Когато синът ми наближи втората си година, а още казваше точно две думи, майчинските форуми ми казаха, че е време да се притесня от липсата на реч. Вътрешният ми глас контрираше, че децата се развиват различно, не долавям нищо обезпокоително и е по-добре да изчакам малко, без да се газирам излишно.
„Всички смятат, че една излишна консултация е по-добре от ненавреме направена“, реконтрира разумът ми и резервирахме два билета Брюксел – София, за да бъде обследвано детето на един от четирите езика, сред които живееше – майчиния. (икономически единици за калкулация – два самолетни билета.)
На път за логопеда синът ми заспа. Оценката се проведе, докато той похъркваше на един диван. Отговаряйки на въпросите на все по-угрижения и съчувствено цъкащ логопед, започнах да се досещам, че явно няма да се размине лесно. Не сгреших. След петдесетина минути узнах, че синът ми най-вероятно се е запътил с едри крачки към аутизъм и има нужда от Ранна Интервенция, за да Го Вкараме в Комуникация. Признавам, че пред авторитета на логопеда, критичността ми тотално се насмете. Иначе щях да съумея да обясня на дамата, че той отдавна е в комуникация, просто тя не е вербална.
С приспан от паника и от авторитета на професионалиста вътрешен глас,
аз напълно повярвах, че жадното ми за общуване двегодишно не комуникира и се е скрило в свят, където никой друг няма достъп. (Икономически единици: две таксита и една логопедична консултация)
Започнахме Ранната Интервенция – терапевтични занимания три пъти седмично. Отначало хлапето се забавляваше и си ръкопляскаше, когато се справеше с някаква задача. След две седмици обаче осъзна, че прекалено дълго няма думата по въпроса дали да реди пъзели и да пуска топчета в дупки. Това не му хареса и понеже не искаше да си го изкарва на мен, влезе в позиционна война с логопеда. Според мен я спечели. Инатеше се, прекарваше клекнал – наказан и ревящ над пъзели в продължение на 50 мин, без да помести и една играчка. И тогава вътрешният ми глас говореше, че не е редно синът ми да чува „Сега ще правиш каквото ти кажа, понеже аз съм възрастната, а ти детето и си на моя територия“ или да прекарва клекнал цял час.
Вътрешният ми глас на бивш психично-здравен професионалист ми казваше, че това са неработещи терапевтични похвати. Въпреки това продължих да го водя там цели пет месеца и да слушам как е най-странното дете, което логопедът е виждал и как няма начин да не е от аутистичния спектър. (Икономически единици: логопедични занимания, таксита, самолетни билети за приходящия ми от Брюксел съпруг.)
След като се
научи да шие макарони, да сортира предмети, да реди пъзели
от амнайсет части и т.н., хлапето все пак се отърва. Една сутрин ми стана особено зле и ме извозиха с линейка към спешно отделение, а после и към ендокринологично. „Да сте преживявали силен стрес напоследък?“ – попита ме лекуващият лекар. Засмях се. Оказа се, че за пет месеца паника надбъбречните ми жлези са се удавили в адреналин и са фалирали, а щитовидната ми жлеза иска доживотно медикаментозно поддържане. Не след дълго, от две думи речникът на хлапето набъбна до петдесет, после до петстотин, започна да си измисля песнички, научи азбуката и числата до сто. Накрая, Бог да ме прости, детската му логорея понякога взе да ми се струва досадна.
Икономически единици… майната им на единиците! За това, че не слушах здравия си разум и вътрешен глас, платих със здравето си. Спомнете си тази история всеки път, когато позволите мнението на мнозинството да вземе превес над вашето, просто защото се споделя от група с числено превъзходство. Или когато оценката на човек, назовал себе си специалист, ви кънти подозрително, макар и подплатена с диплома. Ако не се зашумява от надежда, песимизъм и пожелателно мислене, онова малко гласче вътре знае най-добре.
0 Коментара