Оперната певица започва да пее, вечерта е красива и лъскава, приемът е на ниво, всички се поздравяват и усмихват любезно, отпивайки от чашите си. Никой не знае какво предстои. А то всъщност е едно неистово изпитание на човешките психики, умове и емоции. Японски бизнесмен е фигурата, в чиято чест е органзирано събитието – верен фен на Роксан Кос- изкусителната певица, която запълва помещението с гласа си. Мястото – къщата на вицепрезидента. Държавата – неназована. Изненадата – терористи.

belkantoВ романа си „Белканто“ Ан Патчет умело играе с човешката психика. Изпитва волята, величае таланта, избутва емоциите до края. И въпреки да изглежда, че книгата дълбае в терористичните атентати и похищения, в доброто и лошото, това е една книга, в която величието и опустошителната сила на музиката са скрити и замаскирани зад оръжия и лоши намерения.

Заложниците са различни един от друг. Различни от нападателите си. Целта е бил президентът, но той е предпочел да се наслади на любимия си сапунен сериал, отколкото на изтънчена и умопобъркваща опера. Хората, озовали се на едно място, не делят една и съща съдба, говорят различни езици, не носят сходни чувства и нрави, но обстоятелствата са онова нещо, което ги кара да се синхронизират, да се научат да живеят заедно и да не се страхуват. Да създадат свой малък собствен свят с нови правила и обрати. Похищението сякаш трае безкрайно. Има време един прекрасен пианист да умре от диабета, който носи или от любовта, която сякаш е по-сериозната диагноза, има време да го замести друг от затворените, който започва да гали клавишите. Една певица успява да влезе в умовете, фантазиите и емоциите на всички присъстващи. Намра се време и за любов – от онази, която е съкровена, тайна, пазена, сладка. Има време един мъж да сънува съпругата си, друг да се влюби в жена с оръжие, но през цялото това време музиката е тази, която кара сърцата на всички присъстващи да не се сковават от ужас за това, което може да им се случи.

Но само едно белканто не е достатъчно. Необходими са и онези умове, готови да посрещнат музиката, да я оставят да нахлуе, да ги докосва на най-съкровените места, да ги владее. Похитените забравят за живота навън. За всички вчера и утре. Спасява ги музиката и сякаш тя е тази, която успява да съхрани умовете им чисти и цели, макар и влюбени с всяка своя клетка. Всяка песен на Роксан е пътуване към спасителен остров.

Цялата любов и копнеж, които едно тяло можеше да поеме в себе си, се изля в тези две минути и половина песен и когато тя стигна до най-високите тонове, сякаш всичко, което им бе дадено в живота и всичко, което бяха загубили, се сля в едно и се превърна в тежест, почти непосилна за носене. Когато свърши, хората около нея стояха зашеметени, безмълвни, разтреперани.

Любовите ескалират, правилата се нарушават, реалният свят е забравен, когато началото на края настъпва с нахлуването на нови и агресивни терористи. Куршумите намират гърди, в които да намерят убежище. И е тъжно. И за читателите, и за останалите заложници. И все пак книгата учи. Не е от онези, които смачкват. Понякога страшно, друг път клаустрофобично или сиво, но във всяка една страница, книгата е напомняне за това на какво е способна музиката и колко е важно човек да намери светлина в някого, за да може да се съхрани.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара