– Ех, младо, младо! – продума най-после бащата и скри лицето си в шепи. – Защо, сине, стори така! И за какво да говорим. Че то, свършено е вече – добави с приглушен глас.

Синът стана, направи две-три крачки из стаята, сетне спря до масата и почна да издърпва набраната покривка изпод лактите на стари

– Тате, недей така. Какво пък, да не съм аз първият? Разбери, не можех повече с нея. Мъчих, опитах – не върви. Насила хубост не става.

Бащата също се надигна, прегърби се до него и махна с ръка към портрета над леглото:

– Да те чуе, гроба ще прерови! Да знаеш. Помисли си, синко, вземи я наново, заради децата го стори! Че те, горките, как ще карат. Ако от хората срам нямаш, от тях барем! Защото…

– Е, стига, прекаляваш! Пак ли ще почваш отначало. Нали ти обясних – раздразнено го пресече синът, – И писмо ти писах, а ти – все същото! За, друго дойдох сега, слушай. Знаеш, че моите разходи са големи. А и по развода изхарчих много. Адвокати, вещи лица – с лопата да ги ринеш, Както да е -свърши. Но каквото имаше в книжката – и то! Та, да помогнеш малко, нали тука си сам – все нещо си събрал… Седни де, седни – аз от нерви ходя, ти мене не гледай! – спря рязко той и побутна стола.

Отиде до прозореца и широко го отвори. Заедно със студа в стаята нахлу мирисът на нещо отдавнашно, някога толкова познато.

– Мирише, а не мога да се сетя – сякаш сам на себе си промълви,

Старецът потрепера зиморничаво и посочи с глава:

– У Ивана – прасето заклаха и го пърлят. Оттам духа вятърът, че го носи.

После разтърка длани:

– За пари значи идеш. И сам съм, казваш. Вярно, имам нещо скътано, не е да нямам. Ама тая съборетина, ти в нея откога не си спал, знаеш ли, че протече, порути се. Да духне по-силно, ще падне. Напролет бях решил да я постегна, а то ти нужда си имал. Не знаех. Кажи. какво си наумил?

Младият отстъпи и като въздъхна силно, се отпусна в самия край на кревата.

– Ще ти кажа, тате, ще ти кажа. Сватбата, аз заради нея – ето наближи, другата неделя ще бъде. Вярно. няма да е голяма, но пари пак трябват. А и новата булка – Силвия де, тя не е като като предишната. От друг сой – образована, културна! При такива хора и редът е различен. След подписването трябва да се тръгне нанякъде – сватбено пътешествие му викат. Без това, разбираш ли, без него просто не може, не върви! Срамота – четиридесетгодишен, ще кажат, млада жена взима, а му липсва елементарно възпитание. Затова ние вече решихме за десетина дни до чужбина до идем. Наблизо.

Отдалеч се чу пронизително квичене и след миг секна. В печката изпука сурово дърво, от вратичката потече тънка струя дим. И отново стана тихо.

– А къщата, тате – пресилено се засмя синът, – къщата ще почака. До есента щя събереш пак.

– Едничък си ми, нямам другиго – отвърна старецът. – Рано се помина, горката, и за тебе. сине, живях. Като се ожени и се народиха дечурлигата, плаках, че ей го на, не дочака и тя да се порадва: изучен да те види, задомен. A сега… Добре, че я няма. По-добре!

Стана. Избърса с ръкав чело и клекна до леглото. С пъшкане издърпа писаното сандъче и извади овехтял портфейл.

– Дръж, повече нямам.

– Мерси, благодаря – посегна отривисто синът. След малко додаде: – Виж, оставям десет лева – да не стои празен. И какво реши? Ще дойдеш ли в неделя?

– Карайте без мене! – промълви тихо бащата. – Тръгвай, да не изпуснеш бързия! – и на свой ред застана до прозореца.

Гледа дълго. Чак докато човешката фигура се превърне в малко петънце, докато и то бавно се разтопи в бялото поле. Тогава се обърна пристъпи тромаво навътре и като се вторачи в портрета, задавено рече:

– Едничък… Едничък беше – единак стана.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара