Сутрин е. Ние четем „Пинокио“

„Отдавна, много отдавна в ед­но градче на брега на морето живееше бедният дърводелец татко Карло. Веднъж му попадна в ръцете парче дърво.“

– Слушай, Крумче, да се раз­берем. Ако ще ядеш попарата, ще я ядеш прилично и няма да риташ масата. Иначе може да не четем.

„Хубаво е това дърво, каза си татко Карло.“

– Извинявай, мила моя, но великолепно знаеш, че тази блу­за не отива с пепитена пола. Опитай с бежовата. Само че както си напълняла…

– Не познавам друга майка, която да е така любезна към дъщеря си. Опитвам се да го приема на шега, но ми става малко много. Особено вчера, като ми каза, че съм се разплула.

– Грозно звучи, но е истина. Ще ядеш по-малко.

– Вместо като всички майки да ме караш да ям… Много съжалявам, но така лесно не се слабее.

– Слабее се, като пиеш по една чашка кафе, а не по три. И по възможност без захар.

– Моля ти се бе, бабче, чети!

„Отдавна, много отдавна в едно градче на брега на морето живееше бедният дърводелец татко Карло.“

– Искам да знам кога ще си платите телефона.

– Днес и без това отивам в обединението, стига си ме мъчи­ла. Тая пола не става.

– Искаш ли да бъда откро­вена? Може и да ти е пълен гардеробът, но всичките ти дрехи са старомодни. Какви вехтошари се извъдихте и двамата – здра­ве му кажи. Мъжът ти…

– Маменце, ако не млъкнеш, ще се скараме. Нужно ли е вся­ка сутрин да ме изпращаш на работа нервна?

– Кога да ви видя друг път? Довечера пак ще ми се прибере­те по никое време.

– Чети бе, бабо!

– Какъв е тоя тон? Как се иска нещо?

– Моля ти се, бабче, чети!

„Това дърво все ще стане за нещо, си каза татко Карло.

– Ох! Дявол да го вземе!

– Какво стана?

– Убодох се. Кой нормален човек отглежда кактуси!

– Хи-хи, ха-ха. Много се рад­вам, че си се убола…

– Сега ще взема аз карфичка и ще те убода, за да знаеш какво говориш!

– Моля ти се, бабче, недей!

– Не може, щом толкова се радваш на лошото, трябва и сам да го изпиташ. Да знаеш, че друг път няма да ти се размине. И да знаеш, че ако говориш така неприятно, никой няма да те обича. Нито Тети, нито Бобо…

– Мамето ще ме обича.

– И аз няма да те обичам, нито татето, щом се радваш на чуждото нещастие.

– Какво?

– Виж какво, Круменце, баба изохка, защото я заболя. Щом я боли, значи с нея е станало не­що лошо. В такъв случай ти не можеш да се радваш, защото си добро момче и ти е жал за баба. Аз знам, че ти сбърка. Ти искаше да кажеш: „Много съжалявам, че си се убола.“

– Бабе, аз много съжалявам, че си се убола.

– Това дете взе да става твърде възрастно. Като расте само сред възрастни.

– Не е ли грехота при млада баба да заема мястото на друго дете в детската градина?

– Грехота е, съгласна съм. А още по-съгласна съм, че той на тебе ще ти липсва, не ти на него. Круме, какво мислиш?

– Мисля си, маме, дали да не вземем ние да си родим един кон?

– Мъничък… ами… нали ако си го родим, няма да има къде да го държим? Конете имат нуж­да от поле, да препускат. Не могат да живеят в града.

– Къде?

– Тука, дето ние живеем, е град. Конете живеят на село. През лятото ще те заведем да видиш какво е село.

– Ами! Колко коне съм виж­дал, впрегнати в каруца!

– Въпреки това конят ще се мъчи в нашата стая.

– Дявол да го вземе! Ще му направим колибка!

– Хм… Круме, аз одеве упо­требих тая… дума, но то беше случайно. Не бива вече да я каз­ваш. И аз няма да я казвам. Слушай нататък: „Това дърво все ще стане за нещо, си каза татко Карло.“

– Не мърдай така, моля ти се, виж на какво заприлича покривката. Яж по-бързо, защото отиваме на разходка. Вече изгря и слънцето. Понякога съжаля­вам, че не сме свикнали да се пляскаме. Как беше „слънце“ на немски?

– Ди зоне.

– Хайде сега кажи: слънцето грее.

– Их бе, бабе, ака ми се! Все като ми се ака, все тогава ще намериш да ме питаш за немски!

– „Това дърво все ще стане за нещо, си каза татко Карло и започна да го дяла. Но тъкмо когато беше плъзнал рендето, едно тъничко гласче извика…“

– Защо е извикало?

– Нали знаеш защо? Вътре в него бил скрит Пинокио. Че­тох във вестника, че Пинокио бил на деветдесет години. Това. Крумче, е страшно много.

– Повече ли от седем?

– Защо пък седем?

– Защо аз трябва да си лягам в седем, а вие оставате да си четете?

– Защото на четири години се ляга рано.

– Аз искам да си лягам в че­тири.

– Глупаче мамино, четири е още по-рано.

– Бабе, не искам да ми четеш повече. Аз ще ти разправям приказка. Отдавна, много отдавна… и като беше четири часа, и бях­ме в Мелник…

– Ти помниш ли Мелник?

– Там беше тъмно.

– Беше тъмно само малко, после се съмна и ние отидохме да разглеждаме Болярската къ­ща, помниш ли?

– Да. Тя защо беше празна?

– Защото в нея хората са жи­вели много отдавна, преди веко­ве.

– Кой е викал?

– Какво? Векове, а не викове. Това значи, когато не си бил роден нито ти, нито татето, нито дори баба. Разбираш ли?

– Да. А кой е викал, кажи де!

– Нали ти щеше да разпра­вяш приказката? И какво стана­ло е Мелник?

– И там ти и татко пихте чай с нас.

– Виждаш ли? Поне детето да ти го каже.

– В осем и десет аз трябваше да пътувам с рейса. Сега е осем и десет.

– Бърже тичай да изпратиш мамето, за да й върви в работа­та!Слушай сега. Отдавна-отдавна…

Сутрин е. Ние четем „Пино­кио“.