„Не, не се обръщай, не го гали, не го обичай!“, нарежда ми моята приятелка Елка, докато аз въздишам по уличника Рижко, който изглежда целият е в кърлежи. Обаче аз не я слушам, макар че съветът й e съвсем разумен – дадеш ли си сърцето веднъж на някой бездомник и край – обречен си да го мислиш и страдаш. Отблизо се вижда, че Рижко е покрит с малки кръгли бодилчета, които са се лепнали за червеникавата му козина, докато се е търкалял доволно в треволяка. Слава богу, не са кърлежи. Иначе за какво го преследвахме цяла пролет с пудра срещу паразити?

Елка ги разбира тези работи, отгледала е няколко улични животни, на някои им е намерила домове, други цял живот са останали в хола й.

Тя ми помагаше със съвети, докато през зимата сглобявах подобие на къщичка за Рижко и Чернушка при един изоставен строеж, като използвах изхвърлен на боклука диван, кашони и стари одеяла. Казваше ми, че трябва да ги храня с по-мазни храни, за да оцелеят в студовете. Сега е топличко и вероятно не помните, но тази зима ми изглеждаше по-страшна от зимата в GoT с все белите им бродници. Бульонът замръзваше, докато го занеса от нас до строежа. Ставах посред нощ, натоварена с още завивки и фенерче, а съседите ме гледаха подозрително, скрити зад перденцата си.

Майка ми намери Джеси – малка пъргава черна топка любов, скоро след като почина татко. Мама и Джеси се хранят заедно, спят заедно, разхождат се заедно, гледат телевизия заедно и отстрани приличат на стара семейна двойка, с укрепнали навици, дребни кавги и разбиране от един поглед.

Но то, щастието, не идва само, обича глутницата. Скоро от улицата у нас се настаниха първо Симо, а после и Мимо, известен като Сър Мончо. Първо на дивана, после в душите ни.

В гардероба си пазя една-единствена рокля без косми по нея, но – честно казано – така и не съм я облякла. В чантата ми подрънкват кучешки лакомства, пудра срещу кърлежи и шише с вода за ожаднели бездомници. Всеки втори чифт чорапи вкъщи е наръфан, а под леглото периодично откривам домъкнати скрити съкровища.

Решила съм обаче да взема мерки. И то преди да съм се превърнала в клишето „застаряваща жена с налудничав поглед, след която покорно се точи хайка бездомни кучовци“. На първо време се отписвам от всички групи, форуми и общества, които помагат на бездомни животни. Не съм в състояние да поема цялата тази мъка, скрита в погледа на подритвано улично куче, чиято вина е липсата на потекло. Тежи ми като лична отговорност. Сякаш мога да изкупя безжалостното отношение на другите. Твърде високомерно би било.

А Рижко и Чернушка не ги мислете. Те са волни души. Свободни. Нито „Екоравновесие“ може да ги стигне, нито хорската милост.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара