Първата гей-двойка в живота си срещнах, когато отидох да следвам във Франция. Робер, тогавашното ми гадже, трябваше да остави някакви книги на свой състудент, който ни покани да влезем на кафе. Знаех, че този негов приятел живее с друго момче, и помня как се опулих, когато видях апартаментчето им. Имаше само две помещения – хол, където седнахме да си пием кафето, и спалня… с едно-единствено двойно легло. Дедуктивните ми способности, изпипани като на истински Шерлок, ме изправиха пред явната очевидност, че седя в дома на автентичен гей! И не само седя, ами сърбам напитка, приготвена от ръцете му! В главата ми изникна онази руска приказка за Альонушка и Иванушка: „Братче, не пий от това кладенче, че ще се превърнеш в еленче!“ Но аз я потиснах храбро. Все пак бях на 20 години и знаех, че хомосексуалността не се предава чрез напитки – поне не чрез кафета. Но се почувствах като цяло неловко и признавам, че бях доволна, когато си тръгнахме.

При срещата с втората гей-двойка вече бях на трийсет. Приятелката ми Изабел ме беше поканила на рождения си ден. В дома на майка си. Жената, около 55-годишна, ми заприлича на моряк – беше загоряла от слънцето, много късо подстригана, с татуировка на ръката и пушеше като комин. Живееше в малка къща с чудна зелена градинка и… с друга дама на нейната възраст, пълничка и с много добродушен вид, която ни се зарадва като на свои деца. Цялата къща ухаеше на прясно изпечени сладкиши. Бяхме само 7-8 гости, седнахме в градината, ядохме вкусен кейк и си говорихме с часове. Майката на Изабел ме караше да се чувствам леко неловко, но пък с жена й се сприятелихме – тя обожаваше животните и с гордост ни запозна с двете си кротки дългоухи кучета.

После дълго се питах

какво ли е усещането внезапно майка ти да се окаже гей

и да заживее с жена? Чудех се какво ли чувства Изабел – и накрая реших, че вероятно чувства облекчение. Знаех, че баща й е насилник, който е отровил детството на двете си дъщери. И двете от години отказваха да го виждат. Знаех, че майка й е страдала сума време с този тип; защо пък при втория си брак да няма право на спокойна къща, ухаеща на сладкиши, и на човек, който съвсем очевидно я обича и уважава, па макар и да е от същия пол като нея?

И така приех съществуването на гейове. Реших, че те си имат своите основания и че както не искам някой да се бърка в моя личен живот, така и те имат право да живеят спокойно, без някой като мен да ги гледа като мечки на панаир. И че този свят е колкото мой дом, толкова и техен. И няколко години по-късно, когато срещнах трета гей-двойка, не се почувствах неловко и не загубих нито минута да мисля за частния им живот, а просто се запитах – както винаги, когато се запознавам с нови хора – симпатични ли са ми тия люде и приятно ли ми е да общувам с тях?

Сигурно вече се питате защо нижа тая проза. Веднага ще кажа – не е, за да твърдя, че гейовете са по-добри, по-умни, по-чувствителни хора от останалите. Твърдя обаче, че те са хора също като останалите – не повече, не по-малко. А самата аз се чувствам адски глупаво, докато пиша този абзац – това, което казвам, е очевидно; защо чувствам нужда да напиша нещо толкова очевидно?

Родена съм в малък град, в който няма негри.

Първото ми познанство с негрите беше „Чичо Томовата колиба“. Бях на осем години, четях, бършех сълзи и сополи и недоумявах как може белите южняци да не виждат, че и негрите са човешки същества като самите тях? Че, както се пее в една песен, „независимо от цвета на кожата ни кръвта на всички е червена“? Робовладелците са смятали, че като продадат дечицата на търг, черната майка и да поплаче, бързо ще й мине, защото негрите са като животните – не помнят дълго, на следващия ден просто ще забравят и пак ще работят на полето. Като котка, на която са взели котенцата – ще помяука ден-два… А от висотата на осемте си години се питах откъде знаят пък дори и котката колко време страда? Нима са били котки майки?

По-късно, като студентка във Франция, се запознах с много негри. Хора като хора – имаше всякакви, и мързеливи, и работливи, и умни, и глупави. Една от историческите личности, на които се възхищавам най-много, е Нелсън Мандела. Той е постигнал най-прекрасното нещо, което според мен човек може да постигне в този живот: надвил е предразсъдъците си и е преобразил отрицателните си чувства – гняв, тъга, желание за мъст – в положителни, стремеж към равенство и справедливост. Години по-късно пътувах из Того и Бенин с британска група и екскурзоводът ни, Пол, беше забележителен човек – интелигентен, с много широка обща култура, отлично владеене на четири езика и преди всичко много добър човек, както с времето се убедих. На вечеря  Пол не сядаше с нас –

хранеше се сам на друга маса

Веднъж един от британците, самодоволен всезнайко на име Джон, отбеляза: „Негрите са си негри, а чувството за раса е много дълбоко вкоренено у човек. Например ако сме в опасност, всеки бял ще спаси белите, а не черните“. Не се стърпях: „Да ме прощаваш, Джон, но с риск да ме сметнеш за предателка на бялата раса отсега ти заявявам – ако попаднеш в опасност заедно с Пол и трябва аз да ви спасявам, избирайки един от двамата, ти недей разчита на мен“.

Като ученичка превеждах на френско семейство, дошло в България да осинови ромче от северозападно сиропиталище. Детето беше на четири години, не можеше да говори добре, страхуваше се от гълъбите по площада и наричаше всички плодове „череши“. Видях го пак две години по-късно, вече като студентка във Франция, и даже му станах бейбиситър. Детето беше хубаво, с чаровна усмивка и дяволит поглед, растеше здраво, ходеше на училище. Бяха му казали, че е осиновено, и го бяха кръстили Сирил, френския вариант на „Кирил“, в чест на създателя на българската азбука. Е, не всичко беше безоблачно – майката и бащата бяха лекари, амбициозни хора, много искаха синът им да е отличник. А на него му харесваше предимно да пее и танцува; да го накарам да пишем домашни беше дяволски трудно.

Като се обидеше на родителите си, хлапето ми донасяше

детския си албум от България,

гушваше се до мен и разглеждахме снимките. На тях имаше предимно киша – беше късна есен; Сирил, четиригодишен, и отвреме-навреме аз, преводачката. Може би затова ме обичаше това дете – защото ме имаше в детския му албум. И ми казваше: „Ти си от България и аз съм от България! Един ден ще се махна оттук и ще се върна там.“ А пък аз си мислех: дано тогава да си достатъчно голям и умен и да не се натъжиш много, когато се върнеш и някой сънародник ти каже: „Тоя па мангал какво ми се прави на интересен“.

Отдавна съм видяла, че никъде не е лесно човек да е различен. Това важи с пълна сила за милата ни родина.

В училище имах приятелка, която след нервен срив беше прекарала известно време в психиатрична болница. И докато аз най-безотговорно си дружах с нея, при баба ми ходеха загрижени доброжелатели и казваха: „Махнете детето да не се движи с лудата – тя може да изпадне в криза и да й направи нещо“. Баба ми, за щастие, открай време ми имаше доверие сама да преценявам с кого да другарувам, та просто продължи топло и сърдечно да приема приятелката ми вкъщи. Аз обаче изпаднах в бяс, като научих – помня, че се развиках: „Добре де, и болна да е била, нима не заслужава да има приятели! Нали ако всички й обърнат гръб,

пак ще се разболее, просто от тъга,

и този път хората ще са виновни, че са изоставили един човек сам!“

Толкова ме наскърби тая история, че по-късно в Софийския университет писах курсова работа на тема „Отношението на българина към различните“.

Изводите ми и навремето бяха безкрайно тъжни, а какво да се каже днес, когато езикът ни междувременно се обогати с думи като „еврогейщина“ ? Толкова неща изчетох покрай Истанбулската конвенция за ЛГБТ. Такива страшни букви, направо като СПИН! Някакви религиозници цитират по медиите Стария завет – това не били хора, а изчадия, щели да ни заразят и погълнат. И се чудя – защо не прочетат и Новия завет? Не са ли чули, че след Стария завет са публикували и Нов? Там пише да обичаме ближния си и да не съдим, за да не бъдем съдени. И не се уточнява какъв „ближен“ – дали да е бял, здрав и хетеросексуален. Иисус, чиито последователи сме, като е видял блудница (пък навремето това е било толкова тежко престъпление, колкото е днес да бъдеш гей), не е хвърлил камък по нея, а я е защитил от гнусната тълпа. Защото е знаел, че всеки човек може да сгреши. И че човек може да работи върху себе си, за да промени някои неща, но че над други няма власт. Например расата. Например – в повечето случаи – сексуалната ориентация. Например здравето.

Не познаваме бъдещето си.

Всеки е като тенджера под налягане –

никога не знае какъв огън ще му подаде животът, дали ще успее някак да изпусне парата или пък ще експлодира. Или дали няма на главата му да падне пиано, докато върви по улицата, и да остане инвалид.

Преди години пътувах из Ливан с приятеля ми Робер; минавайки през един град, видяхме голямо семейство да обядват в сенчеста градина. В това семейство освен здравите деца имаха и едно болно – момченце, около шестгодишно. Бяха го завързали в инвалидната му количка и зарязали на слънце по обяд, през лятото, на трийсет и пет градуса. Нещастното дете крещеше, но те така бяха свикнали с виковете му, че не му обръщаха внимание. Преди да отминем, Робер свали каскета си и го сложи на главата на детето.

В някои страни убиват момиченцата, защото искат синове. Да се родиш момиче е било наказвано със смърт. Някои религиозни люде сигурно и това ще оправдаят – ще кажат, ами Ева е изкушила Адам, потомките й заслужават да бъдат наказани.

В някои африкански страни и до днес убиват децата албиноси, децата, родени преждевременно, и децата, чиито горни зъбчета се показват преди долните, защото ги мислят за зли духове.

У нас не убиват, но пребиват – ту пребият някой негър на улицата, ту някой гей. Или пък се подиграват. На някои им личи отдалеч – ходят женствено, говорят женствено. Щом им личи, значи е въпрос на хормони – а кой избира хормоните, с които се ражда? Кой ще избере да бъде цял живот малцинство, осмиван и подиграван от

„нормалните, моралните“

(както се изрази една религиозна персона в медиите). Ако някой избере това, значи е много силен духом!

Може би и вие познавате момче от съседния клас, което се е самоубило, защото е осъзнало, че е гей, споделило е с баща си и той… Според статистиките такива деца се самоубиват по-често, защото не издържат на презрението и подигравките. Тук все ще се намери някой „нормален морален“ да въздъхне носталгично: „Едно време такива ги затваряха и лекуваха!“ А аз ще кажа – да не дава Господ на никого да бъде „лекуван“, както едно време! Покрай приятелката ми опознах една психиатрична болница отвътре – сградата преди е била затвор и това личеше по всичко. Бяха сбрали накуп шепа уплашени хора, смесени както им падне – от такива с шизофрения до такива с алкохолизъм, и един от „лечебните методи“ беше да ги поливат с мощна струя ледена вода от маркуч.

И какво да направи човек, освен да се разкрещи от болка? И като „болен“, лекуван по този начин, и като случаен наблюдател! И да каже на всички самодоволни псевдорелигиозници, които плюят, анатемосват и сочат с пръст:

„Гнусна тълпа! Оставете хората на мира! Ако някой е различен от вас, това не го прави по-малко човек! Всеки един на тази планета заслужава да съдите за него не по цвета на кожата му, нито по народността му, нито по сексуалната му ориентация,  нито по това дали е болен – ако толкова искате да съдите, то съдете по сърцето му, по характера му! Който върши престъпления, нека бъде наказан, независимо от какъв етнос е и с кого прави секс. Но да се родиш различен от мнозинството не е престъпление!“

Хем да не останете с впечатление, че приравнявам хомосексуалността или принадлежността към дадена раса с болест?

Да ви кажа ли една тайна? Мнозинството гейове си живеят кротко и спокойно също като вас – ходят на работа, ядат, спят. Отглеждат цветя. Люксембург си имаше за премиер гей, Белгия си имаше за министър-председател гей. Пък

никой не задължи населението на тези страни да „обърне резбата“

И да ви кажа, предпочитам решително тях пред мъжкари като Путин и Тръмп, Хитлер, Сталин и Мао; и всички джихадисти, дето се взривяват по площадите. Защото не хомосексуалността е това, което те прави добър или лош. А хората в тези страни не тръгнаха да протестират, че ги управляват гейове. За разлика от нас те знаят, че човек управлява не с пениса си, а с мозъка си. И ако „еврогейщина“ е да загърбиш предразсъдъците си и да уважаваш всеки човек заради ума и сърцето му, а не примерно заради цвета и дължината на брадата му, то тогава „еврогейщина“ е комплимент, то е нещо хубаво, то е символ на елементарна човещина!

И когато сърцето ми прегрее от видяна в медиите злоба и омраза, затварям компютъра и си чета приключенията на Муминтрол. Авторката му, Туве Янсон, е най-известната финландска писателка. Създала е и илюстрирала прекрасен и нежен свят, пълен с въображение и вълшебства. Героите й и до днес очароват милиони деца по цял свят. И е била гей. Живяла е с жена. През целия им живот двете са се обичали, рисували са и са пишели заедно. Но са живели далеч на север, сред фиордите, и никой не им е казал какви противни и перверзни изчадия са, колко са опасни за децата и как трябва да бъдат пребити или пратени на лечение. За щастие, живели са далеч от безумната тълпа.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара