Една вечер в края на 80-те години. Руската чайна в Ню Йорк е изпълнена до краен предел със звезди на танца от цял свят. Всички са тук, за да отпразнуват реприза на балета на Фредерик Аштън. Кръстница е Маргот Фонтейн, която е танцувала първа в него през 1956 г.
Маргот е вече почти седемдесетгодишна. Живее сама и изолирано в скромна ферма в Панама, заобиколена от крави и кучета, далече от всички, без телефон. Вечерите й минават бързо: в осем вече е в леглото, слуша малко радио Би Би Си, за да не се откъсне напълно от света. Спомените, с които живее, са достатъчни, за да запълнят ежедневието й – нейната блестяща кариера, бързото издигане до най-големите театрални сцени и животът й с Роберто Ариас, така обичания съпруг, може би нейната единствена любов. Умрял е наскоро след години на мъчително боледуване, което е посрещнал с онази своя жизненост, която проявява и при упоритото си ухажване на Маргот. Странно кръстосване на
жизнените пътища на двама толкова различни хора!
Маргот Фонтейн (истинското й име е Маргот Хоукам) е родена през 1919 г. от баща англичанин и майка бразилка. Буржоазно семейство, без артисти в дома и никакви контакти със сцената. Въпреки това тя показва още от най-ранна възраст влечение към танца. Проявява забележителен талант, чрез който успява да спечели благоволението на Нинет дьо Валоа, основателката на Кралския балет в Лондон. И само 15-годишна дебютира като снежинка в „Лешникотрошачката“. Малко след това е одобрена от хореографа Фредерик Аштън за ролята на Одета и жъне голям успех в „Лебедово езеро“.
Маргот учи, упражнява се, танцува, постига успехи и пренася и в частния си живот онази нежна и безупречна елегантност, която се поражда в нейното изкуство.
В Кеймбридж се запознава с един 18-годишен панамски студент – симпатичния Роберто Ариас, или Тито, както го наричат приятелите. Тя самата е изненадана, че усеща в себе си симптомите на влюбването. Чувства се променена, оставя се да загуби контрола, който нейната професия й налага. Но периодът на обучение за младежа приключва и Тито, както прави при всичките им срещи, заминава, без да определи нито място, нито време за нова среща. След около година й телефонира и я пита: „Все още ли си моя?“ Отговорът е учтиво, но категорично „не“. Историята изглежда като че ли приключена.
Роберто Ариас произхожда от едробуржоазно семейство в Панама – баща му два пъти е президент на републиката. Едно семейство, чиято страст е политиката. Тито, разбира се, не прави изключение. Дори няколко години е адвокат на небезизвестния Аристотел Онасис.
През 1951 г. отново търси Маргот, която е на турне в САЩ. Държи се така, сякаш са се разделили преди няколко дни, пита я какви са ангажиментите й и я моли да обядват заедно следващия ден. Изненадата, доброто възпитание, както и любопитството да види дали младежът от онова време се е превърнал в шишкав господин подтикват Маргот да приеме.
Но той не се появява.
Прави го през 1953 г.”в Ню Йорк. Една визитка, донесена й на сцената, й известява, че той иска да я види в края на спектакъла. Но Маргот е много заета и отказва. На следващата сутрин стаята й в хотела е изпълнена с аромата на сто рози. Тито й телефонира, че ще пристигне за закуска. „Не съм съвсем готова“, казва тя. „Няма значение, сложи си халата. Ще бъда при теб след десет минути.“ Маргот е объркана. Но Тито е настоятелен и решителен. На срещата тя е смутена, той – не. През всичките тези години… се е оженил, има три деца, поживял е. Пита я: „Искаш ли да се оженим?“ Маргот се забавлява с неговата неудържимост и безумните му предложения, които освен че вълнуват, събуждат бразилската кръв в нея.
Следват къси срещи, телефонни обаждания, подаръци и между другото и едно писмо от 23 страници, в което се казва:
Две са нещата, които ми се струват абсолютно ясни в този момент: а) не се съмнявам в себе си – нито в теб, надявам се да те обичам толкова страстно, колкото е възможно за едно човешко същество, б) казваш ми да имам търпение, но в този момент не мога да бъда търпелив, защото те обичам.
Ще те обичам винаги и чувствам от дълбините на моето сърце,
че съм те обичал винаги. През изминалите години често мислех за теб, но бях убеден, че разстоянието, кариерата и финансовите проблеми са непреодолима пречка за нашия съюз. Сега всичко се преобърна в мен. Днес е 5-и октомври, стоя изправен на носа на парахода, който ме отнася към Хавър, и мисля само за теб. Сега съм убеден, че нашите кариери могат да се развиват щастливо, географското разстояние не е проблем. Парите: съвсем не мисля, че едно прилично и предвидимо бъдеще може да бъде зависимо от бедността. В действителност истинският проблем са моята съпруга и децата. С жена ми можем да запазим привидно нашия съюз и да осигурим дом за децата си. Ти ми повтаряш, че трябва да съм търпелив и че това е полезно както за мен, така и за теб. И аз го знам. Това писмо по-скоро е до мен, отколкото до теб. Роди се от необходимостта и желанието ми да разговарям със самия себе си.“
„Никой – споделя по-късно в своята автобиография Маргот, – дори и една студена балерина, не може да остане равнодушен при такава атака. Помолих Тито да има търпение. Имах нужда от време и спокойствие, за да потърся в себе си чувствата, които нямаха нищо общо с моята кариера“
Слънце, море, разходки, посещения на приятели, пътувания. Марзот забелязва, че нещо в нея започва да се променя. Ценностите, онези, истинските, заемат предни позиции. Разбира, че обича Тито. Но не с дива и необуздана страст, която би мозла да екзалтира една вече немлада жена, една балерина, която до този момент е била отдадена единствено на танца, а с усещането за спокойствие и сигурност.
„Най-накрая знам, че ще стана негова жена!“,
заключава тя с изключителна радост в своя дневник.
Женят се на 6 февруари 1955 г. в салона на Панамското консулство в Париж. Медения месец прекарват на Бахамите, едно недълго сватбено пътешествие, тъй като Маргот има много ангажименти. Пред журналисти споделя, че би изоставила балета само ако Тито поиска това. Но Тито никога не го прави. Става така обаче, че освен ангажиментите към балета Маргот трябва да поеме и нови. Тито е назначен за посланик на Панама в Лондон и Маргот трябва да усвои нова професия – на домакиня в посолството.
С уникалната си грация тя успява да покори дипломатическия свят. Следват години на висока активност: задължителни посещения, уроци по танц, репетиции, представления в „Ковънт Гардън“, почивки в Париж, Швейцария, Монте Карло, излети с яхтата на Онасис, където Маргот пленява със своята грация Уинстън Чърчил и съпругата му.
Маргот продължава да танцува, убедена, че наближава моментът, когато ще трябва да каже сбогом на балета. На четиридесет години е, все още хубава и жизнена. Но човек предполага, а… друг разполага. Съдбата я среща с Рудолф Нуреев, току-що избягал от СССР, който я моли да стане неин партньор. Маргот се колебае, но приема. Критиката ги определя като съвършена балетна двойка. Техните па дьо дьо излъчват изключителна хармония, истинско художествено и човешко съзвучие.
По време на фестивала в Бат, Англия, през 1964 г. й известяват по телефона, че Ариас е сериозно ранен по време на атентат в Панама. В първия възможен момент се втурва при него. Намира го с парализирани крака. От този ден животът на Маргот се променя коренно. Професионалните й изяви трябва да продължат главно по икономически причини. Балерината, която бе решила да изостави кариерата си на 35 години, не спира да танцува почти до шестдесет.
Нейният зет я нарича светица заради пълното й отдаване на ранения съпруг. Маргот е изненадана: „Когато се оженихме, аз приех сериозно задълженията, които ми прочетоха:
в добро и в лошо, в бедност и богатство, в болест и здраве – да бъдем заедно.“
В едно интервю за телевизията тя споделя: „Преди да се омъжа за Тито, нямах представа за нещата извън сцената – целият мой живот преминаваше там. Сега съм г-жа Ариас и това не са само думи. Факт е, че моят живот се промени и че балерината е само част от мен – по-малката, по-маловажната.“
По време на фестивала в Сполето същата година състоянието на Тито се влошава и й съобщават, че вероятността да се възстанови е нищожна. Тази нощ остава като кошмар в спомените на Маргот. Намира Тито все още жив, но в трагично състояние. Говорът му е засегнат, гласът му е отслабнал. Тя се превръща в негова „преводачка“ и единственото му средство за общуване със света.
Превръща се окончателно и без драми единствено в г-жа Ариас. Живее в малка ферма в Панама заедно с мъжа си, който все повече се нуждае от нейното присъствие. И когато две години по-късно Тито умира, нейният живот започва да тече в бавен и меланхоличен ритъм. Няколко приятели, близки на семейството и все повече самотни разходки по плажа. „Когато Тито си отиде – отбелязва тя в своята автобиография, разбрах, че трябва да остана в тази къща, събрала толкова наши спомени. Въпреки хубавите неща, които съпътстваха моя живот, най-щастливият период е този, който преживяхме заедно с него в тази ферма. И като че ли Тито е все още тук.“
Приятелите, макар и останали далеч от нея, не я забравят. В годините, когато Маргот е много болна – преживява три тежки операции на краката, а по-късно й поставят и диагноза рак, а е притисната и от икономически затруднения, всички големи звезди начело с Нуреев организират галабендфис в „Ковънт Гардън“. Събират 250 000 английски лири и й ги предлагат по възможно най-дискретния начин. Това й позволява да посрещне някои разходи, свързани с болестта. Въпреки тази помощ и силния й характер през февруари 1991 г. тя умира.
Вестниците от цял свят излизат със заглавни страници, изпълнени с искрена и сърдечна болка по повод смъртта й. „Отиде си на, палци Фонтейн – самотна и страдаща“, „Красавицата заспива завинаги“, „Сбогом на Маргот, гранддамата на танца“ А някои от тях припомнят едно интервю, взето малко преди смъртта й, озаглавено: „Но над всичко стои моят съпруг.“
0 Коментара