Като млади ергенчета още, решихме да си опитаме късмета и по другите села. Разбира се, потеглихме към Горски Долен Тръмбеш, щото това село е стара нашенска губерния, нашенските ергени там имат авторитет, що геройства и щуротии са извършили, та населението ни има страха.
Костюмирани, нагласени, с вратовръзки на възел и силно лъснати пантофи тип трандафор (тогава такива бяха на мода), вървим ний в лятната нощ, полето тихо, реката шумоли в далечината.
– Геца! – казва Бъчето. Гласът му е ясен и мек в тихата нощ. – Сигурен ли си, че ще има забава?
– Няма да се лъжем, Бъче! – отвръща Гецата, вади цигара и пали с добре заучено движение. Смуква дълбоко, после бавно изпуска дима, димът се разтваря в нощната прохлада, става нежен и прозрачен като златна паяжина.
– Хубаво е лятото – обаждам се аз. – И денят му е хубав, и нощта му е хубава. Чуйте само щурците как звънят. Звънят отвсякъде и те очароват. Като се заслушаш повече, ти се струва, че земята е жива и звъни, звъни… Тревите нощно време са топли, събуй се бос и тичай през лъхтящите ливади.
– Летните треви – казва Бъчето – са топли и меки като устните на момиче. Ти целувал ли си момиче, Геца?
– Целувал съм!
– Хубаво е да целуваш момиче – казвам. – Косите му падат върху гърдите та, ти се криеш в тях и дишаш аромата им. И тялото на момичето е трепетно. То трепти в ръцете ти и те кара да полудяваш. Аз, като се целувам с момиче, не говоря. Думите развалят всичко. Трябва да разбираш чувствата по очите. Очите на влюбеното момиче са меки, ти потъваш в тях и се разтапяш, а момичето е щастливо, щото ти завинаги оставаш в очите му и то може да те носи навсякъде със себе си, навсякъде, където поиска…
– И аз, като се целувам с момиче, мълча – казва Гецата и всички се умълчаваме, сякаш целуваме момичета.
Стигаме реката, тя е една мътна, сигурно някъде по Балкана валял дъжд, та е придошла.
– Геца – нарушавам мълчанието, – ти ще биеш!
– Дадено – съгласява се той, хваща големия чук и почва да нанася удари, силни и равномерни, по парче от камбана, окачено върху стара върба. Това е знак за лодкаря, лодкарят се казва Бешир, живее в циганската махала, махалата е кацнала на брега на реката. Бие Гецата по камбаната и просторът се оглася от нейното „дааан! дааан!“
– Идааа! Идаа! – чува се гласът на Бешир.
След десетина минути той забива лодката в нашия бряг и ние скачаме един по един в нея.
– Карай, Бешир! Размахвай смело веслата! – вика Бъчето. — Моми ни чакат!
Слизаме на другия бряг, плащаме на Бешир и драсваме по тъмните баири към селото. Селото е малко, но иначе има много моми, и все хубави. Ние още не сме ги виждали, но са ни разправяли, та затова сме се дигнали да бием толкоз път.
Най-сетне стигаме на дансинга. А там вече оркестърът свири, ергени и моми танцуват, смях ечи и аромат на кебапчета се носи, девичи очи проблясват в тъмнината, викащи и смирени, но не потъваме ние в тия очи, ами си стоим на масата и въздишаме често-често.
– Да беше ни поканила някоя мома на танц! – пъшка Бъчето. – Все пак гости сме…
– Да бе! – съгласява се Гецата. – Да тръгне веднъж, а по-нататък ний си знаем работата…
Може по-нататък да си знаем работата, но сега никой не ни кани. Никой не ни обръща внимание, сякаш не съществуваме. Тукашните ергени танцуват, и както танцуват, накланят глави към главите на момичетата, шушнат им нещо, а ония се усмихват и очите им блестят, блестят като звезди. И ние искаме да танцуваме, и ние искаме да шепнем на моминското ухо (о, колко неща имаме да кажем ние на моминското ухо!), но никой не ни поканва.
Стоим ний, гледаме танците, гледаме се един друг и ни е тъжно.
– Ха! – рипва изведнъж Гецата. – Да не мислят, че ще търтя аз да ги каня!
– Какво?! Да ги каня аз ли?! – ежи се Бъчето, а гласът мy трепери и е станал тънък-тьнък.
– Я да си ходим! – предлагам аз. – Голяма работа – тръмбешки моми!
И си тръгваме ний, вървим по обратния път към село, и си коментираме:
– Отиваме си, щото не ни харесват момите!
– Абе, много се изложиха тукашните моми!
– Едно посрещане ни направиха, едно такова посрещане…
Приказваме ний, горещим се, а пред очите ни танцуват тръмбешките моми – леки и тънки, ефирни и светли. Ние ги носим в сърцата си, но не си го признаваме.
Та какви ли ергени ще бъдем, ако си го признаем?
0 Коментара