„Приятно ни е да си мислим, че нищо не е страшно, защото  духът ни е силен. Всички напрежения си струваха нашата радост. Ние сме съвсем сами в нашата малка лодка и наоколо е само море. Имаме чувството, че много отдавна сме в нея и ще плуваме цял живот. Трябва наистина да обичаш морето, за да не ти омръзне, за да почувствуваш колко е красиво и разнообразно.

Всичко извън него избледня, стана недействително. Вълнуват ни няколко про­сти неща: „Колко мили сме изминали през нощта!“, „Този вятър няма ли да стихне поне малко!“ или „Кога най-после ще духме хубав вятър!“ „Дали ще срещнем днес нещо!“

Толкова рядко срещаме кораби, че се радваме на случайно прехвръкнала птичка, на делфина, припляскал край нас.

Най-хубави са късните следобеди. Лежим на носа, го­ворим или мълчим. В душата ни е спокойно и радостно, Знаем, че толкова много красота не може да поемем, но ни се иска да спрем мига, да се разтворим в него.

Часовете на нощната вахта са прекрасни. Дежуря ви­наги от 20 до 0 часа. а Дончо – от 0 до 6 часа. Тогава съм истински сама. Морето около нас живее, планктонът искри и лодката оставя след себе си светеща диря. Когото е тихо, долавям сякаш човешки глас, който малко ме плаши. Дончо казва, че това са звуци на делфини. Досега сме видели само един жив и три убити делфина. Толкова си мечтаех, че

ще се сприятеля с делфинче и то ще плува около лодката!

Понякога дочувам някакви странни гла­сове. Като че ли мъжки хор пее много далеч и това, което стига до мен, е само отзвук от пеене, някаква чудна сим­фония. Представям си различни картини под водата и едвам изчаквам да се събуди Дончо и да му разкажа. Той казва, че халюцинирам, но това ме забавлява и изпълва нощните ми часове с фантазии.

Когато морето е бурно, за спане не може и дума до ста­ва. Но дните, в които настъпва безветрие, са най-мъчител­ните. Пълна безжизненост. Слънцето стои като заковано на небето, като че ли никога няма да залезе. Морето е неподвижно като застинала лава, на много дълги, едва забележими талази. Лодката ни с увиснали платна сякаш не се движи нито сантиметър. Ние едва си разменяме по ня-

Не мога да свикна с две неща: планктона, който докрая остана най-отвратителното нещо, което някога съм вкус­вала. И влагата. Нощем тя е много голяма и спим като в компрес.

Преживяхме вече първите три бурни дни. Духа силен вятър. Горката ни лодчица, как силно се люлее. Имам чувството, че и тя е изморена. Мачтата скърца жално. И като стига върха на вълните, поспира за малко да си поеме дъх и пак се гмурва. Добре, че бурята позатихва. Най-после и ние да починем. Досега и при спокойно море не можем да спим добре. Измъчва ни мисълта, че някои от нас ще падне през борда. Когато аз съм на вахта, Дончо през 15-20 минути се събужда и с вик скача да провери дали не ме е смела някоя вълна. Вълните са наистина го­леми. Напоследък и мен ме обхваща. Това е просто паническа мисъл, че когато се събудиш, другия няма да го има.

…Дончо чудесно води лодката и се ориентира безпо­грешно Гледам го с уважение и му вярвам – нали е капи­тан. Така уравновесен и щастлив не съм го виждала ни­кога и не вярвам да го видя, преди да попаднем пак сред море. И както говори, че не е сръчен, поправя мотора, които излезе от строя още на четвъртия ден. Мачтата силно се наклони. Аз се боря дълго с грота (голямото платно), който плющи, блъска ме и иска да ме изхвърли от лодката, докато Дончо виси на предната ванта и ми вика да бързам, защото му се разкървавили ръцете.

Крещим през вятъра, вдигаме туби, развързваме и връзваме въжета. Дончо реже, кове, пили, забива клинове, но успява да продължи е ня­какво приспособление вантата. Всичко е оправено. Сядаме за малко да починем. Доста сме уморени. Може до е и от гладуването. Говорим си за разни приятели, за София, аз се тревожа, че докато се върнем, няма да има череши. Дончо ме утешава, че те зреят през юли. Смеем се за това, кой какво е казал и какво е направил.

Лодката лети с издути платна. И двамата сме съвсем мокри и напрегнати. Дончо стиска румпела и от време на време вика силно: „Все още положението е в наши ръце“.  А мачтата се накланя силно, люлее се и каквото има незавързано, лети като гранати. На сутринта морето е уморено. То е сиво и отпуснато. Ние също. Просто сме много уморени, отслабнали и гладни. Не можем да пуснем дори мрежите за планктон.

7 юни. Дончо ме буди с бутилка шампанско – 27-ият ми рожден ден. Най-хубавият досега. Дали ще посрещна още такива рождени дни! Морето е сиво-синьо. Плуват разкъ­сани бавни облаци. Така просторно, спокойно и красиво е, че нещо ме стяга отвътре. Искам да кажа на Дончо, че много му благодаря, че ще правим и други пътешествия, но това първото ще остане най-хубавото в живота ми. Искам да му кажа, че с него бих отишла на край света…“

През лятото на 1972 г. Дончо Па­пазов и Юлия Гурковска пресякоха Черно море в най-широката му част с обикновена спасителна лодка „Джу-III“. Движейки се на разстояние най- малко 45 мили (една морска миля е 1852 м) от брега, в продължение на 26 дни те преодоляха 935 мили от Варна до Сочи.

Цел но експедицията беше да се изследва дали планктонът (еднокле­тъчни морски микроорганизми, богати на белтъчини) може до бъде храна на корабокрушенци и евентуална бъ­деща храна на човечеството. Затова основна храна на смелите изследова­тели беше планктонът – 100 г но ден и минимални количества консер­вирано храна. Освен това бяха напра­вени наблюдения за психическата и физическата издръжливост на чо­века в тежки условия. Научната програма беше изпълнена.

Юлия Гурковска ни предостави своя дневник. Поместваме част от него. Мнозина искат да знаят какво ра­боти тя, с какво се занимава. Юлия Гурковска е пианистка, работи в студията за Научно-популярни филми като музикален оформител, а Дончо Папазов е икономист, ръководител на секция в Научно- експерименталния институт към Завода за металоре­жещи машини – София. Отскоро те са младо семейство. От името на чашите читатели и от името на списание „Жената днес“ – ЧЕСТИТО! С пожелания за нови и нови пъ­тешествия!

Facebook Twitter Google+

0 Коментара