Изневярата на един от брачните партньори най-често предизвиква у другия възмущение, настъпателност, заплаха на чувството за сигурност. Колкото повече се отнасяме към любовта и трайността на нашата връзка като към нещо статично: „така трябва да бъде“, „истинската любов не се променя“, толкова по-големи могат да бъдат разочарованията ни.

Плачът е детски начин на държане. Сълзите нищо не могат да оправят, освен да пробудят у виновника известно съчувствие към брачния партньор. Това не разрешава проблемите.

Други започват да водят открита „война“,

като постоянно атакуват партньора си, осмиват го, или търсят помощта на администрацията и обществените организации, там където работи. Не са малко и онези, които направо атакуват „третата“ личност. Може би това дава най-добри резултати, когато тази личност е страхлива и не желае да се товари с допълнителни грижи, нито да бъде изложена пред обществото. Но то ни най-малко не помага да се изяснят причините за изневярата и не е гаранция, че тя няма да се повтори.

По-амбициозните, по-чувствителните на тема „АЗ“ се реваншират, като сами почват да изневеряват. Понякога това може да донесе временно удовлетворение, но също не е решение.

При психолозите, а и в редакциите често идват хора с молба да им се каже как да постъпят, когато им изневеряват. Някои препоръки могат да бъдат полезни.

Бракът, както всяка любов, изживява известно развитие и заплахата за трайността му потенциално винаги съществува.

Изневярата рядко означава, че любовта е залязла

и трайността на брака е нарушена. Често пъти тя е израз на развитието на скрити конфликти, на растящо „разминаване“ между съпрузите, на неудовлетворени потребности. Изневярата е сигнал, че партньорът или бракът се нуждае от помощ.

Да се разглежда изневярата като провинение, а партньорът като виновен също не е правилно, тъй като пострадалата страна си приписва правото да налага наказание. Така проблемът за изневярата няма да бъде разрешен, а този тип подялба на ролите на съпрузите е възможен източник на нови разногласия.

Ако установим, че у нас надделяват емоциите, по-добре е да не започваме разправии, нито спорове, нито пък да изясняваме своите мнения за причините на изневярата. Трябва да почакаме, докато възстановим възможността си

да се владеем и да разсъждаваме спокойно.

Най-добре е в разговорите да се избягват обидните думи, които унижават другия човек, припомнят стари „грехове“, грешки на родителите и т. н.

На половия живот не бива да се гледа като на средство за възстановяване на близостта. Нито пък трябва да се откажем от него, като смятаме, че по този начин наказваме виновника. При създалите се отношения съпрузите сами ще решат дали интимното общуване им помага или пречи.

Само с прямота можем да се доберем до истината. Ако изневерилият я прикрива, това може да бъде израз на страх пред емоционалното, несдьржано поведение на другия. Признанието, чувството за вина, видимата промяна в поведението, изпълнението на обещанието са напълно достатъчни, за да приключи конфликтът и повече да не се връщаме към него. Много хора поради необмисленото си поведение, поради непрекъснатото напомняне на миналото влизат в ролята на съдници и обвинители. Показвайки недоверие, по-бързо, отколкото си мислят,

те могат да разрушат брака си.

Мнозина, които решават да забравят конфликта, смятат, че всичко ще тръгне по старому. Но изневярата, макар и отминала, внася нови моменти в брачния живот. За да продължим по-натaтък, са нужни усилия, голям такт и търпение. Появилото се в дъното на душата недоверие към другия човек не означава, че любовта е отслабнала или е свършила. Но мисълта за потенциална заплаха е голяма пречка за брачното съжителство.

Ако държим да запазим брака, а не можем да узнаем истината, ако изневярата е само предполагаема, трябва да се помъчим да живеем колкото се може по- спокойно. Бракът е немислим, щом се превърне в място за постоянно дебнене. Когато конфликтът нараства и съпрузите не могат да постигнат споразумение, макар че не се взема решение за развод, най-правилният изход е те временно да се разделят.

Анализирайки изневярата, трябва да си зададем въпросите: коя би могла да бъде причината, за да се стигне дотам? Какво е моето съучастие, моята вина? Дали тази изневяра е нещо неестествено в поведението на партньора, или е могла да се очаква отдавна? Какво да направя, за да бе промени положението?

Партньорът, който нееднократно изневерява, е постоянно в напрежение, в конфликт със себе си, защото трябва да взема решения. Другият може да се възползва от това положение – с поведението си активно да съдейства за запазването на брака.

Децата не бива да бъдат въвличани в разправиите между родителите.

Голяма грешка е, ако вината на изневерилия се използва, да се подрива авторитетът му.

Тактът, културата, готовността да простим, да помогнем в трудния момент имат по-голямо значение за запазването на брака и подобряването на съпружеската връзка, отколкото дръзките опити да се апелира постоянно за лоялност в името на семейството и децата.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара