Преди няколко месеца посетихме детски психолог. Синът ми преминаваше период на силна тревожност, гневни изблици, а аз не успявах да се справя. Каквото и да кажех, хлапето ми правеше наопаки, а аз си отправях кратки команди без полза. Накрая и двамата бяхме нещастни. Психологът ме изслуша, каза ми, както подозирах, че проблемът е в мен, не в детето, и ме посъветва: „Не чух нищо какво е мястото на бащата в тази ситуация. В едно семейство с двама родители бащата е този, който представлява майката, а майката приласкава и създава усещане за покой. Вие сте дете на разведени родители, нали?“. Отговорих утвърдително и той коментира колко ми личи, че нося на плещите цялата тежест на семейството. Аз замлъкнах. Имам прекрасен съпруг – грижовен мъж и баща. Помагаме си и няма нужда да нося света на раменете си, но го правя, защото ми идва отвътре.
Тогава се замислих, че се опитвам да наложа матриархат там, където не е необходим. Израснах в женска къща. Баба ми рано е останала вдовица с две момичета. Майка ни отгледа мен и сестра ми също по-скоро без мъжка подкрепа. Две поколения силни жени отгледаха момичета, които знаят, че трябва да могат да си платят сметката, когато излязат на среща; че децата са единствените, пред които сме отговорни като хора и родители, и последно – да не ни е страх от живота.
Благодарна съм на майка ми, че ни научи да сме самостоятелни, но не ни е говорила или настройвала, че мъжете са свине. Ние вярваме в любовта и това вероятно ни помогна да създадем семейства с баща в тях.
С детето, но не с него
Преди години имах несполучлива връзка, от която се радвам, че излязох невредима. В един момент се притеснявах, че може би съм бременна. Тогава, докато чаках теста за бременност да излезе с резултат, си мислeх: „Ако не съм бременна, благодаря ти, ти, който си горе! Ще внимавам повече! Ако съм бременна, ще родя детето, но ще избягам от него.“ Бях уверена и още вярвам, че ако тогава имаше две чертички, щях да се справя сама. Моята най-голяма отговорност щеше да бъде детето ми да не расте с човек, на когото не вярвам напълно.
Днес имам семейство със съпруг и дете. Продължавам да вярвам в същото. Все още се питам – защо се обричаме на мъжа до себе си да сме заедно „ в добро и в лошо“, а няма символична церемония, в която изричаме същите думи, но към детето си. Майка ми ме научи, че това е най-важният обет.
Каквото и да правиш, ние сме с теб
В семействата с един родител думата „семейство“ тежи. В нашия случай бяхме ние трите. Когато аз бях около 10-годишна, а сестра ми на 3-4 години, живеехме в краен квартал, имаше режим на тока, а аз ходех в едно смесено училище, като пътят до там минаваше през гетото. Беше ни тежко и всеки от нас търсеше отдушник някъде или някак. Майка ми ни пращаше при бабите ни през уикенда, за да сме сред хора. Спомням си, че тогава изхвърлих през терасата чаша или нещо подобно. После излъгах за това. Тогава тя ми каза: „Виж, между нас няма място за лъжи. Ако не си вярваме, ако не се уважаваме, сме загубени. Винаги ще сме с теб, но трябва да си вярваме“.
По-късно, когато всяка от нас пое по пътя си и направи изборите си, уверението, че ние сме СЕМЕЙСТВОТО, е това, което ни е помагало да преглътнем гордостта си и да потърсим утеха или прошка в него. Равняваме щастието си сега по моментите на радост, които сме извоювали тогава. Сами.
Аз мога всичко!
Имах щастливо детство. Майка ми ни осигури дом, пътували сме, изпадали сме в критични финансови ситуации, но сме имали и прекрасни моменти.
Майка ми е такава – активна, умна и достатъчно смела, за да рискува каквото е нужно, заради семейството. Тя намираше начин ние да сме добре, без да се оплаква. Знаех, че нищо не идва даром, научих се да взимам решения сама, да действам без колебание, и когато се налага, да съм „като пожарникар“.
Това умение ми помага, но и пречи сега, когато имам собствено семейство. Имам мъж до себе си, когото понякога пренебрегвам като още един чифт ръце, които да помогнат и споделят. Понякога е нужно само да кажа „моля“. Или да говоря. Да се смиря като майка и оставя мъжа, бащата да поеме своя товар, за да бъдем семейство.
Горда съм с майката ни, която може всичко. Но това е и най-непоносимото бреме, което нося, защото искам да съм „всичко“. Не е нужно, но за протокола, аз мога… почти всичко.
Не(зависима)
В семействата с един родител парите понякога са всичко, или почти всичко. Призракът на икономическата зависимост може да превърне майката в заложник на отровни отношения, на трудовата експлоатация, в жертва на финансови схеми.
Имам близка приятелка, която отглежда сама децата си. Най-унизителното нещо за нея е да моли за пари. Заемът гори като алена буква на гърдите й, която казва: „Тя е самотна майка“. Не търка талончета, защото не вярва в случайните пари. Иска обикновена предвидимост, която да й позволи да живее спокойно.
Аз бях дете, което рядко искаше нещо да му се купи, но не ми е липсвало нещо конкретно. В очите на майка ми обаче ние имахме нужда от повече, защото призракът на финансовата зависимост се криеше в ъгъла. Тежките времена отминаха. Но урокът остана – да бъдем финансово независими, за да живеем предвидимо – със или без мъж.
Жените, които преценяват мъжете
Трудно встъпих в брак. Когато срещнах съпруга си, бях силно наранена и ми бяха необходими месеци да позволя топлината на любовта да затопли душата и да сгрее тялото ми. След това се натъкнах на ново предизвикателство. В нашето женско семейство всеки мъж се посреща с недоверие. Въпрос на смелост и на известна доза непукизъм е да защитиш избора си на партньор. Кой е той? Грижи ли се за теб? Осигурен ли е? Защо говори това? Не знам кой задава тези въпроси в семействата с двама родители, но у нас те са звучали почти като камшични удари.
Има два изхода – или приемаш, че мъжът до теб не е съвършен, но се обичате, или приключвате връзката, защото никой не е достатъчно добър за жените, които са свикнали да бъдат и мъже.
Аз защитих избора си на съпруг, но ни отне години. Майка ни се оказа по-недоверчива и може би ревнива, отколкото мислех. Но това е цената, която всяка от нас плати, за да възвърнем баланса между мъжкото и женското начало. И познайте какво? И аз, и сестра ми, имаме синове! Матриархатът си отива.
Днес се радваме на двама прекрасни младежи, които преливат от любов сърцето на баба си. Тя, а и ние, получихме шанс да ги възпитаме като мъже, които уважават и обичат жените. Ако се справим, по-малко жени ще обличат брони за война и повече момичета ще носят корони от любов, а не дисаги от грижи. И те ще живеят заедно. Щастливи.
0 Коментара