Най-после поколението „Милениум“ отстъпва от сцената. Дали това е добра новина за вас, зависи какви са били близките ви срещи с тях. Голяма част от тази генерация, понастоящем на възраст 25-35 години, според всеобщото мнение се състои от самонадеяни, не твърде работливи, нарцистични субекти, плод на невъзможността на родителите им от изгубеното поколение, родено през шейсетте години на миналия век, да се справят с динамиката в научния, духовния и еволюционен бум на новото хилядолетие. На негово място иде нова генерация, условно ще я наречем постмилениум, и предвид ширещото се мнение за основните характеристики на предходното, на пост-М разчитаме един ден да превърнат клетата ни планета в що-годе свястно и мирно място за съществуване.
Както сте се досетили, или сте чели, има едно доста обобщаващо мнение за милениалите, изразяващо се с думи, използвани от всяка вкисната бабичка за
„тия сегашните млади“.
Обаче за разлика от фолклорния характер на мненията на вкиснатите бабички за младежта, това за милениумите е базирано на статистики, изследвания, мнения и научни констатации на уважавани учени – не е като просто така да се мърмори. Независимо от всички тия глупости, мога да кажа, че поколението „Милениум“ е възможно най-прецаканото от всички поколения, до които назад във времето ми стигат взорът и познанията. Просто те изтеглиха късата клечка на вселенската лотария – не стига, че се родиха в брутално динамични и интересни времена, ами бяха отглеждани и възпитавани от поколение, което беше абсолютно, тотално, категорично и безапелационно неподготвено за темповете, с които светът започна да се върти.
Да се формираш като личност във времена, в които Европа и Америка се лашкат в крайности от социален и политически характер, да си в центъра на смяна на политически устройства, падане на стени и идоли, от крайна репресия към внезапна свобода, е огромен проблем. Да си бил възпитаван с идеята да станеш успешен бъдещ член на едно тоталитарно общество, а да се окажеш в нова социална, икономическа, технологична и политическа действителност, е напълно достатъчно по чисто исторически причини да те превърне в
родител, който не е в състояние да бъде адекватен
или за пример на децата си. И в желанието си да успее във възпитанието на отрочето си, тая объркана душа родителска изпада в крайност, обратна на прилаганата от неговите родители при неговото възпитание. Когато си живял в свят, пълен със забрани и липси, възможността да премахваш граници и да трупаш излишъци е напълно логично да се превърне в свръхманиер.
В своето желание да създадат имащи, успешни и най-най деца, родителите на милениумите малко се попрестараха. Те така и не можаха да се справят с внезапната си свобода, в това число и родителска. И създадоха армия от егоистични малки императорчета, които пораснаха и излязоха на социалния и трудов пазар, но трудно намират мястото си там, защото смятат, че светът е длъжен точно на тях, точно според личния им широк аршин, без съпротива и на тепсия да им предостави най-доброто. И да ви кажа, малко ми е жал за тях, защото един ден, като ги затресе кризата на средната възраст, това ще е събитие от такъв катаклизмен характер, че голяма част от милениумите
няма да успеят да се справят с депресията
и негативните усещания. Тяхната криза на средната възраст няма да е прост екзистенциален бъг, който се лекува с разговори с приятели, чаша вино или спорт. Те ще тънат в тежката, трудно преживяваща се лична драма на неосъществените очаквания, бавно и по трудния начин осъзнали, че с нищо не са по-специални от тези преди и тези след тях. Няма как да не се разочароваш до страдание, когато от малък си възпитаван безкритично и си убеждаван, че си най-специален и прекрасен… а светът ясно и недвусмислено откаже да потвърди величието, което смяташ, че притежаваш. При пост-милениалите се надявам, че нещата ще са по-смекчени, най-малкото ще имат времето, поне няколко години, да осмислят драматичния опит на тези преди тях и ако еволюцията и възпитанието им позволяват, да се поучат.
Факторите, които оформят едно поколение, са безброй – икономика, световната политическа сцена, тенденциите в родителстването, образователните методи, големите събития от рода на Първата и Втората световна война, регионални конфликти и катаклизми, научни постижения и открития, Джон Ленън, стачки, падането на Берлинската стена, бум в технологиите и медицината, Кенеди, Студената война, сексуалната революция, суфражетките, голямата депресия, 9/11… Ново поколение се създава, когато няколко елемента като тези по-горе се съберат и маркират ясна промяна в националното настроение – от емоционално към цинично или може би по-скоро от цинично до спешно.
И няма спор –
светът навън е толкова луд,
динамичен и скоротечен, че появата и струпването на фактори е неизбежно и непрестанно, а това води и до стесняване на времевия диапазон, в който се появяват нови поколения и в който се образува нов „ген“.
Ако се чудите кому е нужно цялото това категоризиране, ето ви основателна причина – няма как да разберем сами себе си, да осмислим историята и да се замислим за бъдещето си, без да сме съзерцателни и аналитични. Да наблюдаваш поколенията преди и след теб е изключително важно от познавателна гледна точка, важно е за това да разбереш и себе си дори, а когато е нужно – и за да поемеш отговорността за провала или гордостта от успеха на съответната генерация.
Тези, които стъпиха на сцената след милениумите, са демографската кохорта, родена в диапазона 1995-2010, и които никога не са познавали свят без тероризъм, климатични промени или интернет. За тях, доколко и как ще се справят с динамиката около себе си, тепърва ще разбираме.
С интернет революцията, която се случи през 90-те години на миналия век, всички деца от тая генерация са изложени на безпрецедентно количество технологии при възпитанието им, а това неминуемо разширява и възможността за самообразоване. Развитието на технологиите даде мобилност и непосредственост за задоволяване на интелектуалните им потребности, разбира се, без да подценяваме и риска от злоупотреба или опасностите от този тип общуване. Но
всяко време е със своите преимущества и рискове,
а времето на постмилениумите е освободено от някои рискове, носени от предходните поколения, за сметка на нови.
Наблюдавам двата броя постмилениуми, които виреят у дома, както и техните връстници и приятели. Много се надявам да са представителна извадка, защото ако са, постмилениумите могат да се опишат като верни, открити и решителни. Не страдат от завишена самооценка, много по-неегоистични и състрадателни са от поколението преди тях, по-целенасочени, лоялни. Моите домашни постмилениуми са в пъти по-наясно със себе си и света от мен на тяхната възраст, много по-осъзнато отстояват и защитават правата и периметъра си; в същото време са по-предпазливи и не-любопитни към класическите за предходните поколения пороци – алкохол, наркотици, незащитен секс.
Обаче, колкото и да си говорим за поколения и разлики, едно е безспорно – децата един ден порастват и независимо дали са ги наричали ново поколение, генерация Х, Y-деца или друго подобно, те всички имат един и същи поглед към нас – ще твърдят, че твърде много и твърде силно сме ги обичали, че сме ги свръх-контролирали, че не сме ги научили как да се справят в тоя живот,
твърде малко сме ги оставяли да правят грешки,
за да се учат, не сме ги товарили с достатъчно отговорности и правила, не сме били по-настойчиви в изискванията си, но и не сме им давали достатъчно независимост… Обичайните неща.
Ние ще проумеем, че независимо от родителските книги, информацията в интернет, философстванията на тема „възпитание“, съветите, които сме получили, фейсбук групите и другите социални платформи на тема родителство, простият акт на родителстване не се е променил изобщо. Все така трудно е да си родител, независимо дали отглеждаш милениал или постмилениал.
Обаче, като всички родители, гледаме на своето поколение като на своите златни рибки. И имаме само едно желание – децата ни да искат да са щастливи и да са точно толкова щастливи, колкото сами решат. Нищо, че ние ще знаем, че всичко в тая Вселена е циклично и те ще са толкова прецакани, колкото сме ние. Просто нашият sh`t е в апогея си, само защото сме се родили малко преди тях, а те, като истински златни рибки, ще преминат през блажената забрава на порастването, защото не са им нужни нашите спомени и опит, а трябва да трупат свои.
0 Коментара