Зодия „Везни” – уравновесен, подреден, синеок и все още ерген. Но пък си има собствени джаз трио, джаз октет, дори Биг Бенд. Син e на един от най-ярките композитори от славното време на българската естрада – маестро Ангел Заберски, и на майка – прочутата тогава певица Маргарита Радинска. Заберски- младши е виртуозен пианист, диригент, аранжор, автор на десетки пиеси и джаз композиции, преподавател по импровизация, гастроном и любител астроном.
Достатъчно ли е това представяне, Ачо?
Страхотно представяне. Направо нямам какво повече да кажа. Много ти благодаря за труда, който си положила, за да се сдобиеш с тази информация, а оттук нататък – с каквото мога ще помагам.
Надявам се за всичко от анонса да разкажеш. Талантът предопределен ли е генетично?
В някаква степен със сигурност има такава предопределеност. Не е задължително, разбира се, защото всеки човек носи своята индивидуалност. Но в моя случай конкретно съм имал този шанс и късмет, сега вече мога да го нарека така, да наследя и да следвам традициите на моите родители. Първите седем годинки (най-важните!) са на майка ми – Маргарита Радинска, да е жива и здрава. Оттам нататък ме пое татко.
Той ли те заведе на първия урок по пиано?
И двамата заедно. Много добре го помня, макар че бях на шест години, даже нямах навършени шест. Аз подходих съвсем по детски, разбира се, и добре че беше така, ако знаех какво ме чака – сигурно нямаше да се съглася. Защото едно шестгодишно дете го интересуват само игрите. Е, все пак и пианото ми беше интересно, тъй като беше свързано с музика, а у нас имаше много музика – слушаше се много музика, говореше се за музика…
Как разбраха твоите родители, че си музикален, че това е правилният път за теб?
Знам ли? И аз самият не съм знаел, просто съм се справял добре със задачките. А и в детската музикална школа на Музикалното училище „Л. Пипков” има изключително сериозни педагози и ерудирани личности, които са се занимавали с мен и всички като мен. Много солидна подготовка и база са ни дали. Много съм горд, че съм възпитаник именно на Музикалното училище, а после и на Консерваторията в София.
Ти си получил класическо образование в Консерваторията – учил си дирижиране и композиране.
Пишеше ми се, композирането ми беше интересно. С дирижирането малко бях по-небрежен и затова и не станах диригент. Понякога ми липсва това, че не съм го учил както трябва, ама то пък не може всичко.
А джазът? Кога пламна любовта ти към него?
Бях още в училище, 10-11 клас. Баща ми се прибра вкъщи една вечер и ми подаде касетка. Каза – „Чуй това”. И тъй като и двамата ми родители бяха в сферата на забавната музика, имах идея какво представлява тя, а това, което чух, беше много различно. И вече бях сигурен, че с това искам да се занимавам, че точно това искам да правя.
Какво имаше на тази касетка?!
Оскар Питърсън. Моят кумир. Моят идол в джаза. Изключителен пианист. Като го чух за първи път, си мислех, че е невъзможно да се изсвири това от един човек. Започнах да издирвам негови записи, да го слушам, да го имитирам, да вадя негови музикални фрази и клишета, да се уча на мелодия, на хармония, на ритъм…
Така класиката отстъпи пред джаза…
Да, в джаза се чувствам по-свободен, а и джазът е музика на свободата. Разбира се, имам сериозна класическа подготовка, но признавам си – не ми беше толкова интересно. Исках да не ми е написано всичко на ноти, да имам само една мелодия с акордови символи отгоре и оттам – аз да създавам и свиря.
Все пак и импровизацията се подчинява на някакви правила, нали?
Джазът е музика на свободата, но и там си има закони. Мелодията, хармонията, акордовите символи. Те не са написани с ноти, а с букви и с цифри. Трябва да умееш да ги изпълняваш, да търсиш техни разновидности, ритъма и – импровизирайки, да импровизираш върху тази хармония.
Къде е въображението в този процес?
Представяш си някакви картини, ако щеш, образи, изпълнения на дадената пиеса, потапяш се в един непредсказуем океан – защото ти не знаеш какво ще изсвириш в следващия момент. Казват, че най-добрата импровизиция е заучената импровизация. Правил съм и това и то също има своята стойност. Защото тогава се чувстваш пък по-спокоен, знаеш какво следва, а иначе – в буквалния смисъл на думата импровизация – ти не знаеш какво следва, то се случва за по-малко и от секунда във времето и…
…тръгваш натам. Публиката може ли да усети дали е подготвена импровизацията, или се случва в момента?
Не, не. Ако е направена, ако е изработена добре, никой няма да разбере. Но пък публиката усеща, когато нещо не се е получило както трябва, или пък се е получило нещо уникално.
Какви са младите хора, които са тръгнали по пътя на изкуството и на които преподаваш джаз импровизация? На какво ги учиш?
Около мен има талантливи хора. И аз се уча покрай тях, за да бъда в крак с времето, доколкото мога. А това, което най-много ме радва, е, че всяка година в Нов български университет се записват нови и нови млади хора, които искат да се занимават с музика. Въпреки всичко. Защото някой би казал, че нашата професия девалвира, тъй като живеем в съвремие на компютри и лесно достъпна информация наготово. А за мен има огромна разлика между това да бъдеш аналогов музикант – така да го нарека, и дигитален музикант. Опитвам се да възпитам моите студенти в хубавите традиции на една по-сериозна музика, за да могат да се отличават от масата.
Усещаш ли, че са ти благодарни?
Баща ми, тъй като и той беше преподавател дълги години, ми е казвал: „Сине, не очаквай благодарност от студенти” – това са негови думи.
А толкова често твои колеги споменават днес Ангел Заберски с благодарност за това, което им е дал като преподавател!
Чудесно! Но човек трябва да бъде уважаван, докато е жив! Когато не е вече на този свят – споменаваме го вече само с добро…
Липсва ти много, нали?
Как няма да ми липсва… Казах ти – мама ме възпитаваше до първите седем, оттам нататък баща ми пое всичко. И е бил изключително строг, изключително взискателен, последователен, амбициозен – но не в смисъла на болно амбициозните родители, просто ме е натискал в правилната посока.
Когато си се отклонявал, предполагам, в тийнейджърските години?
Разбира се, че съм се отклонявал. Аз не съм гений, аз съм просто човек. И аз съм бил в пубертета, бил съм млад, играело ми се е, гонил съм мадами… Но баща ми успяваше да поддържа мотивацията ми. А и постепенно започнах да възприемам музиката по-сериозно – и като професия, и като хоби, и като нещо, което ме интересува. Така момчето се превръща в мъж.
Как се раждат музикалните идеи, как композираш?
Трудно. Нямам рецепта. Трябва да съм вкъщи, на спокойствие. Просто сядам да свиря и като ми хрумне някаква идея – записвам. А тази идея е плод на дългогодишен труд. Това са знания, слушане на музика, интереси – така идват идеите. Не сядам да пиша нещо конкретно, не мога да кажа – ето, сега ще напиша един хит, при положение, че листът е бял и не знам какво ще измисля. Ако ми хрумне идея, си казвам – това може да стане за трио, това за голям оркестър…
А кога усещаш, че се е получило, кога си доволен от това, което си написал на белия лист?
Най-доволен съм тогава, когато напиша и последния такт и ударя двете черти – приключих! Оттам нататък – имам вътрешно усещане, че може би се е получило нещо хубаво. Едно време имах повече съмнения относно това, което съм написал, сега вече, пишейки, знам как ще звучи. Преди нямах толкова опит с живи музиканти, с оркестри. Сега вече съм по-спокоен. Допускам, разбира се, и сега грешки, които се опитвам да избегна в следващи аранжимент или пиеса.
И от джаза – към астрономията и космогонията, които също те вълнуват.
Интересно ми е да чета такава литература. Харесват ми големите цифри, големите мащаби, защото нашият човешки мозък е така устроен, че възприятията ни са други, а това са наистина космически измерения, които са безкрайни, необятни… Нямам много общо с астрономията, но има неща, които са ми интересни – например – колко е разстоянието от Земята до някоя звезда, която отстоява на 60 хиляди светлинни години.
Помниш ли такава информация?!
Не, не всичко. Защото съм лош математик. Ако бях по-добър математик, сигурно щях да помня повече цифри, но моментният контакт – това ми е най-интересно.
А какво в космогонните теории най-много те е шашнало, впечатлило?
Например – черните дупки какво представляват. Антиматерията, неща, които са много далеч от нашето ежедневие. Какво се е случвало там, паралелни светове, други вселени…
Вярваш ли, че съществува извънземен разум?
Да, да! Определено. Не може да няма нещо друго. Не може да сме толкова уникални. Просто не сме дорасли. Представи си един квадрат и на този квадрат едното око е тук, а другото отгоре – ти можеш да виждаш само напред – квадратната глава не може да си върти очите и затова гледа само напред, а има и други светове. Дано да съм жив да ги видя!
Някои казват, че извънземните вече са сред нас.
Да, а други казват – ще дойдат с добро, трети – ще дойдат с лошо. Какво означава да дойдат с лошо?! Та ние сами виждаме всеки ден какво си причиняваме.
Кои са най-големите ти постижения в сферата на кулинарните импровизации?
Най-трудното нещо, което съм правил, е чомлек. Не го направих съвсем по правилата. Той трябва да се готви в глинен съд, дълго да се пече (а кой ще плаща ток!), затова – в тенджерата под налягане. Но стана много вкусен. Когато имам време и желание, обичам да си записвам рецепти и да пробвам. Не съм голям готвач. Не боравя с голяма палитра в кулинарното изкуство, но пък имам мерак. Ако ме питаш къде се слага кимион – не знам. Не може да се яде постоянно, но обожавам шкембе. Купувам си истинско прясно мляко, и си го приготвям, а и като му сложиш и чесън, лют пипер, и всички табиети – както казва Васко Пармаков – да го опростачиш…
Как си почиваш? Слушаш ли музика?
Не. Слушам музика само тогава, когато е свързано с конкретната ми работа, понякога и в кола. Защото съм вече изкривен малко – когато звучи музика, се заслушвам и започвам да чувам професионални неща, не мога да слушам просто така, за удоволствие. А и когато се занимаваш постоянно с репетиции, концерти, ангажименти …искам да си почивам от музиката.
Майстор Заберски (знам, че не позволяваш да ти казват „маестро” – само „майстор”), как се чувстваш в този свят и в този живот?
Абе, добре се чувствам, да ти кажа.
0 Коментара