Само един художник може да внесе толкова цвят в някой неугледен на първо четене петък. А когато художниците са трима, усещанията се измерват в многобройните въздишки от приятна умора на следващия ден.
Обичам голямото празнуване да започне рано – тогава, когато светлината образува цветове: по брадичките на момчетата и около очите на мъжете. По цветните кичури на жените и върху скулите на жените. Това, че някъде някой е нещастен, е далечна идея за социален проблем, с който няма да се занимавам сега. Защото днес е денят, в който един приятел художник има имен ден, друг приятел художник има рожден ден, а трети открива изложба. И е денят за рестартиране на животите.
За шум и проблясъци.
Не прекарвам предиобеда пред огледалото, противно на очакванията. Просто пия кафе на терасата, която гледа към поредния блок от деведесетарското гето, и взимам кратък душ след обилната гимнастика на шалтето. Скачам в роклята-балон и отивам право в магазина за художнически материали в центъра.
Апропо, роклята-балон е подарък от приятелка, която реши, че ми отива да се обличам като жена. Заради тази нейна теза не махам от роклята налудничавото цвете от плат с пластмасова перла в средата. Нека бъда Тя, която умее да скрие това-онова от любопитните очи на останалите мацки и която може безскрупулно да покаже останалото.
Купувам скицник с ред амбалажна хартия, ред бяла, както и класическия графит за ситуация, изискваща бързи портрети. Отивам в галерията и прегръщам моя стар обект на обожание, който е роден точно днес. Времето заличава някои емоции, някои дребнавости и редица суети, но никога
не може да затрие архива от натрупана обич.
И сега – макар и да не харесвам всички негови картини, изложени в тази зала – с ентусиазъм разсъждавам върху една определена работа: Стария пияница с бялата котка.
Защото Старият пияница с бялата котка е най-точната проекция на моето разбиране за естествено. Някак естествено е да прекараш живота си с тъмен, сбръчкан мъж – баща, чичо, мъж или брат, – който просто стои пред чаша с алкохол и гледа с уверено спокойствие и крайно приемане събеседника си, докато бялата котка мирно подкрепя ситуацията, в която Старият пияница е влязъл. Това е картина. Къде другаде животът може да изглежда толкова (не)приемлив?
Междувременно щастливият рожденик рисува специално за мен – с подарените му графит и скицник – цял един Данте. Прибирам това към купа с най-мили спомени – в онази папка, в която няма секс, не и осъществено сливане, не, не, никакво проникване, не.
После идва другият. Другият не ми е любовник. Другият е професионалистът сред художниците. И най-добрият поет сред тях. И бохемът с китара, който нещо тези дни се е сдухал. Днес е именият му ден и му подавам –
с любов и внимание – шишенце с домашна ракия.
Само той, който заживя в Италия, може да знае какво е шишенце с домашна ракия. Ако италианското вино е станало неговият начин, то нека България налютява. Усмивка, прегръдка, шумно мляс. Добре дошъл, ти, който скоро пак ще си тръгнеш.
Разпуква се годината и придобива образ. Скоро всички ще са цветни – като този ден-ден-ден – и ще припяват италиански мелодии. А именикът ми превежда парчето, в което музикантът изпял „бара бам бара бам блем блем“ и сякаш пеел за момичето, което го слушало отстрани. После разпалено дава големи, големи, големи идеи на рожденика – за графиката, за черно-бялото, за новото, – жестикулирайки с ентусиазъм.
Двамата се прегръщат, аз се вмъквам между тях и щрак! – моментът остава във вечността. Без фотоапарат:
три лица от пясъчни цветове в съзнанието ми.
Не става ли тук въпрос за паралелни действителности? От една страна, жадният художник, познал всяка страст; от друга – домашната тишина, видяна като ракия или излята от топъл пясък? Бунтът и коловозът. Смелостта и кроткостта.
Вярвам, че и в двете има живот. И че животът намира своите лица. За всеки влак има… За всеки пътник има влак. Би трябвало да има.
И когато той е гладен, да вкуси уханно ястие. А когато пътникът пожелае да лети, да се понесе високо.
Потегляме към онази галерия, в която третият художник днес открива изложба. Питам се – дали Оскар Уайлд би предпочел да посети галерия, вместо да пирува с алкохол в малката си квартира? Или пък Фрида – дали Фрида е станала Фрида с гледане на картини? Не се ли става голям автор с много преживяване? Хм, май това последното е вярно. Но днес картините… някои картини ми дават живот. Дават ми онова усещане за живот, което сексът и алкохолът предлагат на другите. Една картина може да ме върне в живота, за който съм създадена.
И ми се иска той да не се изчерпва със заточението.
Преди да стигнем обаче, влизаме в подлеза – мръсен софийски подлез, в който младо момче с яркосини очи свири на китара и пее. Пее с целия си свят – гласът му побира цялата хармония. Спираме пред него, оставяме му банкнота и се заслушваме. Пречим на движението – за да мога да видя лицата на хората. За да дам на хората времето да се заслушат. За да откъсна погледите им, да попия посоките им.
И виждам, ах, толкова бързо прониквам зад очите. Тази жена с едрите гърди, които подскачат енергично под жълтата блуза. Нейните очи блестят – като осветени от диамантен отблясък белтъци.
Тя е жива, силна, бърза. Може би е сама. Може пък да е вдовица. Възможно е да мечтае да е по-висока и по-слаба. Може бюстът да й пречи. Ако хвана дланта й, тя сигурно ще бъде потна. Не, силна. Силна като позицията, която жената е принудена да заема: твърдост, сигурност, корава увереност.
Научи ме на активно спокойствие, научи ме да ходя по земята! – това искам да извикам в лицето й. Но после се сещам, че нямам нужда от всичко, което нямам. Че да съм жива ми е по-важно, отколкото просто да пъпля.
А жената повдига вежди,
изпъва тънките си устни и бръчките около устата й ми изкрещяват: Не искай нищо от мен! Продължавай да не забелязваш хората, които поддържат тази земя.
И затова кръщавам жената с жълтата блуза Моята Гузна Съвест. Заради хилядите думи, които съм изписала, вместо да стърча над някой конвейер.
Следващите очи притичват нервно край мен и в тях прочитам романтична откъснатост от модерността. Възрастен мъж в сако и панталон, с малка черна чанта и очила със златни рамки. Той вероятно ще предпочете да послуша новини, да окоси двора или да разходи кучето за разтуха. Той вероятно няма да избере да слуша за страховете ми. Което не е страшно.
Страшно би било да не се възхитя на историята му. Пагубно би било да спра да се впечатлявам от живота. Да не ме радва споделеното. Да започна да бягам от щастието – разказано или застанало на прага ми.
В далечината усещам погледи върху себе си.
Млад мъж и приятелката му са спрели там и се хранят. Те чуват музиката, усещам, че тя успява да ги докосне. Предпочитам да оттегля взора си. В случая наблюдението е проява на лошо възпитание. Нека двойките са сами, нека влюбените празнуват уединението си.
И така, пристигаме в галерията. Там има картини, една ми прави силно впечатление. Тя е пейзаж – има къщи, пясък и море. Но пясъкът като че ли е специално осветен; той сякаш е сцена. Макар и не веднага, но се сещам, че голотата обича погледите. Плажуващите обичат светлината. А пясъкът свети, той привлича онова, което после ще отдаде.
Един пейзаж обяснява много портрети. А образите са пълни с толкова много цветове и отблясъци…
Толкова много емоции, толкова искри.
В този ден-ден-ден аз искам да затворя очи, за да оставя сърцето да говори, след като се е огледало във всичко това. И в тъмното да проникне най-истинският цвят.
После да седна със Стария пияница, да му разкажа за Бертолт Брехт и неговия пищен мрак – като мое най-ново откритие; да галя Бялата котка и да разсъждавам върху начините да бъде изложено социалното, без да нравоучителстваме; да отпивам от Чашата и да мечтая с притворени очи.
И да, о да, и в тъмното да проникне най-истинският цвят. Цветът на тромпета. Цветът на спасението, на прочистването.
Онзи, който не е за употреба, а за догонване.
0 Коментара