Шинкоку Мару, Амагисан Мару, Айкоку Мару, Хоки Мару… Звънките имена на потъналите кораби се преследваха в просъницата ми като ромолещи води на планински ручей. Ойте, Хеин Мару… Равномерното свистене на разредения въздух, плъзгащ се по корпуса на огромния самолет, ме върна окончателно към действителността. Минали са само пет часа от Токио. До Париж ме делят още десет. В сумрака около мен различавам само японски лица. Триста японеца и аз.
Възможно ли е някой от пътуващите с мен да има близки измежду трите хиляди загинали в корабите, които сънувам? Черепът от трюма на Ойте изпъкна в съзнанието ми с печалната си трайност. Японците не обичат да си спомнят за Трък¹. Не го и посещават. Нищо, че това е най-забележителната дестинация за wreck diving² на света. За тях това е свещено гробище, напомнящо им за унизителните национални погроми от края на Втората световна война.
Странно, но и американците много не говорят за Трък. Обичат Пърл Харбър. Направиха филм за Иво Джима. Може би, защото в унищожителните атаки на 17 и 18 февруари 1944 година загиват всичко 40 от тях. Единадесет в момента на японска торпедна атака срещу USS Intrepid. Няма много героизъм. Само прецизна американска пресметливост. 40 жертви от американска страна и 25 свалени самолета срещу повече от три хиляди загинали японци, над шестдесет кораба с общо 220 000 тонаж, 250 самолета. Касапница. Няма сюжет за филм, освен ако не е филм на ужасите. А домът на ужасите е там, в корабите под водата на лагуната – безмълвни, ръждясали напоменания за битката за Трък и операция Хейлстоун³.
„Пърл Харбър” беше хубав филм, почти образователен. Единственият въпрос, на който не дава отговор, е защо японците нападат Америка? И какво постигат, освен че подписват собственото си поражение? През 1941 г. травмите от безчовечната Първа световна война са все още отворена язва за американското общество. Между двете войни са минали толкова време колкото за нас българите от промените през 1989 година. Да промениш американското обществено мнение, което освен всичко е и прогерманско, е все едно да ни накараш да повярваме отново в развития социализъм. Просто няма начин.
От средата на 30-те в САЩ съществува силно изолационистко течение, несъгласно с участие в нова война. Един от най-изявените адвокати на тази кауза е Чарлз Линдберг, авиатоът, пръв прелетял Атлантика през 1927 година, чиято известност е сравнима с тази на Гагарин през 60-те. Линдберг я използва, за да пропагандира нацистката кауза в Америка. Гласът му се чува от милиони. Изглежда нищо не може да накара американците да воюват за чужди каузи. Японците обаче успяват. Атаката им срещу Пърл Харбър е кръвопускане за американците. Жертвоприношение. Трябва да обладаваш наивността на дете, за да вярваш, че Рузвелт и Чърчил не са били наясно с японските планове. Липсата на американските самолетоносачи на Хаваите е достатъчно доказателство за това. Те са грижливо предпазени, необходими за предстоящите военни действия на тихоокеанския фронт. Още през 1923 генерал Мейсън Патрик⁴ предсказва, че без съмнение следващата война ще се реши във въздуха. Самолетоносачите са прекалено ценни, за да бъдат прежалени…
И така, този акт е изигран. 353 японски самолета потапят 18 кораба. Загиват 2402 американски моряци. Днес биха го нарекли collateral damage⁵. Япония постига временно стратегическо превъзходство над Тихия океан, предпазващ почти тоталното й владение над Азия. Японският адмирал Хара Тадаичи след войната дава ясна формулировка на атаката: „При Пърл Харбър спечелихме една голяма тактическа победа и в следствие на това загубихме войната”. Американците са потресени също както при падането на близнаците в Ню Йорк и ефективно се включват във войната. Англия е спасена. Русия получава глътка въздух. Предстои следващият акт. Яростна, Америка обръща поглед на запад. Към безмерната пустош на най-големия от океаните – Тихия. И 9000 километра, делящи Западното крайбрежие на САЩ от Токио. Разстояние, чието преодоляване ни предстоеше.
Пътуването ни към Трък започна с полет от Лос Анжелис към Хавай. Всъщност не – започна пет години преди това, когато в безкрайните разговори с Владо Явашев по така вълнуващата ни тема за потъналите кораби стана дума за Трък. От дума на дума се палехме все повече, решени при възможност да поемем дългия път за острова. Както за повечето неща в гмуркането Владо ме осветли и на тази тема. Отдавнашният му живот в Америка го прави по-напредничав в много отношения. Ако пръстът на съдбата не ни беше събрал преди десетина години, аз щях да си остана приличен рекреационен водолаз и тъмнината на големите дълбочини щеше да е неоткрехната територия за мен. Мечтите често се сбъдват и ето ни седмица след началото на 2009 г. на път, придружени от стотина килограма водолазна екипировка и фотографска техника.
Синевата на океана прилича на фина китайска коприна, нежно набраздена от океанския бриз на 10 000 метра под нас. Под водната повърхност до здрава земя има още 4000 метра – средната дълбочина на световния океан. Летим 8 часа без помен от тази здрава земя. Следват още 13 часа на борда на т. нар. island hopper. Самолетът скача като жабка от остров на остров, проправяйки си път все по на запад по екватора.
Кацаме на точици, отбелязани само върху подробните карти, малки атоли, останали като по чудо над водата вследствие на безкрайни геоложки процеси. Никога не сме чували имената им и при всяка възможност изскачаме от самолета със зрънце любопитство, присъщо на първооткривателите от времето на великите географски открития. Често терминалът е просто навес сред палми и тропическа растителност. Всеобгръщащата влага попива в порите. Пейзажите един с друг не си приличат. Високи планини се следват от разлети зелени острови. На екватора слънцето е засилено през огромната лупа на Създателя. Намираме се в Микронезия.
Някъде между Тропика на Рака и Екватора. От другата страна на земята. Разликата с времето в България е 12 часа. Някъде около Кваджалин пресичаме абстрактната линия на смяната на дните и дълго се чудим губим или печелим ден. Умората почва да си казва думата. Имаме чувството, че пътуваме цяла вечност. Но какво основание имаме да се оплакваме свити на седалките на модерната машина на път за голямото приключение? Мислено се връщам назад към 9-те разрушителни самолетоносача и екипажите им, пропътували същия път преди 65 години. С кораб това разстояние се покрива за двадесетина дни. Наближаваме Трък. Някъде под нас в зората на атаките са прелетели разузнавателните самолети.
Случайни спътници, щом разберяха за дестинацията ни, ни предупреждаваха, че сме се запътили към една от най-западналите тихоокеански точки. След войната всичко в северното полукълбо до Филипините се превръща в икономически и политически зависима от САЩ територия. За поддържане на това статукво американците отпускат годишно чувствителни финанси на най-странни административни и племенни структури. Говори се, че контролът върху усвояването на помощта не е особено стриктен. Особено тежко било положението в Трък – нещо, в което лично щяхме да се уверим. С опита ни на наблюдатели на сходни процеси в татковината беше особено лесно да различим, че някакви пари потъват безвъзвратно в алчни ръце.
Огромните дупки по пътя от летището към хотела също не ни впечатляваха особено и бяха ясно доказателство в тази насока. Трък е член на Федералните щати на Микронезия – съобщество от ред островни държави, говорещи различни езици и изповядващи несходни култури. Населени от астронезийците през североизточна Азия преди повече от 3000 години, всеки от тези острови бе извървял много различен път в развитието си. Измежду микронезийците, тръкчаните имаха репутацията на свадливи пияници, решаващи набързо възникналите разногласия със закона на пестниците си. Неколкократно бяхме предупредени да не излизаме след свечеряване. Сякаш за потвърждение, виждахме клатушкащите се силуети на тези абстрактни опасности, движещи се по тъмните сокаци. И всичко това сред благословени природни красоти. С големина над 2000 квадратни километра. заключени в коралов периметър от 225 километра (прекъсван от всичко пет навигационни прохода), лагуната на Чуук е една от най-големите на земята. Пръснати в нея са 10 вулканични острова с височина над петстотин метра. Дълбочината на лагуната рядко достига сто метра. Температурата на водата е постоянни 29° – както на повърхността, така и на седемдесет метра под нея.
Гмуркането из потънали кораби е основният поминък на острова. Даже на номерата на колите пише „World’s greatest wreck dive”. Основоположник на тази минииндустрия е Кимиуйо Айсек, който 17-годишен наблюдава бомбардировките от височината на един хълм и след популяризирането на дайвинга през 60-те открива болшинството от корабите на дъното. Години на ред ги проучва и съпровожда запалени ентусиасти. Благодарните потомци му поставят паметна плоча на една от палубите на 30 метра под водата. Днешните му последователи, вероятно за да задоволят туристическите щения, редят върху корпусите малки експозиции от предмети, измъкнати от по-трудно достъпните части на корабите, което, уви, отнема голяма част от очарованието и авантюризма на wreck дайвинга. Още по мрачен навик е шеговитото местене на черепи из търбусите на корабите.
Туристите с влечение към страховитото все очакват да зърнат човешки останки. Водачите винаги знаят някое място, откъдето се цъкли потаен череп. Техните конкуренти често ги местят другаде – я за смях, я за допълнителен ужас. Японците през ‘86-та организират масирано вадене на загинали, които в съответствие с техните обичаи изгарят на клади в присъствие на роднините. Така че черепите днес са кът, а желаещите да ги зърнат – множество.
„Трък Стоп” – хотелът, в който се настанихме вечерта след пристигането ни, постигна потискащо усещане и у двама ни. На мен смътно ми напомняше лошите години на ММЦ-то в Приморско с дупките по кърпите и чаршафите, и мръсните разбити бани. Като добавите страха от водата, течаща от чешмите, очевидно опасна за всеки, който уважава стомаха си, почвахме престоя си с минорен тон. Но мястото, където щяхме да прекараме нощите си, разполагаше с единствения дайвинг център на острова, способен да ни осигури хелий за газовите смеси и декомпресационни бутилки (стейджове), необходими за дълбоките спускания. А това беше напълно достатъчно за да ни помогне да загърбим битовите ни несгоди – което тъй или иначе се случи, щом слънцето се прокрадна през завесите на сутринта.
Дайвцентърът се стопанисваше от Келвин, пухкав татуиран новозеландец, женен за вечно каканижеща филипинка. Пита нещо филипинката и светкавично си отговаря сама, най-често утвърдително. Останалото време беше посветено на хули срещу Келвин, които той стоически преглъщаше. И двамата бяха добри гмуркачи и неоценими помощници в ориентирането из корабите, но само в случай, че успеехме да ги накараме да се спуснат с нас – трудна задача заради мързела им. Често срещано явление по тези ширини, където животът е лесен дори да не правиш нищо и царува маняна културата.
Така започна нашата гмуркаческа десетдневка. Страхът от мистериозното предстоящо, предизвикан от икономическата нестабилност, бе накарал множество хора да се откажат от ваканционните си планове. Чуук не се нареждаше сред изключенията. По време на повечето ни подводни приключения бяхме сами както под водата, така и на лодката, управлявана от един от помощниците на Келвин. Едно нещо не може да им се отрече на местните морски хора. Наследници на забележителните навигационни традиции на полинезийците, водачите ни определяха безпогрешно нахождението под вода на потъналите кораби по известни единствено на тях отметки на заобикалящата ни суша.
Понякога забулена във влажна мараня, тя отстоеше на повече от километър. Никакви модерни уреди – глезотии като GPS-и и фишфайндери. Просто усет, опит и набито око. Мощните двигатели за миг ни пренасяха през лагуната до поредния кораб, капитанът ни посочваше тъмната вода и казваше суховато “Тук”. Не сгреши нито веднъж. Силуетаът на кораба почваше да се очертава в наситено синкавата вода след двайсeтия метър. Добрата видимост позволяваше от раз да се обозре корпусът в целостта му. Понякога лежащ на равен кил, понякога на борд. Изкривени тленни парчета ръждив метал, потънали с повече или по-малко видими следи от детонации, взривове и пожари. Все още съхраняващи в безчувствените си търбуси смъртоносни товари. Муниции, мини, танкове, разглобени Zero fighter⁶, камиони, оръдия, перископи за подводници, дълбочинни бомби – всичко има под водата на лагуната, за да се превземе с лекота, например, Занзибар. Тръкчанските рибари са намерили различно приложение за достъпните взривове под водата. Редовно вадят мини и дълбочинни бомби и ги използват за риболов.
Самите бомби имат различно мнение и нерядко. като се нагреят изложени на тропическото слънце след толкова години в солената вода, изпълняват основната си роля, гръмвайки насред селото със съответната загуба на човешки живот. Изобщо смъртта е навред. Нашата среща със свидетелството за нея бе в кораба „Ойте “ – стометров разрушител тип Камикадзе, лежащ на голяма дълбочина недалеч от северния проход в лагуната. През февруари 1944 той пътува от Трък към Япония заедно с кораба „Агано”, когато американска подводница торпилира последния. След като прибира оцелелите, „Ойте” получава нареждане да се завърне в Трък и така на 18-ти попада в разгара на „Хейлстоун”. Веднага щом навлиза в лагуната, става предмет на торпедна атака. Неуспешния му опит за бягство можете да видите в You Tube на адрес: http://www.youtube.com/watch?v=HGpVo2cfrvs. Филмчето е кинопреглед от епохата: „Взривяваме Трък – японска крепост”. Към средата ще видите кораб, който на пълен ход пробва да се измъкне от самолетите. Струята от витлата му е под формата на буквата S. Уви, всичко е загубено и той скоро поема към дъното разбит на две части заедно със спасените от „Агано”. Само 20 от 589 души екипаж оцеляват. Открит неотдавна, „Ойте” е предизвикателство и предполага чисто техническо гмуркане поради 75 метровата дълбочина, на която почива. Двете части лежат успоредно на петдесетина метра една от друга. Кърмата е смайващо красива със същите огромни витла, отделени от дъното и голямото си оръдие. Но големия шок ви очаква в носовата част, лежаща с кила нагоре, в която са пръснати тленните останки на загиналите. Вероятно голямата дълбочина е попречила на японците през ‘86-та да ги извадят. През цялото спускане бяхме придружени от любопитни акули, кръжащи в синевата около нас. Усещането да те наблюдават мощните океански хищници, докато знаеш, че имаш още половин час декомпресия, е за хора със здрави нерви. Да се гмурнете до този кораб е най-чудесното нещо, което може да ви се случи, откакто сте сложили бутилки на гърба си, решени да се научите да живеете под водата.
Ежедневно прекарвахме дълги часове под водата, раздвоени между трагизма на миналото и красотата на настоящето. Мощните светкавици на фотоапарата не преставаха да връщат за кратко естествените цветове сред обгръщащата ни монохромност. Бяхме разработили система, в която Владо ми асистираше с трета светкавица от разстояние, осветявайки фона и задните планове на тъмните помещения.
За периода на престоя ни направихме над 4000 снимки.
Към края толкова ни беше втръснало да снимаме средства за унищожение, та помолихме да ни заведат да видим нещо хуманно, несвързано с военния бит. Резултат на тази молба е снимката на двата велосипеда от „Амагисан Мару”. В деня, преди да си тръгнем, си подарихме едно от най хубавите спускания. Корабът се намираше малко встрани и по-дълбоко от отъпканите маршрути. Личеше, че е рядко посещаван. Лежеше с крен около 45° на ляв борд. Малко преди надстройката деформираният метал показваше мястото, където торпедото съдбовно е поразило корпуса. Бавно навлязохме в дълбоките нива на товарните отсеци. Посипана с червеникава тиня и някак самотна лежеше голяма лимузина, видимо луксозна, не на място сред обкръжаващата я разруха. Местните после споделиха, че била предназначена за висшето командване, едва ли не за самия главнокомандващ на Императорската флота – адмирал Кога. Твърдения – смели и трудни за проверка. Плувахме в топлата прозрачна вода, наслаждавайки се на съвършенството на преживяването. Минавахме покрай купчини разпилени патрони, варели и следи от бита на екипажа, споделил гибелта на съда. Огромното обрасло с корали оръдие на носа сочеше завинаги нагоре към отдавна несъществуващия враг. Около мачтата и комина ни наобиколи пасаж сребърни риби. Въртяха се в прецизни кръгове около Владо, който се рееше неподвижен в безтегловността. Беше прекрасно. В последствие докато декомпресирахме измъкнах молив и на предназначената за това дъсчица написах – „Това ни беше за десерт”!
На другата сутрин тропическият дъжд беше толкова напоителен, че пилотът се качи на самолета и го прекара по-близо до навеса, който изпълняваше ролята на международен терминал – за да останем относително сухи за предстоящия полет към Гуам. Там пътищата ни с Владо се разделяха. Той поемаше за дома си в Ню Йорк, а аз – за София през Токио и Париж. След нас оставихме няколко неоткрити кораба, което значи, че ще се върнем.
¹ Чуук е официално приетото след 1990 г. име на острова, известен като Трък на множество пътешественици през вековете. Използвам и двете именования, означаващи същото място.
² Международно възприетият термин за гмуркане до потънали кораби.
³ Градушка.
⁴ Мейсън Патрик – американски генерал, шеф на Експедиционния корпус през Първата световна война. Силен пропагандатор и привърженик на Въздушните сили.
⁵ Неумишлена или случайна вреда или щета, нанесени на човек/предмет, които не са легитимни военни цели в дадения момент. Такава вреда не е незаконна, доколкото не е прекомерна в светлината на цялостното военно преимущество, постигнато при атаката.
⁶ Имперският изтребител Mitsubishi A6M Zero заслужено се смята за един от най-добрите самолети на Втората световна война заради изключителната му маневреност и автономност.
0 Коментара