Не успя да остарее

Никога не съм допускал, че ще ми бъде толкова трудно да разкажа за майка си. Да я опиша такава, каквато беше. Или да раз­крия чувствата, които съм изпит­вал към нея. Започвам десетки пъти и се отказвам, защото – колкото и невероятно да звучи – мъ­ката ми по нея е все така жива и силна, въпреки че от смъртта ú са изминали повече от 25 го­дини.

Майка ми се казваше Денка. Денка Георгиева, но на село май че само баща ми се обръщаше към нея с това име. За другите тя беше Иван’ца или Иван’ца Йоргув (освен баща ми, още поне петима Ивановци имаше в село­то). Като млада беше изправена, стройна, хубава жена, с открито лице. Всъщност тя не успя да остарее, отиде си на 57 години.

Целият ú живот премина в „блъскане“, както тя казваше, в бърза, припряна, винаги не­отложна работа — да издои козата и овцете, да изведе воловете, да измете двора, а междувременно да сготви и обяда, преди да се е вдигнало слънцето, защото и нивата я чака — и оран, и сеи­тба, и жътва, и вършитба. Съ­дбата ú бе отредила да бъде в къщи и мъж, и жена –

баща ми тръгваше на гурбет за Румъния през февруари и се връщаше през ноември

И така беше 18 години, до началото на войната. Трите зимни месеци бяха най-щастливото време в годината за цялото семейство и за нея — празници, театрални премиери в читали­щето, сватби, вечеринки… И по­чивка от кърската работа, а за мама почивка беше да опере, да готви, да изкърпва дрехите ни, да шие, да преде и да тъче.

Къщата ни се състоеше от мал­ка кухничка и две мазета на рав­нището на земята, а на горния кат бяха сайвантът (чардакът), къщето с огнище в ъгъла и собата — стая с дъсчен под, с джамал, с хубаво дървено легло, дело на дядо ми, маса и столове и едно бюфетче с витринка, чиито стък­ла бяха облепени с подобна на пергамент хартия, нашарена с орнаменти. Това бюфетче, сто­ловете от жълто дърво и дъсче­ният под на собата и кухничката бяха цялата придобивка oт 18-го­дишния гурбетчийски труд на ба­ща ми.

Мама беше за мене пример на физическа и душевна чистота В къщи всичко светеше и белосаните стени, и прозорчетата с винаги снежнобели перденца от тензух, и чергите, и дворчето око­ло къщата, отделено с ограда от хармана. В градинката цветята бяха подредени с вкус. От пътя към къщата се минаваше по пъ­тека, постлана с широки равни плочи, които мама една по една беше влачила на гръб кой знае откъде, още когато съм бил дете. Гордостта й беше плочата пред самата врата, около един квад­ратен метър. За цял живот беше запомнила как я е пренесла от дерето до селото. Реката минаваше точно пред нашата къща — делеше ни само пътят. Лятно време, връщайки се от къра или на тръгване към бакалина, мама се отбиваше набързо в реката да си изплакне ръцете и краката, да си изтрие петите в камъните. Държеше винаги да бъде „прилична“ във външния си вид. Съботното изкъпване в корито в кухничката, а лятно време в обо­ра при воловете, беше закон, от който никой в къщи не можеше да избяга. Миенето вечер преди лягане също беше една от строгите мамини наредби. Не я помня разчорлена, не помня да е имала петно по престилката си или скъ­сано по дрехата. А дрехите ú бяха две вълнени рокли и две басмени.

Така и не успях да ú купя коп­ринена…

Имахме 17 декара ниви, накъ­сани по декар и половнна-два по баирите. Когато поотраснах, за­почнах да й помагам колкото мога. Много трудно ставах сутрин и една сцена се повтаряше всеки път по елин и същи начин:

– Дольо – така ме наричаше на галено, — хайде, че слънцето се подаде! Докато стигнем до Гайлъчки, и ще напече.

От моя страна нито звук. След няколко минути:

– Дольо, стани, мама, още малко, една-две седмици, а на есен ти обещавам, ще те оставя един цял лен да се наспиш.

Третото повикване беше вече с друг тон:

– Георге, ставай, че идвам с дилафя!

Преживели сме с нея няколко премеждия. Веднъж отидохме в гората да сечем лист за овцете. Това са клони, обикновено дъбова шума, които се подреждат на подходящи високи и чаталести дървета, а през зимата се карат до селото с шейна Натрупани плътно, листата запазват свежестта си и са любимата зимна храна на добитъка. При кърненето стигнахме до най-високите клони по върховете на дърветата. Този ден бяхме в гората на „Топалското“. Майка ми сечеше недалеч от мене. Не я виждах, но по ударите на брадвичката ú знаех къде е. Изведнъж та извика, чух шум от чупене на клони и накрая — едно ужасно, тъпо удряне в земята. Стана мъртвешки тихо, не помнех как съм слязъл от моето дърво, хукнах напосоки, като я виках, но тя не се обаждаше. Когато стигнах до нея, с облекчение я чух, че изохка. Жива е! Помогнах ú да се изправи, след това – да поседне на меко, за да се съвземе. Беше паднала от около 4-5 метра височина, но за щастие клоните но пъта бяха убили до известна степен силата на удара. Беше здравата натъртена, но счупено ня­маше. Криво-ляво се прибрахме и десетина дни

мама се налагаше с лук, с някакви билки, но не лег­на дори един ден

Работата про­дължи, макар и в малко по-забавен ритъм.

Една пролет оряхме на „Усой­ната“. Аз държах плуга, а мама водеше воловете. Стъпвах бос по току-що обърнатите меки и лъс­кави буци пръст, от които се раз­насяше неизказано приятен ми­рис на нещо, свързано с живота, с работата, с всевечното обнов­ление… Внезапно ме блъсна въ­лна, съпроводена от необясним шум, и след миг разбрах, че са нападнали рояк оси. Невъзможно е да се опишат болката и ужасът, които изживях. Виках и бягах без посока, усещах как мама шиба по мене с престилката си, след това ме повали на зе­мята, изтъркаля ме няколко пъти в пръстта, вдигна ме на крака и хукна с мене, като почти ме но­сеше към селото.

Бях обезобразен и подут най- много по ръцете и главата. Мама също беше нажилена на много места. След време, когато всичко мина, се връщах към този кош­марен спомен и се удивлявах на нейното самообладание и на физичската ú сила — почти да ме носи, тичешком, на разстояние около два километра. И след то­ва часове пак тичане до чешмата за студена вода за компреси, ня­колко безсънни нощи около мене.

Такава саможертва, разбира се, е обяснима. На нея са способни много майки, поставени в подоб­ни обстоятелства, но мама като че ли притежаваше една особена душевна сила, мога определено да кажа — храброст, а в същото време и безрезервна отзивчивост, на които всеки можеше да раз­чита.

Тези добродетели тя дъл­жеше, струва ми се, на немотия­та,

на трудното селско всекид­невие, което беше сплотило в ед­на своеобразна женска задруга жените от „долния край“ – стринка ми, мама, кръстница Елена, Анка Лолчето, Елена Узунката, Цанка Попова и др. По жътва, вършитба или копане на царевица, за да спори рабо­тата, те си помагаха — две по две, или иа по-голяма група – единия ден на своята нива, другия — на съседската. Естествен и редно беше мама да скочи посред нощ, да впрегне воловете, да постеле меко колата и да отка­ра в града съседката си — виещата от болки кака Анка Бакалката. Естествено и редно беше кръстница Елена да поеме домакинството на две къщи, докато мама лежи в болницата. От небогатата ни трапеза често се отделяше паница квасено парче сланина или бучка за някой болен или изпаднал в нужда. Мама го занасяше скрито под престилката –  да не се разчуе, да не урони достойнството на хората, които са в беда. Това също беше естествено и редно. Трябва дас и гладувал, да си се лишавал от много неща, за да станеш способен на истинско съчувствие към хората.

Израснах сам. От тежка работа, към края на бремеността си майка ми получила никакво увреждане, което я лишило от други деца. Беше събрала цялата си обич и надежда в мене. За силата на тази обич разбрах в деня, когато си отидох на село oт казармата. Идвах си в отпуск след една година отсъствие. Автобусът ме стовари в Елена и оттам тръгнах пеша за вкъщи. По пътя ме спираха, изненадани от внезапното ми появяване, съселани, разпитваха ме, радваха ми се и бързаха да ми кажат последните новини от село. Изглежда, така е минало доста време и някой е успял да се отбие при майка ми и ди ú съобщи, че синът й си идва в отпуск. Бях наближил вече края на селото, когато чух викове, разпознах гласа на майка си и я видях отдалеч как тича като обе­зумяла, със смъкната забрадка, викаше нещо неразбираемо. Втурнах се към нея, прегър­нахме се, заплакахме и дълго ни­кой от нас не можа да проговори.

В оскъдните писма, които пишех на майка си oт София, вече като студент, повтарях едни и същи обещания: „Още малко, мамо, ще завърша, ще започна работа, ще се съберем заедно и никога вече няма да сме разделени.“

Идваше в София за кратко. Не можеше да остави тате сам. Гра­динарският занаят с вечното га­зене във вадите със студена водо му беше оставил за спомен ре­вматизъм, който скова напълно ходилата му и го направи инва­лид. А в София мама ненаситно искаше да види всичко. Операта прие с известна резерва, но не с пълно отричане. Балетът я оча­рова, още повече, че се случи вед­нъж по време на гастроли на Ленинградския балет. Театърът, разбира се, беше на първо място, но колкото и странно да е, поиска да гледа и лекоатлетически съ­стезания на стадиона.

Не можеше да се нарадва на чешмата, която тече изобилно „вътре в къщата“, на леснотията на градския живот, на трамваите, улиците и парковете. Чакаше с нетърпение да съберем пари, да направим вноска за заем, да по­строим две стаички и кухня… Не дочака.

Бих дал всичко от себе си, ако можех да я върна в живота поне за един ден и, освободен от глу­павата боязън от „размекване“, да й се отплатя с най-нежната ласка за тази нейна обич, от коя­то толкова много получих, а тол­кова малко дадох.