„Всички дечица винаги се раждат първо в сърцата на майките си и след това излизат от коремчетата им. Но, ако от коремчето на мама се излиза, то от сърчицето й – никога! Там оставаш завинаги! Случва се понякога на някоя майка коремчето да не може да роди детенце. Тогава то се ражда от коремчето на някоя друга леличка. Но тъй като детенцето се е родило в сърчицето на своята си майка – тя си го търси и много скоро го намира! Защото от сърчицето на мама не се излиза никога! Понякога мама и нейното детенце се намират веднага, друг път – търсенето отнема малко повече време. Но те винаги се намират и никога повече не се разделят! За да се намерят, може да им помогне и друго семейство, което да гледа с много обич „на мама детето”, докато тя и детето й се срещнат. Ще помогнат и хората, които ще напишат писмото, което мама ще получи, и от което ще разбере къде е нейното детенце. И всички тези хора, които мама и нейното детенце срещат – леличката, която го е родила, семейството, което го е гледало, хората, които са ги свързали – всички те са част от приказката им и са помогнали тя да се случи и да е с щастлив край. За това те заслужават да им благодарим.”
Това е историята, която разказвам на моето момче за пътя, който сме изминали, за да се намерим. Мисля, че тя е истината, разказана така, че
да нямат място в живота му гневът и обвинението
Тя е историята, описана така, че той да живее в мир с миналото си, в мир с хората, които са взимали решения за живота му, докато е бил съвсем мъничък. Надявам се тази история да му създаде усещането за спокойствие, усещането, че винаги е бил обичан и обгрижван. И когато мисли за миналото си, да е без негативни емоции, без болка, без самота. За мен е важно синът ми да знае, че там, в първата година от живота му, е имало много обич, грижа и топлина.
Аз съм единствен родител. Взех решението да си осиновя дете сама, като това не е нещо, което ме е притеснявало. Но докато стигнах до самото решение – не ми беше лесно. В мен имаше много страхове, с които трябваше да се справя, за да извървя този път. Сега, когато поглеждам назад,
не знам защо ме е било страх
Но това е сега. Тогава пътят предстоеше… И през цялото време всички приятели и семейството ми бяха с мен и ме подкрепяха. Тяхната обич беше много важна за мен. Тя е моята опора и днес, защото знам, че каквото и да ми се случи, те ще се погрижат за сина ми и той ще е в безопасност. Горда съм и съм щастлива, че са част от живота ми.
Когато взех окончателно решението да осиновя дете, разбрах, че това е правилният избор, защото всичко започна да се случва с лекота. Изчезнаха напрежението, плачът, а на тяхно място се появиха нови хора в живота ми. Тези приятелства и днес ме радват и ми напомнят, че животът наистина обича тези, които следват мечтите си и всячески им помага…
Без да полагам усилия, ме намериха хора от фондация, обучаваща бъдещи осиновители и приемни семейства. И това беше моето място и моите хора – „Надежда за малките”. Те обърнаха мисленето ми за децата,
за биологичните родители, за нас – осиновителите
Това беше много дълбок процес на осъзнаване на собствените ми предразсъдъци и на промяна на мисленето ми, особено по отношение на биологичните родители. Надявам се с тази промяна да помогна на моето момче да не живее с мисълта, че е било изоставено, а да види в постъпката на биологичните си родители даден шанс за бъдеще. И че всички в живота му без изключение са вземали решения, които сега му дават възможност да
разгърне целия си потенциал и да бъде щастлив по пътя си
А за мен остава най-хубава част: да го виждам как расте, как се смее, как казва първите си думички, как се удивлява на пеперудите, как бръмчи с количките, как ми казва „моя мама”, как се бунтува, как се учи да брои, как създава приятелства, как пада, става, как плаче, как се гушка, как се учи да обича …
Моето момче дойде при мен на годинка и осем месеца. Дойде вкъщи на 6 януари – Богоявление. Един от най-милите ми спомени оттогава е с моите племенници. Имам брат и сестра, които си имат малки момчета. И когато изведнъж точно след коледните и новогодишните празници леля им се сдоби с дете, което не е бебе, те ми казаха: „Лельо, моля те повече не го давай на детегледачка за празниците”. И така децата, въпреки „подготовката” за тази среща, си бяха обяснили ситуацията по най-лекия и разбираем за тях начин.
От момента, в който взех решението си окончателно – лятото на 2012 г., до деня, в който „синът ми ми прати писмо” – ноември 2014 г.,
всичко при мен наистина се случваше с лекота
Това беше един от знаците, че решението ми е правилно. Не съм използвала никакви контакти. Просто до мен във фейсбук достигна споделяно от много хора съобщение на тогава непозната за мен жена, а сега много близка и обичана приятелка: „от днес имам дъщеря на две години и четири месеца!” И това ако не беше знак! Свързахме се и от тогава сме приятелки с нея и с огнената й дъщеря. Тя ми помогна да разбера стъпките, които трябва да извървя, за да ми се случат нещата. Отидох в отдела за социални грижи в Красно село и там ме посрещна усмихнато, слънчево момиче. Моментът с поръчителите и до днес ще си остане един от най-милите в този път. Да прочета какво са написали за мен моите приятелки, беше и е едно от най-хубавите преживявания. Да, те са ми приятелки – аз ги обичам и те ме обичат – но едно е да го знаеш, съвсем различно – да го прочетеш.
Подадох документите и след около година и половина получих писмото си. През това време не съм проверявала какво се случва, не съм се притеснявала, не съм търсила варианти за ускоряване на процедурата. Просто чаках и знаех, че моето дете ще се появи.
По Коледа наистина се случват чудеса!
На 18 ноември 2014 г. вкъщи дойде писмо, с което „моето момче ме канеше на срещаJ”. На 19 ноември в 9 часа сутринта. Ако не мога да отида, да се обадя… Как да им се обадя, като го получих вечерта?! И как да не мога да отида?! Хукнах… Сутринта в Шумен не ме очакваха и се изненадаха… И моментът настъпи: в стаята на социалните в Нови Пазар влезе едно мъничко, неуверено в стъпките си момченце, с шапка, шалче и с ококорени очички. Приближи се и… хареса баба си (бях с майка си на тази среща). На мен ми обърна гръб и се заигра с нея. Със сигурност беше заради очилата й J
Това беше моето момче
Връхлетяха ме всички страхове: как ще се справя, кога идва обичта, ще дойде ли, ще успея ли да му дам основи за щастлив живот… А обичта винаги е била там, просто си е чакала човечето, което да протегне ръчички и да се гушне в мен! Седмицата между първата и втората среща беше най-катарзисният период в моя живот. Без приятелите и близките си нямаше да се справя. Странното беше, че се стреснах точно когато мечтата изведнъж стана! От този момент отговорността за бъдещето на това мъничко човече стана моя. Решението беше мое. Всичко се завихри с голяма скорост – имах само един месец, за да реша, да извадя отново документите и да се включа в сроковете на съда…
Социалните работници в Нови Пазар се оказаха прекрасни хора. А за приемното семейство – не спирам да благодаря на Живота, че моето момче е попаднало при тях. Великолепни хора, гледали го с много обич и топлина.
На 29 декември 2014 г. съдът узакони нашето семейство.
Да, по Коледа стават чудеса!
След това дойде и денят, в който гушнах моето момче и тръгнахме към вкъщи – свят ден – Богоявление. Първите месеци бяха трудни заради безсънните нощи и тъгата му, но минаха и сега той е едно щастливо момченце, на което предстои следващото предизвикателство: детската градина, където ще се учи да създава приятелства, ще продължи да открива света, ще опознава себе си и ще играе.
Аз съм щастлива, защото да имам точно това дете е най-хубавото нещо, което можеше да ми се случи. Благодарна съм на Живота, че ми изпрати точно това прекрасно, добро, засмяно, лъчезарно, енергично, любящо момченце за син! Точно той да ме държи за ръка, да се пазарим колко играчки да му купя, да избираме коя блузка да облече – с багера или с динозавъра, да се колебае какъв сладолед днес да ядем, да планираме разходките, преживяванията, срещите….
Горда съм и съм щастлива, че намерих в себе си куража да извървя този път и да сбъдна мечтата си!
0 Коментара