Доста често се коментират отношенията между снаха и свекърва – изказват се мнения, дават се съвети, спори се… И така, увлечени от тези традиционни „неспокойни точки“ на семейната планетка, като че ли забравяме за една друга тема, за едни други отношения, не по-маловажни, също тъй актуални и горещи – отношенията между зет и тъща.
По някакъв неписан закон и в сериозната, и в хумористичната литература, тъщата е предствена като неизбежно зло, зетят – като окаян нещастник, жена му – сляпо оръдие в ръцете на майка си, с която винаги е в заговор. Съществуват много анекдоти, от които е ясно, че единствената грижа на зетя, особено на „заврения“, е да се отърве от тъща си – физически и духовно.
А как стоят нещата в действителност?
Струва ми се, проблемите са много и са стари като света.
Има една традиция, според която младата невяста, когато за първи път пристъпи прага на бъдещия си дом, трябва да потърси свекърва си из стаите с думите: „Къде си, мамо?“. Така първата стъпка е направена, трудната дума е изречена веднъж завинаги. А чули ли сте някога зет да тръгне да търси тъща си по стаите? Традицията е силно нещо. Понякога подпомага напредъка, понякога го спира. И така тъщата по-рядко става „майка“ за зет си, отколкото свекървата за снаха си. Тя остава в много случаи безименна или наричана с не
съвсем безобидното „бабо“.
Мъжът като глава на семейството не търпи съвети и наставления, по същия начин, по който снахата отхвърля словесната помощ на свекървата (казвам „словесната“, защото „конкретната“ и зет, и снаха приемат безусловно).
Съвременните семейства не живеят задължително при свекъра и свекървата, както това е било по времето на нашите баби. Понякога семейното гнездо се свива в дома на тъста и тъщата. И се поставя началото на едни отношения, чийто характер има различни варианти: обич или ненавист, доверие или просто търпимост, отчужденост или топлота. Дори понякога борба за надмощие, за власт. И ако при възникнал конфликт зетят просто „си вдигне шапката“, за да угодят на дъщеря си (а оттам – всъщност – на зет си), тъстът и тъщата веднага са склонни на някакъв компромис.
Те са „па лесните“ за обработка,
по-податливите, по-сговорчивите. На тях по-лесно им минава и обидата, и сръднята.
Понякога тъщата служи като добро оправдание за несполучил брак. Което само по себе си звучи нелепо. В някои случаи тъщата взема решително съдбата на дъщеря си в свои ръце, в други се отдръпва, страда от липсата на уважението и топлотата, които е очаквала. Така недоразуменията се задълбочават, затъва се в блатото на сръдните и обидите, на малките и големите скандали, на сълзите и разочарованията. И зад всичко това понякога стои една неизречена дума, един пропуснат жест, едно неподнесено цвете…
Тъщите си остават винаги тъщи.
А всяка от тях е преди всичко майка. Понякога тя е едновременно тъща и свекърва, което достатъчно ясно говори колко са условни тези наименования. В някои чужди езици те са означени с едно и също понятие – майка по закон. Бих добавила – и по сърце. Защото, ако си си избрал жена сред десетки други, то именно твоята тъща я е родила и отгледала.
Много песни има за свекървите. Няма за тъщите. Нещо по-лошо – има дори приказка: ако ожениш син, печелиш чедо, ако ожениш дъщеря – губиш чедо. Пак ще кажа – традицията е силно нещо. И хубаво. Но става лошо, ако се превърне в инерция. Нека бъдем справедливи – не сме се променили много от времето на „Железният светилник“. Напреднахме много в социално отношение, но запазихме нещо, което ни пречи –
страхът от свекървата и заклеймената тъща.
Ако знаехме как да им отворим сърцата, щяхме да разберем колко сме бъркали. Защото ако свекървата има достатъчно жизнен опит, който да предаде на снаха си, защо да го няма и тъщата – понякога, според ситуацията – дори по-голям? И тя деца е раждала и гледала, работила, страдала, живяла. Нека й отдадем заслуженото.
Има една приказка – зет като мед. Сладък е медът, скъп е. Не е измислил народът току-тъй тази приказка. Обича си той зетьовете.
Зетят е сигурност, зетят е опора.
Млада отмяна. И ако пазим традициите, то няма да е лошо и да ги изменяме, когато е нужно – според съвременните ни виждания и претенции за модерни хора. Не е необходимо да търсим лошото там, където го няма. А да виждаме доброто и да го развиваме, за да има обич в семейството, и разбирателство, и топлота. Понякога за това е необходимо много такт, понякога – компромис. А тъщите – да са живи и здрави – засега са онеправдани. Остават в сянката на недомлъвките. Нека си кажем открито – май има върху какво да се замислим!
0 Коментара