През 80-те години на XX век Ню Йорк е същински ад. Там се извършват повече от 1500 тежки престъпления всеки ден. 6-7 убийства за денонощие. През нощта е опасно да се ходи по улиците, а пътуването в метрото е рисковано дори и през деня. Джебчиите и просяците в подземията са обичайна гледка. Мръсните и влажни станции са едва осветени. Във вагоните е студено, мръсно, стените и таваните са изцяло покрити с графити.

Градът е в клещите на най-свирепата престъпна епидемия в историята си.

Но после се случва нещо необяснимо. Достигайки пика си към 1990-а година, престъпността рязко започва да пада. В близките години убийствата намаляват с 2/3, а броят на тежките престъпления – наполовина. Към края на десетилетието в метрото се извършват със 75% по-малко престъпления, отколкото в началото му. По някаква причина десетки хиляди психопати и престъпници спират да нарушават закона.

Какво се случва?

Нарича се „теория на счупените прозорци“. Канадският социолог Малкълм Гладуел в книгата си „Преломният момент“ разказва:

„Теорията за разбитите прозорци е рожба на криминалистите Джордж Келинг и Джеймс Уилсън. Те твърдят, че престъпността е неизбежен резултат от отсъствието на ред. Ако един прозорец е счупен, без стъкло, то минаващите покрай него решават, че на никого не му дреме и чувството за безнаказаност се разпространява по цялата улица, пращайки сигнал към целия район. Сигнал, призоваващ към по-сериозни престъпления.“

Но да се върнем в Ню Йорк в епохата на дивата престъпност. В средата на 80-те се сменя ръководството на нюйоркското метро. Новият директор Дейвид Хан започва работата си с… борба с графитите. И дава нареждане вагоните да се чистят.  Маршрут след маршрут. Влак след влак. Всеки вагон, всеки божи ден.

„За нас това бе като религиозен обред“,

казва той по-късно.

В края на линиите са поставени пунктове за миене. Ако вагоните идват с графити по стените, те се мият по време на обръщането, в противен случай въобще не се пускат по линията. Мръсните вагони, в които графитите все още не са почистени, не се движат заедно с чистите при никакви обстоятелства. Хан изпращал ясно послание на вандалите.

„Имахме депо в Харлем, където вагоните нощуваха, – разказва той. – Още в първата нощ се появиха тийнейджъри и боядисаха стените на вагоните с бяла боя. Следващата нощ, когато боята изсъхна, дойдоха и направиха контурите, а след 24 часа оцветиха всичко това. Тоест те се трудиха три нощи. Чакахме ги да приключат „работата“ си. След което взехме мечета и боядисахме всичко. Това беше посланието ни към тях: „Искате да изхабите три нощи, за да обезобразите една мотриса? Действайте. Но никой няма да разбере“…

През 1990 година шеф на транспортната полиция става Уилям Братън. Вместо да се заеме със сериозни задачи – тежки престъпления, той активно се захваща с… хората без билети. Защо?

Новият полицейски шеф вярва, че както с графитите, огромният брой гратисчии е сигнал, показател за отсъствие а ред. И това поощрява извършването на по-тежки престъпления. В онези години 170 хиляди пътници са проникват в метрото безплатно. Младежите прескачат бариерите или просто ги избутват. И ако двама или трима души лъжат системата, то околните (които при други обстоятелства не биха нарушили закона) се присъединяват към тях. Те решават, че щом някой не плаща, значи и те няма. Проблемът се е увеличава лавинообразно.

Какво прави Братън? Поставя край контролните автомати по десет цивилни полицая. Те хващат гратисчиите един по един, слагат им белезници и ги строяват във верига в станцията. Гратисчиите стоят там, докато „големият лов“ не приключи. След което ги качват в полицейски автобус, където ги претърсват, взимат им пръстови отпечатъци и ги проверяват в базата данни. Много от тях  са въоръжени, а други имат проблеми със закона.

„За полицаите това беше истинско Елдорадо – разказва Братън – Всяко задържане приличаше на пакет със зрънчо, в който има изненада. Каква играчка ще ми се падне сега? Пистолет? Нож? Имаш ли разрешително? Охо, търсят те за убийство!… Доста бързо лошите момчета поумняха и започнаха да оставят оръжието си вкъщи, и да си купуват билетчета“.

През 1994 година кмет на Ню Йорк става Рудолф Джулиани. Той назначава Братън за шеф на Нюйоркската полиция.

Полицията заема принципно твърда позиция към дребните правонарушения. Арестува всеки, който пиянства и буйства на обществени места, който хвърля празни шишета, рисува по стените, прескача бариери, проси пари от шофьорите за чистене на стъкла. Ако някой уринира на улицата, директно отива в затвора.

Нивото на престъпността в града рязко пада.

Верижната реакция е спряна. Пропитият от престъпност Ню Йорк към края на 90-е години се превръща в най-безопасния мегаполис на Америка.

 

Facebook Twitter Google+

0 Коментара