В ранното неделно утро на 26 май 1918 г. един развълнуван мъж, видимо прехвърлил петдесетте, седи в леглото си, в което изобщо не е заспивал. Денят е нетипично хладен за Ню Йорк и през открехнатия прозорец вятърът се протяга и разпилява непочтително купищата трескаво изписани през нощта листа. Мъжът е известният фотограф, галерист и меценат Алфред Стиглиц, който уверено, а на моменти деспотично, налага модернизма в американското арт общество вече повече от десетилетие. До чашата му с кафе е писмото, което продължава да пише:
„Мило дете, понякога си мисля, че буквално полудявам … питаш ме какво искам от теб… длъжен съм да ти кажа – Милата ми, ти си толкова неизмеримо важна за мен, че не трябва изобщо да ме приближаваш. … Близостта с мен ще ти донесе мрак, не светлина, а ти си родена да живееш във вечно озарение…“
Думите са адресирани към една
неприлично млада учителка по рисуване от Тексас –
госпожица Джорджия О‘Киф. Две години преди това той е забелязал няколко нейни абстрактни рисунки с въглен, а година по-късно й организира самостоятелна изложба в своята култова за времето галерия „291“, в която излагат големи европейски имена като Матис, Реноар, Сезан, Мане, Пикасо и Роден. През онази пролет на 1918 г. и за двамата вече е ясно, че срещата им ще се окаже съдбоносна и ще моделира живота им за десетилетия напред. Младата художничка ще бъде негова ученичка, муза, любовница, съпруга, приятел, критик, а в самия край – и обгрижваща медицинска сестра. Той ще направи картините й достояние не просто на Ню Йорк и Америка, но на света. Тя ще провокира отново и отново желанието му да експериментира като фотограф. Отношенията им ще преминат през пълния диапазон между
страст, любов, ревност, изневери, артистични спорове и разриви,
но в крайна сметка жената и художникът О‘Киф винаги ще се връщат при него до самата му смърт.
Джорджия О‘Киф се ражда в щата Уисконсин през 1887 г. в семейство на фермери със седем деца. На 12 години вече е решила, че иска да се занимава само с рисуване, на 20 години учи живопис в Чикаго и Ню Йорк, а на 26 е силно впечатлена от работите на Василий Кандински. Премества се да живее в Амарило, Тексас и рисува първите си минималистични пейзажни акварели. Когато малко след това пътят й се пресича с този на Стиглиц, Джорджия се пренася при него и всяко лято прекарва във вилата му до езерото Джордж, като превръща един стар хамбар в свое собствено студио. Имено тук художничката за първи път официално узаконява връзката между природния пейзаж и абстракционизма и я превръща в онова автентично „американско нещо“ (“Great American Thing”) в модернизма на XX век.
В същото време се заражда и почти обсесивното желание на Стиглиц да я снима непрекъснато с камерата си – занимание, при което границата между професионално-артистичните търсения и интимни преживявания до голяма степен избледнява. Както той споделя в едно свое интервю –
„През визьора на фотоапарата аз правех любов с нея.“
Тези серии от портретни снимки, много от които актови, превръщат Джорджия О‘Киф в икона на „Бурните 1920“ („Roaring Twenties”) – времето на Великия Гетсби, джаза, грамофоните плочи, Ар деко и кинематографа. Силно повлиян от текстовете на Зигмунд Фройд и от личната си връзка с нея, Стиглиц още в самото начало определя живописта й като „квинтесенция на женствеността“. Това преливане на аура между артист и творчество в крайна сметка води до подчертано еротичния прочит на голяма част от платната на художничката. По-късно О‘Киф последователно се бори срещу подобни еднозначни интерпретации, настоявайки, че сексуалният подтекст на картините й е ефект, търсен единствено от зрителя. Но и през цялото време позира с удоволствие пред камерата и участва активно в създаването на своите фотографски портрети. Постепенно те стават все по-фрагментарни, фокусирайки се единствено върху отделни части от тялото, изолирайки всичко ненужно. Така снимките на дланите й, гърдите или само малка част от лицето придобиват същата монументалност на детайла, характерна за най-известните флорални картини на художничката.
През 1924 г. Стиглиц и Джорджия сключват брак и се преместват да живеят в апартамент на 34-я етаж на хотел Shelton в Ню Йорк. Пред очите им икономическият подем изстрелва в небето архитектурния и индустриален пейзаж на града. Небостъргачите се превръщат в емблема на епохата и на инженерната мисъл, която не признава гравитацията. „Струва ми се, че Ню Йорк е прекрасен като сън. В сравнение с него всички европейски градове ми изглеждат като села. Градът трябва да расте нагоре, нали? Трябва да пробива облаците, нали?“ – споделя О‘Киф. В този период тя рисува не толкова формите, колкото енергията и драматизма на градския живот с неговия контраст на цветове и светлини. Но урбанистичният блясък и еуфорията от възхода на машините така и не задържат за дълго нежността на сърцето и четката й.
През май 1929 г. Джорджия предприема първото си по-дълго пътуване до Ню Мексико. В този момент връзката й със Стиглиц е опасно изтъняла след неговото
категорично решение да нямат деца,
тъй като дъщерята от първия му брак е в психиатрия с шизофрения. Художничката прекарва четири безметежни месеца на юг в компанията на артисти и интелектуалци, между които Д.Х. Лорънс, Карл Юнг и младият Ансел Адамс, който по това време вече е най-популярният фотограф-пейзажист в Америка и по когото О‘Киф сериозно се увлича. На 42 г. О‘Киф има усещането, че се родила отново. На 66 г. съпругът й в Ню Йорк е съкрушен и убеден, че я е загубил завинаги. Два месеца по-късно тя му пише: „В мен има толкова много живот, който досега винаги е бил устремен единствено към теб. Разбрах, че ще съм загубена завинаги, ако не тръгна в друга посока… Избрах да се отдалеча, защото това ме кара да се чувствам силна и голяма отвътре… и спокойна. Може би няма да ме обичаш за тези мои думи, но мисля, че това е най-доброто, което можех да направя за теб. Надявам се писмото ми да не те нарани. Мисля, че се хвърлих в нещо, от което няма път назад.“
През следващите две десетилетия Ню Мексико се превръща в онзи артистичен и душевен пристан, към който тя неизменно се връща всяко лято, а от 1949 г. превръща в свой постоянен дом. Пейзажите, рисувани тук, носят усещането едновременно за неподвижност и за безкрайност на всичките четири измерения. Пространството е натежало от светлина, линията на хоризонта е подлъгваща, тишината в картините – осезаема. Платната като правило са огромни. Композициите са минималистични, като често единственият акцент в тях е избелял от слънцето и времето скелет на животно – подобно на забодена стара брошка, която остава дълго след шума и суетата на живота. Именно тази амалгама, която О‘Киф забърква между природа и абстракция, се оказва основополагаща в „иконографията“ на американския модернизъм и в открояването му в сравнение с европейския.
Не случайно на световното изложение „Утрешният свят“ („The World of Tomorrow) през 1939 г. Джорджия О‘Киф е посочена като една от дванадесетте най-известни жени от последните 50 г., а през 1946 г. Музеят за модерно изкуство в Ню Йорк организира първата в историята си ретроспективна изложба,
посветена на творчеството на жена, и излага нейни знакови платна.
Сред тях несъмнено се открояват емблематичните картини на цветя. В отговор на постоянно преследващите я въпроси за тяхната дискретна чувственост или дори откровена сексуалност, Джорджия О‘Киф отговаря: „Мразя цветята. Рисувам ги само, защото са по-евтини от моделите и стоят мирно… Опитвам се да покажа какво означава всяко цвете за мен и го рисувам достатъчно голямо, за да може всеки да види това, което виждам аз.“
Художничката превръща един непретенциозен, типично „женски“ жанр – какъвто е натюрмортът с цветя – в серия внушителни по размер платна. Тяхната изцяло модернистична образност се счита за предвестник на поп-арта и до голяма степен напомня на експериментите с фотография в близък план. Своеобразното „фотоувеличение“ разкрива с пределна прецизност всеки лист, фибра, тичинка или плодник, напомняйки, че всичко в природата се затваря в цикъла между секс и смърт, а красотата е само страничен продукт в този вечен кръговрат.
Изправен пред нейните ириси, рози или макове, човек се чувства смален и направо погълнат от подобна монументалност – като някакъв незначителен детайл, буболечка или цветен прах, полепнал по босите нозе на майката природа. Картината на О‘Киф „Татул / Бяло цвете No1 (1932 г.)“ е продадена през 2014 г. за сумата от 44.4 млн. долара, което на този етап я прави най-скъпото произведение на изкуството, създадено от жена.
През лятото на 1946 г. след продължително боледуване Стиглиц получава силен сърдечен пристъп. Джорджия в този момент не е там. Връщайки се, тя отива веднага в болницата, където го заварва с безсъзнание, а до леглото му стои една от ученичките му и негова бивша любовница – Дороти Норман. Нещастието не ги помирява. Съпругата я изгонва моментално и остава с мъжа си до смъртта му на 13 юли 1946 г. Съгласно завещанието тялото му е кремирано, а прахът разпръснат над езерото Джордж, където двамата навремето прекарват медения си месец.
През годините след това О‘Киф не спира да рисува в дома си в Абикьо дори, когато зрението й се влошава значително. Пътува много, но се връща постоянно към ръждивите хълмове и глинени къщи на Ню Мексико, играейки си с идеята за вариации чрез повторение. Постепенно стилът й придобива двуизмерност и геометричен пуризъм, който силно напомня платната на кубистите. Материалният свят губи декоративните си извивки и се свежда до най-простото и същественото. В залеза на своя живот Джорджия споделя: „Когато стоя сама, изправена пред земята и небето, ме обзема чувството, че се разпръсвам във всички посоки на безкрая… И това усещане за безграничността на неизвестното ми дава много повече, отколкото която и да е организирана религия.“
През 1977 г. президентът Джералд Форд връчва на О‘Киф най-високото гражданско отличие на САЩ – президентския Медал на свободата.
През март 1986 г. Джорджия умира на 98 г., преминавайки с ярка следа през почти целия XX век. В учебниците по история на изкуството често я определят като „майка на американския модернизъм“. Самата Джорджия описва себе си далеч по-добре – „Мъжете смятaт, че аз съм най-добрата жена-художник. Аз мисля, че съм от най-добрите художници.“
А може би все пак в безсъницата на онова далечно майско утро бъдещият й съпруг я описва най-кратко и точно – „вечно озарена“.
От 7.12.2016 до 26.03.2017 във Виена бе представена една от най-богатите ретроспективна изложба на Джорджия О‘Киф, включваща платна, рисувани в период от седемдесет години. Експозицията е организирана от Bank Austria Kunstforum в сътрудничество с Tate Modern, London и Art Gallery of Ontario, Toronto.
0 Коментара