Ако някой срещне някой
в цъфналата ръж
и целуне този някой
някого веднъж… „
Това са истински истории на жени, които са целували и са били целувани – истории за надежда и мъка, упование и упорство, за гняв и прошка, за безсъници, смях и сласт. Всъщност истории за любов, споделени с Росица Михова, която много искаше да узнае де, кога, веднъж…
Творческият път на оперната прима Галя Йончева започва през 1970 г. с ролята на Кети Пинкертон от „Мадам Бътерфлай“ и впоследствие включва изпълнението на 34 централни сценични роли. На нейния глас и натюрел композиторът Парашкев Хаджиев посвещава три оперни заглавия – „Златната ябълка“, „Лето 893“ и „Мария Десислава“. Съпругът й, Красимир Кюркчийски, пише специално за нея операта „Наздраве, господарю“. Тя го вдъхновява и за музиката към балета „Козият рог“.
Днес Галя Йончева разказва за трите най-важни срещи в живота си. Това са три истории за любов, за липсата на любов и за мъдростта да разпознаем едното от другото.
Когато на 28 години духнах свещичките на тортата, бях единственият случай на разведен човек в нашата фамилия. В България през 1960-те това бе изпитание за социалния статус и устойчивостта на всяко семейство. За моята майка разтрогването на първия ми брак бе такъв срам, че тя се поболя – легна на легло и се парализира напълно. Трябваше да минат седмици, за да се съвземе и изправи отново на крака. В сърцето си поех цялата вина за нейната мъка. Тормозех се заради позора, на който бях изложила родителите си.
Чудех се как да изкупя този огромен грях.
Днес вече знам колко несправедливо е било това. Не аз бях направила нещо ужасно – патриархалното възпитание, с което бяхме откърмени, бе ужасно. Отвън бе опаковано с красива, умилителна обвивка, но под нея имаше много жестокост. Това възпитание направо сриваше човека, правеше го негоден. То го лишаваше от крила и воля, оковаваше го в чувство за постоянна вина. И с това чувство за вина след развода ми аз се затворих изцяло в себе си. Излизах единствено, за да ходя на работа. Месеци наред не се срещах с никого. Животът ми бе приключил.
Тогава близките ми започнаха да се тревожат. Сестра ми се опитваше по всякакъв начин да ме изведе от тази самоизолация. Един ден взе билети за премиера на Гинка Станчева, която бе нейна позната. Настоя да я придружа заедно със зет ми. На касата на театъра той срещнал свой познат – Петър Таков. Завързал се разговор и зет ми решил да ни запознае.
Представлението бе в театър „Балкан“. В залата имаше ложи за четирима и когато тримата влязохме в една от тях, веднага усетих, че четвъртото място не е оставено случайно… че ми правят клопка. И наистина след малко дойде Петьо. Той бе страшно елегантен. Синът ми в това отношение е копие на баща си. С еднакво внимание и двамата избираха дрехите си. С еднакво удоволствие си играеха с всеки детайл по тях. И двамата не биха допуснали и най-малкото петънце върху себе си. Но излъчването на Петьо ми бе чуждо и студено. Аз просто не го харесах.
Когато след спускането на завесите отидохме да поздравим Гинка, видях, че той идва с нас. Стана ми неприятно. Убедих се, че има някаква предварителна уговорка. Докато чакахме актьорите, Петьо ме попита: „Ще ми позволите ли да ви изпратя?“ Отговорих му, че съм дошла с близките си и те ще ме приберат, но той настоя: „Много ви моля, дайте ми поне телефона си.“ Накрая му дадох номера. Това бе първата ни среща.
След това започна да звъни постоянно. Аз се дърпах. Все още боледувах заради краха на любовта ни с Петрун и чувството на вина пред родителите ми, но един ден се съгласих да излезнем. Казах на майка ми и сестра ми:
„Ще излезна само за да ви убедя, че този човек не е за мен.“
Уговорката ни бе да се срещнем на ъгъла на улиците „Аспарух“ и „6-ти септември“. Аз бях точна, но когато отидох, него го нямаше. Веднага си тръгнах и казах у дома: „Ето, виждате ли – не ми е писано да съм с този човек“. Седнахме трите грации – аз, майка ми и сестра ми, да обсъдим в детайли провала. След малко мама погледна през прозореца и видя, че той стои на отсрещния тротоар пред нас и чака. Склоних заради нея да излезна отново, а той се извини с някаква несръчно скалъпена лъжа.
Седнахме в едно заведение и започна да ми разказва за пътуванията си в Италия и Германия – за галериите и дворците там, за фонтаните и площадите. Това ме впечатли, защото по това време аз нямах право да пътувам. Единственото ми излизане зад граница бе с академичния хор във Виена – под строй и под списък. Мисля, че тогава станах някак по-благосклонна.
Започнахме да се виждаме и след 3 месеца се омъжих за него. Причината да го направя бе, че най-много от всичко на света исках да стана майка. Нали знаете какво казва Ницше – „Мъжът за жената е средство. Целта е винаги детето“. Така бе и при мен –
омъжих се, за да не бъда разведена и за да сбъдна мечтата си да имам дете.
Сватбата нямаше нищо общо с предишната. Нямаше тръпка, нямаше вълнение. В ресторанта се бе събрала цялата фамилия на Такови – партиец до партиец, с които аз едва тогава се запознах. След това почти не съм ги виждала. Те не бяха от моите хора, аз не бях от техните. Нито те ме търсеха, нито аз тях.
След подписването заживяхме у нас. Месеците минаваха, но не можех да забременея. Междувременно Петьо го изпратиха на работа в търговското ни представителство в Атина. Аз пък завърших второ висше образование – Българска филология, и започнах да взимам уроци по пеене при проф. Христо Бръмбаров. Настоях да продължа обучението си в Гърция и той склони. Оказа се обаче, че там следването се заплаща. И тогава разбрах нещо много грозно – Петьо, това галено дете на привилегировано семейство от номенклатурата, бе всъщност ужасен скъперник. Неговото бе порок, болестно състояние.
Когато пристигнахме в Атина, не работех и поех грижата за домакинството. Молех го да прецени колко пари да ми остави за седмицата, за да се побера в този бюджет. Той обаче настояваше да ми дава пари ден за ден, за да не похарча безотговорно цялата сума. И така я карахме. Аз ставах рано, правех му закуска и я режех на парченца, защото той бе флегматичен, муден. Хранеше се бавно и закъсняваше за работа. Когато го изпращах сутрин на вратата, започвахме малкия ритуал по унижение. Аз го целувах и подсещах за парите за деня. Той казваше: „Аман вече“. Понякога хвърляше парите направо на земята – на площадката пред асансьора. Аз се навеждах и започвах да събирам от мозайката дребни банкноти и стотинки. Той слизаше надолу, а аз плачех и събирах.
Това бе моят живот с Петьо – човек, който за пет години не прочете нито една книга и ми се подиграваше за това, че искам да уча още. Той не проумяваше подобна нужда. Когато от посолството му осигуриха учителка, която да му дава уроци по гръцки, не прояви никакъв интерес. Учителката започна да идва вкъщи и в крайна сметка Петьо не проговори гръцки, но завъртя любов с нея.
В тези първи месеци мъжът ми непрекъснато питаше защо не забременявам. И по този повод проявяваше грозно любопитство към интимни детайли от първия ми брак. Не знаех какво да отговоря. Чуствах се безпомощна. Минавах често през една църквичка на хълма Ликавитос, наречена на Света Богородица. Палех свещ и се молех за детенце.
Мисля, че измолих сина си от Светата Дева. И затова не мога да й простя, че ми го отне без време.
Когато в крайна сметка забременях, се върнах в София, за да работя. Това бе нужно, за да се признае майчинството, на което Петьо много държеше заради заплащането. Настъпи прекрасно време. С една приятелка излизахме всяка вечер – на концерт, на театър или на изложба. Исках моето бебе още в утробата да е закърмено с изкуство и да търси духовното в живота. Така се случи, че изслушах всички симфонии на Бетховен в зала „България“. Винаги си взимах място в края на реда – бях много едра и трудно се побирах на седалката. Имах билет за театър дори в деня, в който отидох да раждам. Когато приятелката ми дошла да ме вземе, майка ми й казала: „Няма я, отиде да ражда.“ А тя възкликнала: „Ама, как така да ражда?! Нали имаме билети за тази вечер?!“
Петьо ни взе от родилния дом и се върна в Гърция. Когато детето стана на 40 дни, лекарят ни позволи да лети. Баща му дойде да ни посрещне и тогава видях, че с него в колата бе моя бивша състудентка, чийто мъж също бе на работа в Атина. Тя дойде с нас от летището вкъщи и започна да домакинства – да отваря шкафове, да прави кафе, да сервира. Все едно аз бях гостенката. Почувствах се нелепо, защото разбрах, че
познава прекалено добре дома ми, а вероятно и съпруга ми.
Същевременно по време на уроците по гръцки Петьо започна да се заключва в хола с учителката. Докато аз перях, извеждах детето, готвех, простирах, те по 3 – 4 часа не излизаха отвътре. Веднъж намерих писмо дори от нейната сестра, с която мъжът ми явно също се е виждал.
Толкова страдах тогава, но и през ум не ми минаваше, че имам право да променя това положение. И дума не можеше да става. Аз вече бях разведена веднъж, изключено бе да го направя отново. Първия път майка ми се разболя, на втория – направо би умряла. И си мълчах.
А и какво бих могла да му кажа? Той виждаше в какво състояние съм. В Атина зимите са влажни. Дрехите не могат да съхнат. Всичко се пере, а след това се глади и суши с ютия. Ръцете ми се протриха. Кожата им се охлузи и пръстите ми започнаха да кървят дори на масата, когато се хранехме. Вечер едва носех ваничката с вода в стаята, която топлехме с електрическа печка… Това бе непрекъснат кошмар, но сила ми даваше желанието да отгледам детето си. След време дойде майка ми, за да ми помага. Някак успях да се дипломирам в консерваторията и след това веднага се прибрах с бебето в София.
Това бе през юли 1966. Една вечер през ноември се звънна на вратата след полунощ. Изплаших се кой е. Беше Петьо. Каза ми, че по етапен ред е отзован спешно от Гърция. Случаят бе срамен. Отишъл на преговори с германка. Отишъл сам, въпреки че тогава задължително ходеха по двама, за да се следят един друг. След вечерята излезли с колата и спряли някъде да правят любов, но полицаите ги арестували за непристойно поведение. На следващата сутрин снимката му се появила по всички вестници. Посланикът му наредил да се изнесе в рамките на 24 часа.
И сега той плачеше в антрето ни.
Започнах да го успокоявам, че някак нещата ще се оправят. Тогава баща ми ме дръпна настрана и ми каза: „Галче, махни го този мерзавец от живота си.“ Но аз и тогава не посмях. Мислех, че мой дълг е да издържа и това. Живеех със заблудата, че е въпрос на морална сила да остана. Не разбирах, че понякога силата е в това да си тръгнеш.
След няколко месеца без работа цялата ожесточеност на съпруга ми се насочи към мен и детето. Истината е, че никой не може да предположи какво се случва зад стените в дома на едно семейство. В нашия имаше хлад, грубост, хвърляне на тежки кристални пепелници, скандали за една отворена консерва. Имаше обвинения и остри реплики непосредствено преди репетиция или представление. Как се пее след скандал у дома? Как се лети от възторг на сцената, когато сърцето ти е потънало?! Имало е случаи да припадам в операта, но не споделях с никого нищо. Тогава дори не подозирах, че един ден хората ще говорят открито за домашното насилие. А то не се случва само под покрива на бедните или необразованите. Напротив, често върви ръка за ръка с приличното образование, приличните доходи и приличната семейна фасада.
Един ден обаче, нещата излязоха от контрол. Имах спектакъл на „Травиата“. Изпълнявах ролята на Флора, приятелката на Виолета. Гостуваше ни турска певица и след края на спектакъла бе предвиден коктейл в турското посолство. Денят бе събота. Приготвих следобедната закуска на детето, дрешките му, вечеря за двамата. Казах, че няма да се бавя. И наистина се върнах към 11. От улицата видях, че всичките ни прозорци са тъмни и се успокоих, че са заспали. Отворих апартамента и чух как в спалнята синът ми хлипа. По-късно научих, че детето се събудило от следобеден сън и ме потърсило. Баща му се ядосал, скарал му се и го
ударил така, че то политнало и си ударило главата в ръба на пианото до леглото.
Когато се върнах, го намерих останало без сили от плач. Тогава разбрах, че това наистина е краят.
Разведохме се, но аз държах синът ми да поддържа отношения с баща си. Исках да има самочувствие, че не е по-различен от другите деца. Криех от него преживяното унижение. Исках да го пазя далеч от низости. Той обаче ме молеше да не го пращам на срещи с Петьо. Много по-късно разбрах, че е трябвало да седи заключен в колата с часове, докато баща му се е срещал с жени и че те всъщност никога не съм имали отношения като баща и син. След един такъв случай, когато стоеше пред входната врата със събран багаж и плачеше, не издържах, отворих вратата и му казах: „Влизай. Никога повече няма да те карам да ходиш насила при него.“ И дотук беше.
Последната ни среща с Петьо бе в болницата. Преди да отида, го попитах какво иска да му сготвя и занеса. След това се зачудих защо съм проявила тази грижа и разбрах – защото съм му простила. А защо съм му простила? Защото не съм го обичала. Не съм била истински наранена. Душата ми никога не е била в унисон с неговата, сърцето ми никога не му е принадлежало. Може би затова съдбата ме наказа жестоко. Защото се омъжих за човек, без да изпитвам чувства, без да съм влюбена. Но знам, че го сторих с най-чисти намерения и с дълбокото желание да създам хубаво семейство, да имам деца, да даря уют. Надявах се, че любовта ще дойде, макар и по-късно. Не се получи.
Накрая ще кажа, че може би точно защото не можах да дам любовта си на съпруг, я дадох цялата на сина си. Винаги съм възприемала себе си преди всичко като майка. Да, била съм звезда в операта или както казват – дива, божествена. Сцената бе прекрасно допълнение към живота ми – убежище, за което мечтаят може би милиони жени. Но не мисля, че съм имала изумителни гласови данни.
Не съм била явление, природен феномен.
Аз бях обикновена добра оперна певица. Бях надарена с много красота, а тя винаги стои добре в светлината на прожекторите. Спомням си как на моменти залата просто замираше при появата ми. Дори баща ми, който бе много пестелив на думи и смяташе, че дори да се смеем на глас е неприлично, бе казал на майка ми: „Дорче, разбираш ли, че си родила най-красивата жена на земята?“ Аз не бях най-красивата жена на земята. Бях добра актриса.
Понякога си мисля дали липсата на голяма любов в този период от живота ми не се компенсираше с големите любови, които моите героини изживяваха на сцената. Може би затова бях толкова отдадена на работата си и имах щастието на моите спектакли публиката да плаче, да страда, да се радва и възторгва. Толкова навлизах във всеки образ, че той ставаше моя същност. И тогава не играех на сцената, аз живеех на нея. То бе като да живееш насън и наяве – да имаш два паралелни живота. Едва в последните седем години, които бяха и моят апотеоз в изкуството, успях да събера в едно и да позная и в живота, и на сцената щастието на любовта. Това се случи, когато срещнах мъжа на моя живот – композитора Красимир Кюркчийски.
(продължава в следващия брой)
0 Коментара