Особеното предпочитание на Майстора към моминската фигура като основен иконографски тип е свързано със стремежа му да разкрие душевността на българката в нейните най-характерни черти, „предпазили племето ни от гибел“. И понеже за такива той смята „душевната чистота“, „човечността“, „свенливостта и целомъдрието“, няма нищо по-естествено от това да ги открие в селската мома, тъй както тя се рисува в неговите патриархално-етични представи – тези, в определен смисъл „пасивни“, нравствени добродетели най-биха подхождали на нейната сдържана природа.
Такава именно момата e била въздигана в култ в епохи на благородни пориви, обожествявана, идеализирана – Дева, Мадона. Такава е възпята в любовните ни народни песни, където образите, както пише Пенчо Славейков, са заметнати с „булото на най-нежна идеализация“, потопени в атмосферата на „свенлив реализъм“. Такава е описана тя и от наши известни народопсихолози.
Доколко тези представи отговарят на действителността е въпрос, подлежащ на допълнително проучване, още повече, че те очевидно сьответствуват на един социален тип, формиран при условия твърде различни от тия, съществуващи в съвременните големи градове. Но ако подобно романтично национално-характерологично обобщение, обективно погледнато, става все по-проблематично, безспорно е, че отношението на Майстора към жената е било тъкмо такова и той едва ли е можел да си я представи по-различна. Никой наш художник не е възпял тъй възторжено ведрата и нерушима хармония на нейната външна и вътрешна красота. Както за древногръцките ваятели от класическата епоха, или за пробудените от техния пример ренесансови художници, както изобщо за всеки „класически“ моделиран вкус – тези две страни на красотата са в естествено и сякаш предустановено стабилно равновесие, неразделни един от друг.
Майстора обожава физическата женска хубост; с необикновено благоговение изписва своите селски мадони с техните големини дълбоки очи, открити чела, ъгловати вежди, сочни устни, грациозен стан: ала той никога не би изрекъл за тях богохулното опрощение, както Йовков за своята Албена: „Грешна беше тая жена, но беше хубава.“ Защото за него „хубава“ означава красива външно, но и безусловно душевно чиста — „човечна, свенлива, целомъдрена“.
Тази именно нерушима хармония на външно и вътрешно, на физическа красота и душевна чистота, сближавайки момите на Майстора с класическите образци в този жанр, им придава тъкмо поради това интернационален, общочовешки смисъл.
Гледайки ги в тези пищни нашенски носии, сред тази толкова родна обстановка, ние знаем, че те са български моми, но същевременно те са тъй близки до идеала за човешка хубост,’ че непреодолимо чувствуваме и тяхната универсалност. Те не са само наши, те принадлежат на всеки, който посред грижите на делника усеща в себе си копнежа по един висш, хармоничен порядък, където властвува прекрасното.
Те са общочовешки, защото са рожби на творец, който вижда действителнастта през призмата на един висок морал и знае, че родното има цена дотолкова, доколкото служи за „единение „на човечеството“. Майстора носи този общочовешки идеал и морал дълбоко в себе си и тъкмо поради това, каквото и да изобразява, гдето и да го изобразява, винаги би го видял и претълкувал откъм тази възвишена нравствена страна.
Ала тази класическа извисеност на неговите момински изображения, тяхната типологична универсалност ни най-малко не ги обезличава. Художникът търси националния характер, подчертава неговите физически и нравствени добродетели и чрез тяхната хармонична спойка се издига до общочовешкото, без обаче ни най-малко да претопи и заличи индивидуалното. Зад типичното, родовото, налагащо се при пръв поглед, внимателното наблюдение открива индивидуалното богатство на живите модели: това е Вера Виячева от Шишковци, тази – Стана Гогова от Ръждавица, онази е девойка от Дивля, другата – от Калотинци. Всяка със своя самородна хубост.
Различни и все пак еднакви, защото един е техният създател. Който веднъж е видял тези очарователни образи, цял живот ги носи със себе си: момата от Калотинци, с букет от разкошни полски цветя, сияеща сред океан от макове.
Девойката с грозде, дивно въплъщение на Неземна чистота и нежност. Момата от Ръждавица, извисила грациозна снага под окъпани от слънце сочни ябълки, Селската Мадона (оригиналите са в Националната художествена галерия), благочестиво скръстила ръце, чието одухотворено изящество сякаш „римува“ изяществото на образа, с поглед, осенен от толкова непринудено достойнство и благородство, или пък Момиченцето с двете ябълки в скута (Бургаска художествена галерия) – това ангелско Създание, като че ли излязло изпод четката на Рафаело, с румени бузки, където пулсира пролетта на живота, с дълбок, кротък поглед и едва забележима, невинна усмивка цялото огряно от слънце и само излъчващо светлина…
Трудно е да се изреди тази удивителна галерия от лъчезарни изображения. Тук, разбира се, не бива да бъдат пропуснати и детските образи: момиченца сред ливада или градини, деца, които се молят или просто се усмихват, държат в малките си шепички едри плодове или стръкчета, свежи цветя… Трябва човек да притежава тяхната чистота, за да я усети и предаде тъй непосредствено, както е сторил Майстора!
Весели случки из живота на Владимир Димитров – Майстора
Пари за седене
Майстора заприказвал жейа от Ръждавица. Пожелал да я рисува. Мъжът й подвикнал отстрани:
– Бай Владо, че тя може ли крак да подгъне? Ще ти остане недовършена картината. На нея работа й дай!
– Точно затова искам да я рисувам – настоял художникът.
За да не го обиди, жената склонила. Накрая Майстора извадил кесията, а тя подскочила:
– Не, мене ме е срам от тези пари!
– Ама нали ти отнех време, булка!
– Как ще получавам пари за седене, бай Владо? — отсякла работливата женица, грабнала вилата и хукнала към полето…
Най-трудното
Художникът Богомир Лазов увещавал Майстора да му позира. Имал желание да нарисува стария си приятел, но той все отлагал. Веднъж го поканил на гости и на шега подпрял вратата. Майстора се усмихнал:
– Боге, ти искаш най-трудното от мен.
– Таман ще си починеш малко.
– Мене почивката ме уморява най-много, как ще гледам друг да рисува, а аз да бездействувам!..
Лазов се засмял от сърце, а Майстора допълнил:
– Когато се е налагало да почивам, рисувах себе си. Затова съм богат на автопортрети….
Общата паница
– Щом разбрахме, че Майстора урежда изложба в Шишковци, група момчета отидохме да помогнем – разказваше доктор Румения. – Почистихме училището, сложихме надписите, подредихме витрините. Добрият човек се трогна и рече: „Сега да направим разходка до града, а?“ Забързахме към спирката. Майстора се нареди пред гишето и взе билети за всички. Поръча половин килограм сладолед. Сладкарят как разбра, не знам, но го донесе в обща чиния. Ние се спогледахме и се нахвърлихме лакомо. Художникът ни изгледа бащински и рече:
– Може да е нехигиенично, но трябва да признаем, че общата паница е обединявала хората най-здраво. В нея всеки е виждал своя дял и тоя на другите. Така е добивал най-ценното човешко чувство – чувството за мяра…
0 Коментара