“Политкоректността  e модерно, лукаво и свирепо чудовище, което под прикритието на хуманността затрива не само човешки животи, но и цели общности и нации.”

ac3tomahawk-1

Интелигентна приятелка наскоро публикува горното изказване във Фейсбук. То ме изненада с категоричността си, с откровено страховитото си звучене. И още повече ме удиви, че доста хора изглеждаха напълно съгласни с него, поне доколкото може да се направи извод за някаква солидарност според харесванията и коментарите в социалните медии.  Последвалата дискусия дойде като капак на няколко подобни разговора, които бях чел преди. От всичко това заключих, че в България понятието “политическа коректност” е загубило всякакъв смисъл и се използва като плашещ етикет, без особено разбиране за същността му, произхода или причините, които са го породили.

Реших да не изнасям лекция по темата, а просто да разкажа за нещо от собствения си шарен опит в САЩ.  Все пак толкова много интересни неща тук се случват по университетите, които са естествени инкубатори на всевъзможни идеи.

Ето историята ми.

Всяка пролет в кампуса на нашия университет

се събират представители на различни индиански племена

за т.нар. “пау-уау” (pow wow), фестивал с традиционни танци, пеене, ритуали и панаир на занаятите. Сбирката е най-голямата по рода си западно от Мисисипи. В Калифорния има повече от 50 племена, от които обикновено са представени десетина, включително и някои заплашени от пълно изчезване. Тази година дойдоха дори няколко индианци мохаве, чийто език се говори само от около 200 души, макар и да са именували известната обширна пустиня.

Двудневното пау-уау е интересно събитие, което посещавам с удоволствие не защото имам нужда от поредната томахавка с пера или ритуална дрънкулка от костенурчена коруба. Обичам да разговарям с хора от различни племена. Удоволствие е да научавам по нещо за тях. И най-важното, да разбирам, че съществуват със своите обичаи, проблеми, интереси, убеждения, живот.

Истината е, че не знаех почти нищо за това събитие допреди няколко години, когато мой студент написа в университетския седмичник Union Weekly материал за въпросното пау-уау. Този текст стана много четен и обсъждан, но не по причините, които си представихте. В общи линии, авторът беше описал сбирката като евтина и унизителна за индианците, нещо като псевдо-артистичен битпазар. Думите удряха безмилостно, измежду редовете хвърчаха искри. И понеже нищо написано днес не остава само на хартия, тази категоричност моментално предизвика буря от възмущение, когато текстът цъфна на уеб сайта на седмичника.

Каква ти буря, то си беше цял ураган

За зла участ, студентът точно караше моя семинар по писане на мнения (Editorial & Op-ed Writing). Тъкмо бяхме обсъждали как Първата поправка защитава правото ти да изкажеш становище, но не и да измисляш факти. Понеже се чувствах лично ангажиран, веднага се включих в дискусията. От журналистическа гледна точка, грешката на автора беше очевидна – той бе отишъл на това пау-уау, беше се завъртял, огледал и прибрал да пише, без изобщо да говори с никого. Не бе потърсил мнение от самите индианци, не бе питал за значението на ритуалите, дори не си бе направил труда да провери онлайн за какво точно става въпрос. Беше седнал и замесил тесто от първите си впечатления, без да се затруднява да събере достатъчно факти, да ги остави да втасат и да прекара всичко през цедката на контекста. Двойка, ако трябва да оценявам чисто репортерските достойнства на материала.

Станалото – станало, и написаното – написано. Въпросът беше обаче какво да се прави оттук насетне. За мен това бе сгоден повод да помогна на студентите си да научат нещо.

Мога да сумирам урока, който исках да преподам с непреводим афоризъм, взет от лексикона на американските войници през Втората световна война. Използвам го често в класната стая, като го хвърлям точно така, нецензурирано: Assumption is the mother of all fuckups. Като не знаеш – питай. Питай, дори и да си мислиш, че знаеш.

Просто, но много важно правило, което моят студент май не беше усвоил напълно. Така и му казах. Той сам поиска да говори пред класа и да обясни на състудентите си къде вижда грешката си (небрежна репортерска работа). Направих всичко, за да не се чувства унижаван или нападан. Не разреших на никого извън класа ни да присъства. Не исках това да бъде другарски съд, а лекция – от него, не от мен. Когато свърши, състудентите му го аплодираха, а той почти се разплака.

Обаче нещата не приключваха само с моя клас. Няма да пресиля, като кажа, че реакцията беше глобална, понеже имаше бурно споделени мнения чак от Австралия, която има печален опит със собствените си аборигени. В цялата тази суматоха не липсваха желаещи да устроят нещо средно между линч и другарски съд над горкия студент. Тръгна подписка до президента на университета за закриване на вестника. Изобщо, както казват тук, котката беше изскочила от чувала.

Най-интересното беше, че нито представители на индианските племена, нито някой от нашата програма, изучаваща коренните жители на Северна Америка, нито от студентската индианска организация поискаха линч за автора. Напротив. За тях беше важно да се обяснява, не да се забранява.

Лаещите най-яростно се срещаха най-вече сред кибиците,

нямащи нищо общо с проблемите на коренните племена. Точно такива като тях – случайни хора, незасегнати лично от проблема, но желаещи да се изкарат по католици от папата – скочиха най-агресивно срещу моя студент, срещу изданието, дори срещу университета, че търпи такива “безобразия”.

Това би могло да бъде наречено агресивна политическа коректност – за обида срещу индианската култура следва санкция. Биене с пръчка през клавиатурата, ако мога така да се изразя. Точно подобни случаи се раздухват от онези, които мрат да доказват колко лошо е в тази пуста Америка. Ако тогава канал като RT (Russia Today) работеше активно като днес, сигурно щяхме да видим инцидента отразен с агресивно внимание. Станало е, кой може да спори?

Да, обаче продължението на историята е от ключово значение за поставянето й в правилен контекст. В крайна сметка духът на свободното слово надделя. Вместо санкции последваха срещи, лекции, разговори. Получи се чудесна и доста продължителна дискусия хем за индианската култура, хем за стереотипите на невежеството. Като резултат много повече хора поискаха да научат за традицията на пау-уау, за коренните племена, за историята и обичаите им.

Студентът продължи да работи като редактор в изданието и завърши успешно бакалавърската си степен година по-късно. Сега чат-пат го срещам и пием кафе, понеже живее наблизо, което си е рядкост за разхвърляна страна като САЩ. Между другото, бях му писал отличен накрая, понеже си го заслужи. Злополучната история не беше част от оценката.

В този случай педагогиката победи дидактиката

Дискусията се завъртя около въпроса “Как да научим нещо?” вместо “Кого да накажем?” Политическата коректност се изрази в намирането на общ език, не в разбиването на опонента. Това за мен беше най-ценното и точно. Това винаги ми е харесвало тук, понеже съм в лагера на абсолютистите, що се отнася до свободата на словото. (Затова бях и Чарли.)

По този повод не мога да се въздържа и от малко лекция.

Американските университети по традиция са място, където може да се говори какво ли не, стига да не пречи на учебния процес. До миналата есен един отрицател на холокоста и радетел на социо-биологически теории със съмнителна научност на име Кевин Макдоналд (kevinmacdonald.net) работеше в офис до моя колежка, която изследваше историята на еврейските погроми в Руската империя.

Тя го презираше открито, както правеха много други професори, но никой не му попречи до пенсия да си върши работата в класната стая (където не беше лош преподавател, впрочем) или да публикува, колкото и скандални да са възгледите му.

Ежедневно минавам край един разпален агитатор, който от тревната площ пред университетската книжарница вика как всички ще влезем в ада. Отсреща група студенти водят кампания да бъдат пуснати на свобода косатките от аквариума на Сан Диего или в подкрепа на палестинската кауза. Редовно се стига до надвикване между противници на абортите и защитници на правото на избор за жените. Последния път ги раздели полицейски кордон. Но никой и не помисля да забрани събирането или публичното говорене (Първата поправка е голяма работа).

Прекомерните светци, морализаторстващите ентусиасти идват във всички разцветки: политкоректни, политнекоректни и просто откачени. От техните среди излизат онези, които искат издания да бъдат наказвани заради една некачествена публикация. Те не питат и не искат да знаят. Те искат да са отгоре. Тяхното е диагноза.

Подобни типажи – преекспонирани, драматизирани – изглежда плашат чак в България. Само че не искам да губите усещането за перспектива и контекст, което съм намерил тук. Въоръжени с конституционната защита за свободното слово, срещу попълзновенията на чрезмерно ревностните “коректници” работят активно организации като FIRE (Foundation for Individual Rights in Education, Фондация за индивидуални права в образованието) на юриста от Ню Йорк Грег Лукианоф (Gregg Lukianoff). Той се занимава с проблемите на свободната реч в университетите (Thefire.org). Грег ми е приятел и понеже обича да бяга от суровата зима на Източния бряг в нашите краища, го каня поне веднъж на семестър да говори по тези проблеми.

Последната му лекция беше за решението на City University of New York (CUNY)

да отмени употребата на “мистър” и “мис” като обръщения

в официалната кореспонденция. Грег Лукианоф ми обясни, че се придържа към юридическата страна в спора, и избягва емоционални реакции. С други думи, прави всичко онова, което е невъзможно на Фейсбук и в блогосферата.

Ето ви още семки за ума, за да разберете колко сложно е явлението, върху което се лепи бързият етикет “политическа коректност”.

В края на януари публицистът Джонатан Чейт (Jonathan Chiat) публикува провокативен материал в сп. “Ню Йорк” (nymag.com), с подзаглавие “Как езиковата полиция извращава либерализма” (How the Language Police Are Perverting Liberalism). Заслужава си четенето, понеже авторът използва за повод случка от своята Алма Матер, Юнивърсити ъв Мичигън в чаровното градче Ан Арбър.

Студентът Омар Махмуд – детройтски мюсюлманин – пуска сатира в по-консервативния от двата налични университетски вестника, в която осмива докачливостта на всеки от всичко. В резултат на което получава заплахи за физическо насилие, а по-либералният вестник го напъжда като колумнист.

В същия университет в зората на политическата коректност през 1992 г. активисти конфискуваха видеоматериали от изложба за проституцията, която разкриваше мръсното лице на този бизнес. Миналата година в университета “Бъркли” събираха подписи срещу това комикът Бил Меър да говори на церемонията по завършването, заради силната му критика на исляма (нищо, че той удря и всички останали религии). Бившата първа дипломатка на САЩ Кондолийза Райс се отказа от реч в университета “Рутгърс” в Ню Джърси, след като там се надигна брожение срещу нея. Също наскоро в Калифорнийския университет “Ървайн” студентското самоуправление гласува да не се развява американското знаме, защото било символ на потисничеството. Това бе отменено по-късно от по-висша административна инстанция.

Разказвам всичко това не да ви убеждавам отново и отново, че американските университети водят активен интелектуален живот.

В тях текат дебати с хора, които понякога ти се иска да удушиш

Сигурно някой иска да сключи пръсти и около моя гръклян. Това, че говорим, спорим, обсъждаме е заслуга до известна степен и на разбирането, че трябва да сме коректни едни към други. Да оставяме достатъчно въздух помежду си, за да не се удавим в плюнките си. Това е заучено поведение, не е естествено състояние на нещата.

Как да го кажа по-убедително: политкоректността не е някакво страшно, митично чудовище, дори когато стрелката й отскача до упор в обратна посока. Тя е форма на възпитание и е започнала като напълно естествена реакция срещу реални проблеми (най-вече дискриминация по раса, етнос, пол, сексуална ориентация). Уви, днес терминът е ужасно преекспониран от десницата в САЩ, превърнат в пародия, в плашило. Интересно, че по подобен начин напоследък се разбира и в България, където хората още не могат да разберат защо не е гот да се казва “негър”.

Извращенията на политическата коректност в Америка са обратната страна на медала, прекомерно агресивна реакция срещу твърде много думи, хвърляни да сеят омраза, да разединяват, дори да убиват.

Ала самата тя, дори в екстремните си форми, не затрива човешки животи, камо ли нации и общности. Гореспоменатият професор Макдоналд може да ви се закълне, че чистки няма и вещици не ловят от времето на макартизма. Затова лично мен хич не ме е страх от политкоректността, дори когато се сблъскам с нейните самоназначени комисари. Те са неизбежни, но и с тях тук има оправия.

А иначе в идеалния си вариант принципът, който постига баланс между срамежливото неспоменаване на даден проблем и обсъждането му с всезнаеща арогантност, е сравнително елементарен. Историята с моя студент го илюстрира чудесно. Просто първо трябва да се питат хората, после да се говори (или пише) за тях. Наречете го политическа коректност, бонтон или просто възпитание.

Една стара индианско-австралийска мъдрост казва, че ако хвърляш думите си като томахавка, те ще се върнат към теб като бумеранг.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара