Веднъж четирима интелигентни господа и две критично настроени дами посетиха Шьонбрун, за да разгледат слона.

– Слонът – подхвана първият от господата – трябва да се откаже от хобота си. Този дълъг, тънък придатък изглежда смешен за монументалното му туловище.

– Съвършено правилно, колега – пригласи вторият. – Ами зъбите?! За какво му са? Та той е питомен!

– Намирам ушите за крайно несъразмерни – намеси се третият. – Животно с толкова малки очички не се нуждае от такива грамадни уши. От това страда хармонията.

– Мене пък ме смущават неугледните крака – обади се първата от дамите, като изнесе напред стройния си грациозен крак. –  Преди всичко в името на естетиката…

– Ами кожата? — прекъсна я съчувствено втората дама. – Би трябвало да бъде равномерно окосмена или гладка и нежна. (Дамата се славеше с кадифената си кожа!)

Последен взе думата четвъртият господин, знаменит художествен критик.

– Пропорциите на слона говорят „а приори“ за варварска чудовищност. Чувството за мащабна хармония у древните елини стои на несравнимо по-високо равнище… Предполагам, че ме разбирате. Накъсо казано, слонът е изпаднал в специален хиперболизъм на творческата концепция.

И понеже, както е известно, слонът е хрисима животинка, поддаваща се на превъзпитание от страна на човека, „лесно“ се освободи от несъвършенствата си.

Превърна се в салонен пудел!

Facebook Twitter Google+

0 Коментара