Четири околосветски обиколки. Четири дипломи за висше образование. Шест брака. Седем нощи в Сливенския затвор

Когато се запознах с Ирина Фишер, видях себе си след 30 години. Или поне това, което бих искала да бъда: енергична госпожа, която признава без суета 80-те си години, с неутолимо любопитство към света.

Повече от 30 години българката живее в Берлин, а ако филмират живота й, ще засенчи всички турски сапунки накуп. Точно 486 000 евро е инвестирала в пътешествия моята „пътеводна звезда”. По-точно, инвестирала ги е в преживявания, спомени и наслада от срещите с непознати страни и хора. Докато четете тези редове, тя пак е на път – на четвъртото си околосветско пътешествие с круизен кораб. Не, не е омъжена за немски милионер. Просто с покойния си мъж Хорст били на един акъл – докато и двамата печелели добре от професиите си, давали всеки пфениг за екскурзии. Когато се пенсионирали, първо изтеглили застраховките си „Живот” и поели към остров Тувалу, Патагония, и Антарктида. После разпродали реституираните имоти в Дасау и на главната улица във Варна. За да добави липсващите 1300 евро към необходимите за последния й воаяж около света 24 хилядарки, Ирина продаде платинените си венчални халки. Тя замина

с надеждата… да умре на път.

Защото не вижда смисъл в самотното си и болнаво съществуване след кончината на Хорст, а и лекарите открили разсейки в черния й дроб. „Оставила съм завещание да изхвърлят тялото ми в морето. Такова беше и желанието на Хорст – дори аз не знам къде е погребан. Предадох останките му на агенцията със заръката да го положат в гроб без кръст и паметник – с необяснима усмивка казва Фишер. – Все ме питат откъде идва тази моя страст към странстването. А аз им отговарям, че 40 години съм била затворник в собствената си държава и за мен пътешествието значи свобода”, признава варненката. До 13-ата си година тя живее „със сребърна лъжица в устата” – уроци по цигулка, английски, френски и рисуване, немско училище, посещение на концерти. Но идва 9 септември 1944 г. и се превръща в „дъщеря на враг на народа с отровена от германската пропаганда душа”.

За да добие заветното разрешение да следва, Ирина минава през фабриката, а докато дипли дипломите си по химия, геодезия, патентно право и вътрешна архитектура,

работи все в най-отровните производства.

Дори когато петата поред женитба я отвежда в Германия, отново трупа стаж в токсичния отдел на „Шеринг”.

„Аз много лесно се женя. Така съм възпитана, че пипне ли ме мъж, трябва да мина под венчило с него. Но още по-лесно се развеждам. Щом нещо не ми хареса, подавам заявление, явявям се сама в съда (без адвокат) и прекратявам брака”, смее се Фишер, която все пак признава, че по метода на пробите и грешките е стигнала до шестия си щастлив брак. С първия си съпруг се оженва девствена и се развежда след три години пак такава. „Бях работничка във фабриката, той ми бе цехов майстор”. Отдавна влюбен в нея, но съзнавайки разликата в класите, той дръзва да я целуне по бузата навръх Нова година. Тя се връща у дома и от вратата се похвалва на всички „пък мен ме целунаха”. Баща й й отвъртява звучен шамар и тя пристава на майстора в схлупената му къщичка още същата вечер. Само дето майка му не успява да развее белия чаршаф със заветната „червена гордост” пред махалата и докрай остава с убеждението, че снахата е „развалена стока”.

„Получих психовагинизъм, изпитвах страхотни болки, а мъжът ми ме

обичаше прекалено, за да ме насили

Иначе живеехме добре. Той записа рабфак, аз учех с него, и успя да завърши. Казаха му, че за да просперира, трябва да стане партиен член, а със съпруга „дъщеря на враг на народа” няма шансове. За 30 секунди реших да се разделя с него, но продължаваме да сме приятели”, споделя Ирина.

„Благодарение” на съпруг номер две опознава прелестите на Сливенския затвор. Когато разбира, че благоверната му иска да се радведе с него, разяреният мъж написва донос, че Станка разпространява антипартийни вицове и се стяга да бяга на Запад. А тя току-що се е върнала от ГДР, стената още не е построена и ако е искала да емигрира, просто е трябвало да вземе влака. „Когато му заявих, че го напускам, съпругът ми изкрещя: „Ще ти счупя гръбнака!”, но аз помислих, че това е реакция на вбесен мъж. След половин час обаче кварталният милиционер ме заведе в МВР. Там ме снимаха в профил и анфас като истински престъпник, взеха отпечатъци от пръстите ми, с милиционерска кола ме откараха на гарата и ме качиха на влака. Така попаднах в Сливенския затвор в килия 1,80 х 1,60 метра, без изобщо да знам защо. Беше тъмно, с решетка на малкото прозорче и много студено. В полунощ доведоха една циганка в напреднала бременност. Сигурно затова й бяха дали одеяло. Тя братски го подели с мен. Половината постла на пода, а с другата половина се завихме.

„Теб за какво те прибраха?” попита ме циганката. Отвърнах й, че не знам. „Щото аз утрепах мъжа си. Това тук ми е тринайстото – добави тя, като се тупна по корема. – Върна се снощи пиян както винаги, смля ме от бой, но ме подгони и със секирчето. Спъна се, падна, аз

грабнах брадвичката и му отсякох главата!

Лягай да спим, утре ще му мислим!”.

На сутринта, след като измих тоалетните, обясних на началника ситуацията с развода. Той изведнъж започна да ми говори на вие и ме пусна”, разказва Ирина.

След още три несполучливи женитби и раждането на една дъщеря, тя намира сродната си душа в лицето на Хорст. Но решила, че шестият брак ще й е последният, българката поставя германеца на изпитателен срок, който трае 7 години. В замяна на това се женят на остров Барбадос. „О, никаква романтика! Просто, за да подпишем в Германия, ми поискаха всички удостоверения за предишни бракове, а аз ги нямах. Разбрахме, че на Барбадос е достатъчно да си стоял три дни там и да имаш кръщелно, за да те венчаят. Да, ама още първия ден ни откраднаха чантите с паспортите, билетите и парите. Добре, че бяхме ходили вече в гражданското. Жената каза: „Добре, видях документите ви и ще ви оженя”. Почетният консул на Германия ни даде пари назаем за път… После едно малко момиченце дойде и ни върна чантите с думите „чух ,че сте ги изгубили”. От тях, разбира се, липсваха наследствените ми бижута. Аз хич не се разтревожих, но Хорст плака, защото никога нямало да може да ми купи накити с такива диаманти. Важното е, че ни върнаха халките. Те бяха от платина и явно крадците са решили, че не са ценни”, спомня си с усмивка Ирина.

От този ден нататък следват близо 30 години, в които семейството

превръща в околосветски пътешествия

всяка изкарана с труд пара.

До кончината на Хорст през август 2011-а двамата не само скитат по света, ами удовлетворяват жаждата си за класическа музика и танци, като слушат опера в Сидни и Милано, симфонии във Филаделфия, валсират във Виена, ходят на турнири по скат в Сингапур и Филипините.

„Четвъртото ми околосветско пътешествие е в памет на мъжа ми. Сигурна съм, че той би искал да похарча последните ни пари именно по този начин”, избърсва издайническа сълза Ирина, впускайки в разказ как са попаднали на остров Тувалу. Не сте го чували? И нашата героиня не подозирала за съществуването на тихоокеанската държавица, докато не видяла репортаж. В него разказвали как големи американски компании предлагали няколко милиона долара на управниците в Тувалу заради правото да използват домейн с TV накрая (като телевизия). Но по този начин се изписвало и международното съкращение на страната. „Видях един опърпан рибар, който обясняваше, че на него пари не му трябват. Той си искаше спокойствието, улова и слънцето. Тогава реших, че трябва да отидем там. Площта на държавата е 25 кв. км, населението не повече от 12 000 души, намира се между Хавай и Австралия, в едно ъгълче на Полинезия. Когато пристигахме, се оказа, че президентът на Тувалу пътува в същия самолет. Едно студентче ни каза, че имаме късмет, защото заради него (не успяхме да го различим сред останалите пасажери, докато не го посрещнаха на стълбичката) щели по-рано да затворят шосето! Оказа се, че

на Тувалу няма летище

Полицаите спряха движението на пътя в столицата Фунафути и самолетът се приземи на асфалта. Попитахме за хотел, студентът ни заяви, че няма такъв, но ще ни заведе при единствения германец на острова, който със сигурност ще ни приюти. Така и стана. Когато попитахме за заплащането, домакинът ни само каза: „О, в никакъв случай. Най-много да се редуваме при купуването на бирата. Но беше невероятно! В океана просто стъпвах върху коралови „горички”, радва се Ирина, която и на 80 плува като риба.

Докато четете тези редове, Ирина Фишер се рее с круизния кораб някъде около Бора Бора и със сигурност е намерила с кого да извърти няколко танца на дансинга или да победи партньорите си за скат, защото въпреки 80-те си години е запазила неподправената откритост към хората и любопитството към местата, които посещава. Е, как да не ви се прииска да остареете като нея?! 

Facebook Twitter Google+

0 Коментара