Защо държим да сме със съвършени тела в един твърде несъвършен свят? Каква е връзката между емоциите, тялото и психичното здраве? Как да се научим да приемаме телата си и техните проблеми без срам, притеснение и страх? Защо да бъдем в телата си е най-хубавото място, на което можем да бъдем? Проектът „Кожа“ на Ирина Атанасова представя поредица от интервюта с мъже и жени за връзката им със собственото им тяло – как и за какво им служи то, как се е променяло отношението им към него през годините и как обществото ни се отнася към човешкото тяло.

Снимка: Веско Николов

Цветеслава Гълъбова е директор на Държавната психиатрична болница „Св. Иван Рилски“. Възпитаник e на Медицинския университет и на Университета за национално и световно стопанство. В държавната психиатрична болница започва работа като ординатор и преминава през началник на отделение за мъже с остри психози. От 2003 г. работи и амбулаторна психиатрия.

Защо се съгласи да участваш?

Защото по природа съм много любопитен и любознателен човек и се включвам в различни начинания, които ми се струват интересни. А освен това съм дълбоко убедена от личния си опит, че правенето на различни неща, изискващи различни умения, е начинът да не навляза трайно в един коловоз и, казано на професионален жаргон, да „дефектясам“ от срещите си само с психично болни (в качеството ми на психиатър) и маргинални типове (в качеството ми на съдебен експерт). Смятам, че за всеки човек е важно да провокира различни части от своята личност, за да „ги тренира“ и те да не закърняват, а да се развиват. Трябва да бъдем многостранно развити личности – това е по-интересно, а и по-полезно. И не бива новостите да ни плашат или отказват от едно начинание. Като психиатър знам, че от всеки човек може да се научи нещо. Така е и с новостите и различностите в живота ни – всеки контакт или даже сблъсък може да ни научи, да ни обогати с житейски опит.

Какво означава за теб да си жена? Свързваш ли го със социалните роли, с които разполагаме на тези географски ширини, с биологичните особености на пола или с някаква собствено-добавена стойност?

Да съм жена за мен е благодат и съм щастлива да се родя именно с ХУ комбинация в хромозомите си. За мен да си жена не означава непременно тенджерология, слугинаж и отказ от лични занимания и пространство. Не означава обаче и  амазонско поведение и доказване „на всяка цена“. Изобщо, аз определям себе си като един човек, който не търси конфликти и не води битки непременно. За мен животът не е съдебна зала, в която са раздадени роли на съдия, прокурор, защитник и обвиняем. Всеки от нас може да попадне във всяка роля. Но за мен е важно да не съм в позицията на съдия или обвинител. Защото за това си има Господ. Не искам да си и помисля, че мога повече от Него. В последните години все по-често си мисля, че е добре и да бъдем по-смирени, особено пред смъртта. За мен е важно човек да не се чувства като на състезателна писта в живота си, да не се съревновава на всяка цена. Нашият живот е един път между раждането и смъртта, който някои предпочитат да избягат на висока скорост, а други – просто да извървят бавно и полека, любувайки се на околните красоти. И ние не можем да съдим никого за избора му на начин на преминаване през живота.

Аз не приемам феминиските движения, не ги подкрепям, а и често не разбирам посланията им. За мен това е едно излишно противопоставяне на двата пола, а те са само два според Него, което не носи никому позитиви. Чисто биологично  жените и мъжете са различни, справят се по-добре с различни дейности и в това няма нищо лошо. Природата е решила, че жените ще раждат деца и аз съм категорично ЗА това да си остане така. Що се отнася до социалните роли в бита, аз не смятам, че мъжете и жените непременно трябва да се различават, т.е. намирам за съвършено нормално и двамата да си партнират у дома в домакинството, в гледането на децата и тяхното възпитание. Смятам, че случващото се в последните години все по-активно включване на бащите е много добра тенденция. И на този фон ме притеснява и все по-разпространяващия се СИНДРОМ НА РОДИТЕЛСКОТО ОТЧУЖДЕНИЕ. Това е психологично състояние, което се развива у деца на разделени и разведени родители, единият от които системно отчуждава (учи детето да  мрази) другия родител. Ето това е един наболял проблем, който изисква решителната борба и на двата пола.

Не смятам, че съм уникална, защото съм жена. Аз съм просто една жена и това не ми носи и не искам да ми носи никакви специални права и привилегии. Но и не се боря на всяка цена за лидерство. Аз съм твърд привърженик на партньорството с ясната идея, че различните мъже и жени са по-добри в едно или друго. За мен няма мъжка и женска работа, а такава, която единият от двамата я прави по-добре. В 21-ви век, когато има толкова сериозно облекчаване в домакинската работа, да се водят битки кой е по-по-най, за мен е безсмислено. Същото се отнася и до възпитанието на децата – и двамата имат права и задължения, които другият не може да изпълнява. Още повече, че винаги биологията „пробива“ в нашето поведение, т.е. личи дали сме жени или мъже и е много важно за едно дете да вижда двата поведенчески модела – на мъжа и жената. Лишаването му от единия модел на поведение е вредно за формирането на детската психика.

Какви са личните ти преживявания със собствените ти емоции? Имала ли си моменти, в които си имала нужда от помощ – за да ги разбереш, за да ги укротиш, за да ги насочиш?

Моите лични преживявания с моите емоции са много, дълбоки, разностранни и винаги подложени на анализ – все пак съм от зодия Дева, чийто девиз е Аз анализирам:-) Имала съм много тежки периоди в живота си, свързани със загуба на любими хора. Стигала съм и до помощ от колеги, защото е имало нужда това да се случи. Няма срамно, че понякога не успяваме да се справим сами. Това не е белег на слабост, а просто заболяване и, както всяко друго заболяване, се лекува от професионалисти – в случая психиатри и психолози. Моето лично убеждение е, че всеки от нас е по-добре да споделя, когато има проблеми и се колебае във вземането на решение, с професионалист, който ще му помогне да види страничната гледна точка, да оцени събитията и проблемите по различен начин и да намери най-доброто за себе си решение.

Тук е мястото да споделя, че от изключителна важност са познаването на собствените емоции, владеенето на тяхната изява и самоконтролът. Всичко това е маркер за висок емоционален интелект, който, за съжаление, на нас  българите, ни куца. Затова и ставаме свидетели на агресия, насилие, превръщане на просташкото поведение в норма, че и пример за подражание.

Стигмата върху темата за психичното здраве у нас върви ръка за ръка с много предразсъдъци и стереотипи, които по своята същност са ограничаващи и често деструкивни. Срещаш ли такива в ежедневието си? Откриваш ли ги у себе си? Как се справяш с тях?

Стигмата е голяма, тежка и, като че ли, неизтребима в съзнанието ни. Всяка една стигма се ражда на основа страх от непознатото и желанието ни то да бъде държано надалеч от нас. В това отношение в България е ясно защо има стигма. За последните 25 години нещата се промениха в посока към по-добро, но все още сме много далеч като общество от разбирането същината на психичната болест и отношение към болните хора. За мен причината за това се корени в липсата на достатъчно състрадание, съчувствие и най-вече мисълта „това няма да ми се случи на мен“. Хората бързат да живеят, да почерпят всичко от живота и не искат да се замислят, че психичната болест може да ги връхлети, да влезе в семейството им, да засегне детето им и тогава, когато минеш „от другата страна на бариерата“ и получиш такова отношение, много, ама много боли. Ето това трябва да направим – да бъдем по-състрадателни, да сме съчувстващи и да бъдем просто по-добри. Не е трудно, не изисква пари, а само СЪРЦЕ!

По понятни причини ежедневно се срещам със стигмата, с нежеланието на хората, на институциите, на колеги-непсихиатри, на колеги – психиатри, да не бъдат стигматизатори, да не отхвърлят психично болните хора като ненужни, непотребни или най-лошото – като „човешки боклук“. Това отношение ме прави гневна и ме мотивира още повече да се боря за моите „счупени човешки души“.

Със сигурност и аз съм се поддавала на такива емоции, но с годините това се случва много рядко. Ако усетя в себе си напън да клеймя, веднага го овладявам. В крайна сметка всеки има право да е щастлив така, както намира за добре. Не приемам и не толерирам обаче поведение, което е насочено изключително и само в посока задоволяване собствените потребности и получаване на лични удоволствени изживявания, което става за сметка на други хора. Това категорично не го приемам и с това се боря.  Аз не съм почитател на някои постулати на либералното възпитание – „бъди себе си“. Да, бъди себе си, но не забравяй, че има ограничителна рамка това „себе си“ – данъчният и наказателният кодекс, т.е. има граници, отвъд които не се преминава в името на това „да бъдеш себе си“. Аз съм консервативен човек – и от строгото учителско възпитание, което съм получила, и от възрастта си, и не съм привърженик на прекалената свобода, която виждам, че днес се толерира във възпитанието на децата. Защото тя се превърна в сЛободия. Не смятам, че едно дете е на равно с родителя си. Има йерархия и тя трябва да се спазва. Едно дете има нужда да бъде много обичано, да бъде подкрепяно, но и да бъде ограничавано, когато с поведението си нарушава правата на другите т.е. то трябва да бъде научено на самоконтрол.

Цялото интервю четете на сайта на КОЖА

Facebook Twitter Google+

0 Коментара