзка й осигурява баланс.

Ако сексуалното въздържание е само физическо и непрекъснато продължаваме да мислим за тази нужда, то самотата може да се превърне в кошмар. В самотност. И тогава е много трудно да бъде понасяна. За да обитаваш самотата, трябва да си готов. Всеки ден по малко време за себе си. Със себе си.

Обричането на доживотна самота и въздържание

при монасите е не толкова, защото сексът е грях, а понеже се разчита чрез трансформирането на сексуалната енергия в духовни търсения да се постигнат по-висши послания. Истински вярващите сред тях са наистина обичащи, но с една универсална любов, която прави самотата им невъзможна.

От една страна, западната цивилизация издига в култ страстната, романтична връзка – едва ли не още едно завоевание на нашето ЕГО. От друга, ни нахъсва към не-зависимост. Но само ако се обърнем наоколо – всичко, с което сме заобиколени, е дело на стотици други хора – независимостта е илюзия.

В този смисъл съм по-склонна да възприема

поддържането на близост с възможно повече хора.

Приемам инструмента на съчувствието, защото той ме отваря към другите и сваля страха ми от тях.

Вярвам във взаимосвързаността на всички хора, на всички живи същества – че всеки от нас в себе си има достъп до вселенската любов и това е, което ни свързва с всичко останало.То е общото помежду ни.

Затова безсмислено е да се наказваме, че в момента нямаме връзка, като се изключваме от тези огромни източници на грижа и любов, с които светът ни дарява, стига да се отворим за тях. Достатъчно е да разширим понятието си за близост и да включим в него всички форми, които ни заобикалят във всекидневния живот.

Можем да изберем да живеем в двойка.

Можем да изберем да живеем в самота и да се насладим на свободата, която тя носи. Ако поемем отговорността да не я разчитаме само като бреме. Можем да се потопим в казаното от Буда: «Бъди светлина за себе си.» За да виждаш.

*Въпреки че този текст изглежда на места адресиран повече към жената, той се отнася със същата сила и за мъжа. Неприбавянето на мъжки род в случая е направено единствено от съображения за стилистична изящност.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара