Лора Динкова завършва Българска филология и магистратура по литература и кино в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Автор е на поетичната книга „Отключено безвремие”, с която през 2012 г. печели награда в конкурса за дебютна литература „Южна пролет”. През 2013 г. става единственият (от България) носител на приз в Международния славянски поетичен конкурс, организиран в Харков, Украйна. Получава и съпътстваща награда за поезия на Бова Марина, Италия. През 2014 г. излиза втората й стихосбирка ,,Осиновени думи’’. Лора е докторант в Катедрата по българска литература на СУ. Нейни стихове са превеждани на италиански, френски и руски език. Току-що излезе третата й поетична книга ,,Диагноза тишина‘‘.
ВМЕСТО ПРЕДГОВОР
Навярно няма чисти и във словото.
Така успокоявам ранното израстване
достигнало кристално проявяване
в един сезон напълно според нормите.
Приглаждам и подреждам мислите,
които застояват, замъгляват погледа
и правят лесно време в паметта си.
Така изглежда някак си прозрачно
нестигнатото дъно на душата ми.
Пред погледа ми се сплъстява малко призрачно
жена пред раждане или пък мъж след зазоряване.
Очакваме в метафори живота си,
това, което казваме и пишем,
е всъщност личен предговор към мислите,
пред които сме с петна в душите.
ПРИЛИКИ
Човек се ражда изведнъж.
Със смъртта е същото –
и тя се ражда изведнъж,
но няма свое детство.
И остарява изведнъж. А любовта повтаря
една и съща външност.
/Всички наши действия са правилни,
но и безразлични./
Когато наближава краят,
дори и думите си тръгват,
но Бог не прави разлика
между любов и същност.
ОБМЕН
Много гробове,
малко човеци
Напразно крачех неуморно,
обиколих златните полета на поетите,
умората на мъртвите научих.
И в къщите надникнах,
на плочите им сложих знакове;
и върху тях преписах стиховете.
Със нови думи ги написах.
А думите си нямат новости.
Да ги запомнят живите –
с ликове,
лицеви,
лица и примеси,
довлечени от малката история.
Напразно ми отстъпиха косите си,
и костите си също дадоха-
не мога да добавя нови гърбици
в набъбналата бяла болка.
Сега, сама, във златните полета,
събуждам мъртвите си близки,
напразно им показвам начини,
по които пак да станат живи.
РАЗГОВОР С ИВАН ДИНКОВ
не се събуждай с мисъл за поетите
от думите с поезия ще бъдеш
вечно неразбрана
написа го признавам вместо мене
ще бъда смърт и с нея ще
разговаряме във друго време
това им казваше на всички живи
че всеки ум си има личен череп
и в бялото поезията е най човечна
защото не достига до света ни
а аз дори не отговарях
какво роднинство има групата
излязла с пилците да тича
по детската ми улица
в отвъдното
да учи на летене
хората
ПРИПОЗНАВАНЕ
Мъртвите поети са под земята.
Живите са по-дълбоко!
Иван Динков
защо приемаш смъртта
като традиция
нашите мъртви
имат свои невидими
градове, по които преминават
без да ни поканят
те се смеят, обичат и плачат
и притежават всяка памет
но за нея не говорят никога
докато ние си въобразяваме
че сме единствени
пръстта и земята отдолу
познават нашите близки
тъмни и черни
а какво е черно във поезията
черен е пръста ти
пръстта не разпознава имитации
почернял е мозъкът
не се пише повече
когато знаеш, че в невидимите
улици мъртвите поети
никога не са те
познавали
ПРЕБРОИТЕЛИ
Не съм поет на живите,
нези, които с всяко ранно ставане
чертаят подвига по седмици.
Опитвам, да не би да кажете,
че пиша, за да допринасям в стихове
традицията на бързото произнасяне,
от което се създават хълмове.
Опитвам, правя временни компромиси
пред новата подмяна на изкуство,
усмихвам се, а след това добавям,
че някои правят стихове от органи,
без да разбират от прекръстване
и от внезапно млъкване.
Тръгват думите и по времето
бъркат знаците;
във подредбата и във края
все пак нужни са п-р-е-б-р-о-и-т-е-л-и.
0 Коментара