Жените имат нужда от кураж, за да правят бизнес

Марчела Абрашева е социолог, регионален директор за Югоизточна Европа на Kantar TNS. Професионалният й опит включва 25 години пазарни и социологически проучвания за глобални и местни компании и международни институции в България и на Балканите.

Какво е мястото на жената в бизнеса в България, съпоставимо с цивилизования свят?

За разлика от много други теми, по тази специално жените в България стартират от по-висока база. Непрекъснато излизат данни и им се вярва, че по отношение на присъствие на жените в бизнеса ние сме на по-високо от европейското ниво.

По исторически причини ли?

Едната причина е историческа, свързана е с епохата на социализма, когато жените работеха. Социализмът вярваше в равните шансове на мъжете и жените. Ако Европа върви към идеята как да въвлече повече жени първо в образованието, после в работата, след това в бизнеса и накрая в директорските бордове, то в България е обратното.

По-скоро ние тепърва се учим, че неработенето и стоенето вкъщи е валиден избор. У нас наистина по равно са заети мъжете и жените и не е вярно, че жените са по-ниско заплатени. Разликата в нивата на заплатите идва от това, че има женски и мъжки професии, има доста неквалифицирани професии, които са изцяло женски, а това сваля средните заплати. Но на ниво квалифицирана работа и среден мениджмънт жените не са дискриминирани. Не можем да кажем, че във висшето управление мъжете и жените са равно представени. Но все пак, при нас жените са малко по-добре представени във висшия мениджмънт, отколкото средно в Европа. Разбира се, има политически и висши бизнес длъжности, които все още се смятат за приоритет на мъжете. Но при компании с над 200 човека у нас – и български, и чужди, има достатъчно добро представителство на дамите. От форумите, които организира по темата Първа инвестиционна банка, оставам с впечатление, че има доста жени, които се опитват да направят свой собствен малък бизнес. Но създаването на малък бизнес е проблематично не само за жените, а въобще за България.

Защо?

По много причини. Ще започна отзад напред: не използваме максимално възможностите на интернет. Вече е възможно хора, които предлагат нов продукт или услуга, да добият позиции на пазара, използвайки дигиталния свят. Струва ми се, че жените първи ще прескочат съществуващите разделения на труда и мъжки окупации на различните дистрибутивни мрежи, като използват интернет и възможностите му.

Но повечето дигитални стартъп-и са мъжки.

Ние под „дигитален“ си представяме непременно компютърни специалисти, някакви хора, които пишат кодове за софтуер. Но не е така. „Дигитално“ означава да комуникираш и продаваш продуктите си онлайн, вместо през традиционните рекламни и дистрибуторски канали. Компаниите, които продават дигитално у нас, показват вертикален растеж.

Казвате, че жените в България нямат дискриминационен проблем, но същевременно според изследване на Евростат от миналата година над 80% от българите смятат, че основната работа на жената е да се грижи за семейството и домакинството.

Българите не са единствените, които си противоречат и не са съгласни със собственото си мнение. Но според мен въпросът, дали жената трябва да бъде майка и съпруга, да пази традиционните ценности, е различен от това какво трябва да работи. Ние не избираме между двете, а избираме начин да ги съчетаваме. И все пак по-трудният избор според мен е не да търсиш работа някъде, а да бъдеш предприемач, т.е. да поемеш риска да създадеш и предложиш на света нещо свое. Съществуват световни данни, че при вече утвърдени компании жените ги управляват по-разумно и предпазливо, те се различават по почерка си от мъжете – мениджъри. Това са плюсове, когато говорим за стари бизнеси. Но когато стартират нов бизнес, дамите по различни културни, а не биологични причини, са по-внимателни. Искат да изпипат нещата, искат да се посъветват, искат да са по-сигурни и това понякога е пречка. Затова и всяко поощрение, съвет, помощ за момичетата, които искат да направят нещо свое, е от огромна полза. Точно както програмата Smart Lady ги насърчава да вземат нещата в свои ръце.

Ако на трудовия фронт позициите са изравнени, има ли въобще някъде в обществените отношения дискриминация към жените?

Ако дискриминация е съзнателно потискане – не бих казала. Много може да се спори, но едно е ясно: съществуват стереотипи. Дали става дума за съзнателна дискриминация, или просто „така си вървят нещата“, въпрос на гледна точка. За потърпевшата жена вероятно това е наистина важно, но все пак мисля, че става дума за стереотип. Нека се сравним със страните, в които борбата е на жените да им се признае правото да бъдат хора! Налагането на всякакви конкретни законови норми, които по някакъв начин създават специални квоти или привилегии за жени, няма да решат въпроса. Не само в България, а навсякъде по света, дамите, които са равнообразовани с мъжете (достатъчно много са), тези, които се чувстват достатъчно социално подготвени да стартират свои активности, но ги отлагат, притесняват се и се извиняват със семейството и децата – те имат нужда от насърчаване.

Но семейството и децата са обективно обстоятелство, не само извинение. Дали мъжете в България са подготвени да поемат равен дял в домакинството и отглеждането на децата?

България не е една. Тук има глобално отворени, съвременни градски хора, които работят модерни професии. При тях възгледите какво могат да правят мъжете и жените е малко по-различен от този на хората в малките градове и селата, които винаги са били по-консервативни. И това е така във всички европейски страни.

Въобще българите не са най-„черните“ в европейската статистика, така ли?

Първото, с което се сблъсква всеки, който се занимава с данни, е сравнителният поглед. И установява, че когато гледаме в пъпа си или в огледалото, обикновено се изкарваме много по-различни от това, което сме всъщност. У нас обикновено се подценяваме радикално, за разлика от други страни, където е обичайно хората да се надценяват, независимо от реалните факти.

Все още съществуват квоти за мъже и жени в гимназиите и в някои висши училища. Смятате ли, че това е редно?

Доколкото зная, квотите в гимназиите са свързани с възрастови особености. На 14 години момчетата и момичетата са различно развити. Не зная в кои университети и защо има квоти. Но според мен проблемът в образованието в България не е, че някои са различно образовани, а че всички са еднакво необразовани. Образованието е дискриминиращ фактор, но не по полов признак, а по друга линия – когато става дума за малцинства и най-бедните слоеве на населението. Тяхната среда не ги насърчава да изкарат повече от 3-4 клас. У нас на никого не би му хрумнало да спре дъщеря си от училище, защото е момиче. Момичетата имат нужда от кураж, след като свършат да учат, за да започнат бизнес. Кураж, че не е страшно да рискуват, че не е необходимо да отлагат. Защото битува такъв възглед: след училище или университета малко ще поработим, а след това така или иначе трябва да посветим едни десетина години на отглеждането на 2 деца и затова няма да правим необмислени неща. Точно този стъклен таван виси над всички жени по света, не само българските. Затова и след определен момент е по-прието мъжете да се бутат напред и нагоре. Дори в България тази бариера пред жените не е толкова категорична, защото у нас се смята, че жените трябва едновременно работят и да се грижат за семейството.

Да, ще ви гледат странно, ако сте жена и кандидатствате за пилот, или ако сте мъж и искате да бъдете медицински брат. Защото не се приема за естествено, има професии, които са чисто мъжка или женска територия. Както не можем да отменим момченцата да си играят с камиончета, а момиченцата – с кукли. А според мен и не бива да го правим. Времето, в което сме абсолютно еднакви в желанията и възможностите си, звучи стряскащо.