Ти крещиш, той крещи

Твърдя, че навикът да се крещи е не по-малко разпространен от рака и не по-малко опасен от него. При това има епидемичен характер. Кресне един след него двеста. Навремето в нашата махала крещеше само лудата Герга. С риск да изглеждам нескромна, бих казала, че сега не крещя само аз.

Децата започват от детската градина. „Класи-мил, не мълдай! Ах ти. лошо момче!“, крещи тригодишната Светла. Наредила е куклите около себе си и ги малтретира от висотата на учителската роля, в която се е превъплътила.

А родителските крясъци са едва ли не регламентирани. Всеизвестно е, че нищо не може да те разтовари така добре, както да нахокаш здраво собственото си дете.

Крещим, защото времето не ни стига – работа, транспорт, пазар, готвене. Често съм се оправдавала така, докато в един момент установих, че винаги намирам време да прочета интересна книга, да видя набелязан филм, да се срещна с някой, с когото ми е интересно, а прането все оставаше на заден план, изгладех ли нещо, се чувствувах като героиня, а стъклата на прозорците определено бяха в немилост. Огледах се наоколо и получих пълно потвърждение на установеното. Всеки се развиваше в областта си. При идеално подредените къщи неизменно липсваше изкуството – „… кога да чета книги, като снощи до дванадесет съм мила шкафовете в кухнята…“ „… за какви пиеси ми говорищ, с това великденско чистене цялата съм се схванала…“ А за децата във всички случаи няма време: не ми пречи, чета, не ми пречи, готвя, не ми пречи, гледам телевизия, не ми пречи, имам важен разговор и това казано с класическия за подобни случаи тон. Е, разбира се, ако не пречи като малко, ще пречи като голямо, но всевластното „нямам време“ не дьржи сметка за това.

В противен случай бихме останали някъде из пещерите, въоръжени с лък и копие и там крясъците биха били на мястото си.

Забелязват ли родите­лите, че поведението на децата е

повторение на собственото им поведе­ние?

Скоро чух как едно дете обясняваше на дру­го, само c няколко месе­ца по-малко от него: „Не искам да ми отговаряш. На по-големи от теб не може да се отговаря, раз­бра ли?“ Комичен вариант на родителските опити да го накарат да мълчи, когато са заети с нещо друго. Защото вре­мето на неотговарящите деца отдавна е отмина­ло. Децата трябва да реагират на казаното, ако искаме да възпитава­ме свободни личности. Съумеем ли с действията си да изградим нуж­ния авторитет, никой ня­ма да ни отговаря невъз­питано.

Мислено се връщам назад към мои­те детски години, когато разпалено убеждавах ба­ща си, че уважението е нещо, което трябва да се извоюва. То не е даденост като цвета на очите, да кажем.

Възможно ли е да се уважават родители, кои­то не стига че ги няма по цял ден вкъщи, а и кога­то се върнат вечер, не го­ворят с нормален човеш­ки тон. Възможно ли е да се уважават учители, които не са в състояние да парират неблагоразумна ученическа репли­ка. И бих добавила, мо­гат ли да се уважават на­чалници, които мачкат самочувствието на подчинените си, без да си да­ват сметка, че за да вла­дееш другите, преди това трябва да си овладял се­бе си. Крещи този, който чувствува, че не си е на мястото, който не си раз­бира работата и изходът му е един – да обяви ко­лектива, ръководен от него, за некадърен като застраховка за бъдещи провали.

Безспорно и динамика­та на времето си казва думата – големи раз­стояния. несполуки в транспорта, в обслужва­нето. Понякога се зареж­дат напрегнати дни, сед­мици, месеци. Но защо не си представим, че на хората до нас също не им е лесно, дори и когато на пръв поглед изглежда обратното. Опитваласъм и винаги с успех: неволно сгреша – нагрубят ме, извиня се ( така или иначе съм сгрешила ) и последват също извинения от този човек, кой­то секунда преди това се е нахвърлил върху мен. И изводът се натрапва – проблемите идват отвът­ре, от нас самите. Защо гледаме с безкрайно снизхождение собствени­те си недостатъци и смя­таме, че хората са длъж­ни да ни приемат такива, каквито сме, а в същото време изпадаме в исте­рия, че някой друг също си позволява да има не­достатъци? Защо изтък­ваме всевъзможни при­чини за едно или друго неблагополучие, без до­ри да ни мине през ума, че всичко това става пред очите ни и не сме положили и нищожни усилия да го преодолеем. Крес­не един – след него двес­та. А ако този един остане-сам? Ще продължи ли да крещи ако наоколо го следат снизходително? А не е ли всеки един от нас един от тези двеста!

Сложни въпроси, над които трябва да се за­мислим внимателно, а не да отминаваме с равно­душие. Нали човекът е единственото живо съ­щество, което може да работи върху себе си. В противен случай бихме осатнали някъде из пещерите, въоръжени с лък и копие и там крясъците биха били на мястото си.