Месеци наред темата футбол вълнува мъжката половина на човечеството. А ние решихме да погледнем на нея от по-друг ъгъл – семейния. Потърсихме мнението на четири жени, за които футболът е неделима част от всекидневието им, актрисата МЕДИ ДИМИТРОВА, съпруга на треньора на националния отбор Иван Вуцов, ИЛИЯНА РАЕВА – СИРАКО­ВА — съпруга на Наско Сираков, ДАРИНА МЛАДЕНОВА — съпруга на Стойчо Младе­нов, и ЕМИЛИЯ ВЕЛИЧКОВА — съпруга на Бойчо Величков.

Дарина Младенова:

„Цар футбол“ е някакъв невероя­тен феномен. Бивша лекоатлетка съм, обичам спорта, но откакто 6 години сме женени със Стойчо, у дома се говори само за футбол. Го­лемият ни син Александър (скоро навърши 4 години) играе само с футболната топка, подарена от баща му. Ако не слуша, Стойчо го заплашва, че ще я прибе­ре и тогава no-мирен от него няма. Добре поне, че малкият не проявява такива признаци, едва на 6 месеца е.

Запалянковците знаят всичко за нашето семейст­во. Да се чуди човек как ус­пяват!? Честитят ни и рождените дни. Понякога звъ­нят и късно през нощта. Не им се сърдя. Е, случва се да се обадят и не дотам добро­желателни хора. Но и с това се свиква.

Емилия Величкова:

От квалификациите насам вкъ­щи непрекъснато се говори за Мексико. Как ще се пред­ставим, хайде сега в този мач, после –  в следващия. Синът ни Ивайло, 5-годи­шен е, дори нощем, ако се събуди, ме пита: „Мамо, не изпуснахме ли спортните емисии по радиото за тат­ко?“ Когато Бойчо играе, работят всички средства за информация. След мач те­лефонът звъни –  обаждат се приятели, съседи, запа­лянковци… Безкрайни коментари. Кого контузили, кого наказали, кой вкарал гол, кой пропуснал дузпа. Ивайло твърди, че също ще стане футболист. Опитваме се да го разубедим с баба му – че ще го ритат по­стоянно, че ще му бъде теж­ко, ще са недоволни от не­го, ако не играе добре, ще го освиркват. А той отгова­ря: „Мъжете трябва да из­държат на всичко!“ Като го
гледам колко е малък още, чак ме разсмива със сериоз­ните си „мъжки“ изявления.

Илияна Раева-Сиракова:

Без спорта у дома сигурно ще бъде скучно. Футболът е основната тема. И худо­жествената гимнастика, разбира се. Дори споровете ни с Наско са на тази осно­ва – ние как тренираме – вече съм треньорка в „Левски-Спартак“, те как трени­рат, защо ние имаме школа, а те нямат, защо губят един мач, какво е помогнало да спечелят друг. А от темата „Мексико“ спасение няма…

Освен че съм съпруга на футболист, съм и запалена любителка на този спорт. Не пропускам мач — по те­левизията или на стадиона. Запалянковците се шегуват, че Наско предварително е „изпуснал“ позициите в се­мейството ни, тъй като имаме дъщеря. Двегодиш­ната Славея, когато порасне, може да тренира и фут­бол. Имаме вече и женски отбори. Не непременно ху­дожествена гимнастика, на­ли?

Меди Димитрова:

Ляга се и се става с футбола. Филми и спектакли по телевизията гледаме рядко, а за кино или театър съвсем не остава време. Въртят се непрекъс­нато видеозаписи на футболни мачове. Най-често Иван гледа мача с Югосла­вия, който загубихме. И се започва: „…Гледай го, гле­дай го сега къде е тръгнал този, вместо да…“, „Не там бе. Стойчо, от другата страна мини…“, „Леле, ле­ле, майчице, какво правиш, момче?“, „…Подай я тази пуста топка, пък тръгни на­пред!“

И да искам, не мога да съм безучастна. И аз съм с тях. Разболял се някой от отбора, на друг се родило дете, трети има лични про­блеми. Живеем с вълнения­та на момчетата, сякаш сме заедно в една къща. Отидем ли на гости, щом влезе Иван, темата футбол из­мества всичко останало, обединява компанията, без­участни няма. Веднъж по време на спектакъл – тече действието, салонът пъ­лен – един колега ме дърпа зад кулисите и започва: „Кажи ми сега Вуцов какво мисли за…“, „Кой ще играе на мястото на…“, „Ще взе­ме ли в националния отбор еди кой си“ и т. н.

Питате ме за какво спо­рим вкъщи? Ами не спорим, защото няма време да се информираме преди това. От лагер на лагер, от мач на мач, от телефон до те­лефон… Но знае ли човек –  може би това, че живееш не­прекъснато с проблемите на другия, носи пълнота и взаимност в семейния жи­вот.

Понякога му се чудя на Иван – как издържа на то­ва напрежение? Толкова си­ли и нерви хвърля. Аз не бих могла. Треньорската работа е нещо непосилно, бих казала дори – най-теж­ката професия. Прилича на режисьорската. Трябва да имаш талант на организа­тор, поглед, и най-важното: да бъдеш преди всичко до­бър човек, да умееш да ра­ботиш с хората. Да ги обичаш безкрайно, да мо­жеш да мислиш и чрез тях. За това е нужна дарба, при­звание.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара