За Филип Куинт не бях и чувала, когато фейсбук приятелите ми меломани заляха стената ми с афиша на Софийската филхармония. Концерт от цикъла “Зимни вечери”, под диригентството на Мартин Пантелеев, с две произведения: Концерт за цигулка и оркестър от Ян Сибелиус със солист Филип Куинт и симфония N4 от Чайковски. Реших да проверя какво ще ми каже google за Филип Куинт, когото толкова възхваляваха, и попаднах на сайта му.
Докато четях биографията и отзивите за него, се заслушах в музиката, която струеше от лаптопа ми. И чух дъха му. Затворих очи и просто се оставих на цигулката му да ме води. Невероятно усещане е да слушаш човек и инструмент в едно цяло, великолепно и несравнимо изпълнение. Същото се повтори и на концерта в една студена и много снежна зимна вечер, когато Филип остави публиката, препълнила зала „България”, без дъх. Малко преди това имах удоволствието да поговоря с него за живота, киното, приятелството и музиката.
С цели 4 номинации за музикалните награди „Грами”, този цигулар е може би най-непосредственият музикант, който може да си представите. Дойде леко закъснял сутринта преди концерта за генералната репетиция и супер неориентиран къде се намира. Нормално за човек, който е постоянно на път и ако днес е в София, то утре лети за Мексико, а три дни след това има концерт в Берлин.
“Свикнал съм постоянно да пътувам, не казвам, че ми е приятно, просто това е начинът ми на живот и не мога да си представя друг. Живея в Манхатън, Ню Йорк. Това е наистина очарователно място, където има ужасно много хора и всичко се случва на бързи обороти, движи се. Понякога имаш чувството, че като излезеш от дома си, попадаш в тълпата, която те поема и те отнася до следващата ти дестинация. Не е за всеки, имам много приятели и колеги, които не харесват Ню Йорк. Аз живея сам засега, но ми е много добре в Манхатън. Не готвя, карам на сандвичи, дори не спортувам. Макар че съм пробвал плуване, йога, сега това е много популярно в САЩ. По улиците често можеш да видиш хора, които правят упражнения, но аз имам твърде странен график. Днес като се събудих, нямах представа къде се намирам изобщо. Абсолютно никаква идея къде съм, какво правя тук, как се казвам, кога ми е рождения ден и беше много смешно.”
Роден и израснал в Русия, Филип още на 9 пленява публиката, а негов учител е феноменалният Андрей Корсаков. Като тийнейджър заминава за Америка и постъпва в най-доброто място за обучение на таланти – „Джулиард”. Кариерата му е главоломна и в момента е в топкласацията на най-добрите в света. Свири на изключителен инструмент Страдивариус на почти 500 г.
“Цигулката ми е най-верният, лоялен, честен, всеопрощаващ и прекрасен приятел, който може да съществува. Не бих могъл да обясня защо точно на мен се падна честта да свиря на такъв велик инструмент. Музикантите са точно като художниците. Някои хора харесват една картина, други не. Така е и при нас, идват на концерт и остават очаровани от изпълнението, друг път не сме успели да ги докоснем. Да си музикант означава да си част от едно много субективно изкуство, в смисъл, че никога няма крайна степен на перфектност. Няма точка в изкуството, в която да кажем: ето това е възможно най-перфектното изпълнение. Винаги има какво още да направиш и да искаш повече. Което е и най-хубавото, защото се страхувам от деня, в който след като изсвиря нещо, мога да си кажа: Ето това беше най-доброто, което мога да направя, повече от това няма накъде.”
Посяга към цигулката съвсем малък, под влиянието на баба си и дядо си, които са го отгледали. От детството му са и първите му спомени от България.
“Учих в Москва в специалното училище за таланти. По това време за първи път дойдох и в България. Бях избран като един от най-добрите да участвам в програма за размяна на ученици. Бяхме 10 деца и това беше първото ми задгранично пътуване в живота. Настаниха ни в български семейства и наистина успях да вкуся истински държавата ви. По това време беше много различно. Въпреки че има някои неща, които не са се променили, хората са все така суперготини, гостоприемни и щедри. Навсякъде, без изключения, където и да отида, всички са приветливи и ме посрещат радушно. Тогава се запознах и с невероятния Минчо Минчев. А публиката тук и преди, и сега е много дружелюбно настроена и много подкрепяща. А това е много важно за един артист като мен. Сега съм тук благодарение на поканата на моя голям приятел, главния диригент на Софийска филхармония Мартин Пантелеев. С него се запознахме преди година в САЩ на турне на филхармонията на Кейптаун. Прекарахме почти месец заедно и просто се намерихме отраз – имаме страхотна химия на сцената, а и извън нея се разбираме чудесно. Рядко е така да си паснат двама артисти. А останалите от оркестъра на София са страхотни музиканти и невероятни професионалисти. По време на моето посещение като дете тук имах честта да дойда точно в зала “България” и да присъствам на концерт на български цигулар,който изпълняваше концерта за цигулка и оркестър на Сибелиус, същото което аз ще свиря 30 г. по-късно на същата тази сцена. Дори си спомням къде стоях тогава в залата, която много ме впечатли с невероятната си акустика. Вашият оркестър е великолепен, а Мартин Пантелеев се справя много добре.”
В момента Филип е зает и с представянето на Downtown Express – независим филм от продуцентите на “Планината Броукбрек”, в която той е в главната роля. Играе цигулар, емигрант от Русия, в търсене на любовта и музиката.
“Винаги съм намирал тясна връзка между музицирането и театъра. Наскоро мой музикален наставник ме посъветва: “Мисли за себе си като за актьор…” , а мой учител по актьорско майсторство ми каза: ”Мисли за себе си като за музикант…”. Историята във филма ми е много близка, аз все пак не играя астрофизик, а цигулар, който идва от Русия в Америка. Всъщност това е много близо до моя живот, но главният герой във филма е музиката. Прекарах си страхотно, докато го снимахме. За 5 седмици аз просто бях друг човек, ставах в 7 сутринта, здраво работихме по цели денонощия понякога. Киното е много бавен процес, но невероятен. Като едно огромно животно, като октопод на сушата, който се движи супербавно и стъпка по стъпка попада в морето от зрители и заживява своя си живот. Но аз не гледам на себе си като на актьор, аз съм цигулар. Сега е супертрудно за културата. Особено за американските оркестри и другите организации, които се занимават със сценично изкуство. А и навсякъде май е едно и също. Повечето правителства първо орязват грантовете за култура. Грешка, защото изкуството е това, което привлича туристите в една държава. Ние сме атракцията, заради която те идват и харчат парите си и така подпомагат икономиката. Като орежеш културните програми, всъщност вместо да спестиш, губиш повече пари. И все пак не може да става дума само за физическо оцеляване, ами душата? Музиката е душата на едно общество, храна за душата. Ако не я нахраним, сме загубени.”
0 Коментара