Симеон Колев за „България от хубавата страна“

„Имаме болезнена нужда от обективен оптимизъм. Имаме нужда от прагматичен патриотизъм, който разчита много повече на осъзнатост и отговорност, вместо на високопарно и битово биене на тъпана на българщината. Имаме какво да предложим. Имаме с какво да се похвалим.“ Така Симеон Колев, журналист и водещ на сутрешния блок на БГ Радио „Стартер“, представя най-новата си книга, издадена от „Егмонт“ – „България. От хубавата страна“.

Тя не идеализира действителността ни, а насочва вниманието към добрите примери около нас – постигнати, а не заварени или подарени. Както казва Симо, „всички тези примери са реални и правят живота ни по-качествен и удобен, а моята скромна задача е само да ви ги покажа, припомня и подчертая“.

Симо, кръстил си най-новата си публицистична книга “България. От хубавата страна” – заглавие, което предполага, че всяко място има поне две страни. Коя беше най-трудната “хубава страна” на България, която откри, докато пишеше книгата си?

Честно казано, нямах никакви трудни моменти с тази книга. Тя беше естествено продължение на това, което правим с Боги в „Стартер“ по БГ Радио вече 25 г., а именно: позитивно звучене без хейт. Това е и част от моя характер. Аз не обичам тъгата и мрънкането в нито една форма. Дълбоко вярвам, че трябва да имаме очи за всичко, но най-вече за хубавите неща. Така че просто започнах да се оглеждам около себе си с разбиране. После седнах, направих план, намерих си съмишленици и започнах. Монотонно, организирано, дисциплинирано. И стана.

Ти си радиочовек, беше и столичен общински съветник – актуалните новини те изкушават, а новините по света и у нас най-често са лоши. Кога усети, че започваш съзнателно да търсиш другия разказ за България?

Доброто е процес. Всеки ден десетки хиляди самолети излитат и кацат, изпълнявайки рутинните си полети. Ние не обръщаме внимание на това, че всяка секунда някъде по света един самолет застава в началото на пистата за излитане, чака потвърждение от напълно непознати служители в кулата, които му казват да излита. И тогава пилотът потвърждава командата, дава на двигателите пълна мощност и уверено засилва една машина, съставена от няколко милиона елемента, с няколко стотин души на борда. Много скоро идва и моментът, който се нарича V1 – след него самолетът трябва да излети, каквото и да се случва, защото вече няма достатъчно писта, за да може самолетът да спре. И той излита. Това е възхитителен процес на доверие, технологии, навигация, логистика и филосфия – че приемаме за даденост неестественото ни състояние да летим. Избирам този разказ.

Твърдиш, че не бива да се сравняваме с други държави, а само със себе си. Но не е ли именно сравнението с развитите общества двигателят на промяната?

Всяка държава си има своя различен контекст и натрупвания. Аз, например, много харесвам Германия. Тяхната подреденост, технологичност, прагматичност. Много хора също я харесват и я дават за пример. Всички се превъзнасяме как е там. Но това има цена. Искаме и тук да е като там, но съгласни ли сме да плащаме техните данъци, да не работи почти нищо в събота и неделя и да имаме броя на слънчевите дни в Германия?! Искам да кажа, че задължително ни трябват критериите на една европейска държава – ние си ги имаме. Но не можем да сравняваме ябълки и круши, тоест можем и трябва да се сравняваме само със себе си. В нашите тъмни моменти и светли часове.

Нарекъл си “обективен оптимизъм” своя подход като автор на „България. От хубавата страна“. Как се пазиш той да не се превърне в удобен оптимизъм, който подминава болезнените теми?

Преди няколко месеца случайно разбрах, че в „Марица изток“ са започнали да изгарят биомаса, което е остатъчен продукт. Да не влизам в технологични детайли, но това е многопосочно хубава новина. И то съществена. Никъде не чух за това. През юни откриха голямо златно-медно находище около Челопеч, което също е изключителна новина. И за нея не чух никъде да съобщават. Мисля, че имаме дълг към „обективния оптимизъм“ – той не отрича нито един дефицит и нито един проблем. Но малко ми писна от интелектуалния алармизъм.

Кое беше най-голямото ти откритие, докато събираше историите за сборника си – факт, човек или предприятие, за което си каза: “Защо никой не говори за това?”

България е държавата с най-много неделни училища в чужбина.

Пишеш за индустриални шампиони и успешни предприемачи. Коя според теб е най-голямата икономическа история на успеха в България през последните 30 г., останала незабелязана сякаш от обществото ни?

Повечето индустриални гиганти са такива. Те не са в големите градове. Не се рекламират. Не са популярни фирми в ежедневието и повечето от тях не произвеждат неща, от които в магазина можеш да помолиш „да ти завият две кила“. Но те добиват, обработват, произвеждат машини, оборудване и стоки с добавена стойност, които са критични за всяка част от ежедневието ни. Повечето такива истории са или за български предприемачи, събудили буквално икономически змей, или за чужденци, започнали с малко производство, което впоследствие непрекъснато разширяват.

Ако трябва да избереш само три примера от книгата си, показващи най-добре съвременна България, кои биха били те?

Ние сме работеща държава – у нас в събота и неделя е отворено всичко. Имаме безпрецедентно бърз достъп до лекари и специалисти. Ако ме заболи ръка, в рамките на деня ще ме прегледа конкретен доктор. Голяма част от градовете ни в последните години стават все по-привлекателни, а някои са си и направо острови на просперитет. Метрото в София не е само удобен начин за придвижване, но и пример за реализиране на изключително сложен инженерен проект. Пречиствателната станция в Кубратово също е пример за сложно съоръжение, в което влиза отпадната вода на целия град, а след обработката излиза пречистена вода, калорична тор и ток. Примерите станаха 5. Извинявай.

Ако чужденец прочете “България. От хубавата страна”, каква представа би искал да си изгради той за страната ни? И каква не би искал?

Преди време мои приятели американци дойдоха тук за първи път. Очакванията им бяха, че ще е евтино и ще има „много комунизъм и църкви“. Така се изразиха. Бяха очаровани.

Посвещаваш книгата на децата си. Ако след години я препрочетат, какво ще разберат те за времето, в което е написана?

Че нашето поколение е свършило много работа и че не всичко започва от поколението Z.

Дъщеря ти избира да се върне в България след живот в чужбина. Какво според теб отличава поколението, което се връща тук не по принуда, а по убеждение?

Тя е от поколението, което видя една много мътна България през 90-те години на миналия век. Това беше време, през което наистина имаше малко причини да се задържиш в България. Тя разбира от икономика. Много разбира от сметки. Изчислява качеството на живот тук и цената, която плаща за него. И сметката ѝ излиза.

Ние сме неотделима част от западния свят, твърдиш в книгата си. Това география ли е, геополитика ли е, или ценностна система?

Всичко от изброеното, заедно с чувството за принадлежност. То е необяснимо, но съществува. Ние имаме здрав корен, а с него идват и съмненията. Понякога не сме особено ентусиазирани европейци, но това се отнася до крайностите на Европа. Иначе сме си достатъчно убедени, важни и ценни европейци. Може да сме малко по-тъмни на вид и по балкански недодялани, но може да се разчита на нас.

Разказваш в литературния си проект за успешната България, но има ли неща, които съзнателно си пропуснал, защото биха променили целта и тона му?

Не. Аз не съм напушено хипи, което не вижда проблемите. Просто опорната ми точка са всички останали, напълно обективни и легитимни примери за оптимизъм. Не говоря за всенародни тържества на позитивизма. Тонът в книгата е спокоен и уравновесен.

След опита ти в Столичния парламент, промени ли се начинът, по който гледаш на държавата? Направи ли те този опит по-голям реалист или оптимист?

Ще бъда максимално откровен. Работата ми в общината ме срещна с много граждани, чиято активност е да изискват всичко, веднага и безплатно, защото „си плащат данъците“. От другата страна е общината. Всичко, което прави тя, трябва да отговаря и на последната буква на закона – след всяка една извървяна процедура, на най-ниската цена, която е предложена, и под риск всяко решение във всеки един момент да бъде обжалвано. Общината трябва да се съобрази с всички интереси, да намери общото сечение, да не прави нищо напук и да успее да произведе резултат от сблъсъка между възможното и желаното. В тези условия всичко, което е постигнала общината, е близко до подвиг.

Българите често са смятани за песимисти. Не е ли понякога песимизмът просто разочарование от несбъднати очаквания?

Аз внимавам с очакванията и гледам да имам принос. Много от първото и малко от второто раждат разочарованията.

Има ли българска дума, която според теб описва духа на книгата?

Дух.

След всички срещи и истории, какво те кара да се гордееш, че си българин?

Ако не си убеден в собствената си значимост и авторитет, нито една книга няма да ти донесе чувство за гордост.

А кога за последно се почувства истински ядосан на България?

Почти всеки ден. Ама ми минава.

Кое е мястото, където винаги си казваш: “Ето това е моята страна”?

Почти навсякъде. На летището. В малките барчета, магазини, хотели, които са тъканта на градовете ни. В метрото. Най-вече сред колегите. Там виждам колко път сме извървели. Спомням си какво е било и какво е сега. И че не е станало от само себе си, а е направено.

Ако трябва да оставиш на младите хора само едно изречение след тази книга, кое би било то?

Имаме много работа. И тя чака вас.