Така се с случило, че съм останала едно дете в семейството. Не съм питала за причините. Майка ми е обяснявала нещо – не била добре със здравето, но то не е свързано с въпроса „Защо съм една? Този въпрос не съм задавала и на себе си. От детството си помня, че много често се премествахме. Пътувахме през две-три години, с камион, на който беше натоварено цялото ни домакинство. Баща ми беше военен. И досега, когато ме попитат откъде съм, се затруднявам да отговоря.

Не съм се чувствала сама и никога не съм усещала нужда от сестра или брат. Винаги съм имала достатъчно приятели. Детството е игра. Сам не можеш да си играеш дълго. И най-интересната и любима играчка омръзва, когато си сам. Не мога да разбера и да приема мнението на някои хора, че „едното дете“ е егоист. Те се водят от това, че всичко, което родителите правят и постигат, се излива като незаслужен рог на изобилието само върху едно дете, задоволява и презадоволява потребностите му и го превръща в консуматор –  на чувства и материални блага – безогледен или прикрит, но все пак егоист. Ако приема това за вярно, аз също съм обречена от родителите си да бъда егоист. И не само аз. Много ще ми е обидно, ако разбера, че някой има такова мнение за мен само

защото нямам сестра или брат.

Когато съм се родила, платът за пелени се е отпускал срещу купони. Едва ли майка ми се е замисляла дали по-удобно ще спя под розово или синьо одеяло. Каквото имало – това. Да не говорим за бебешка козметика. За рождения си ден и от Дядо Мраз получавах подаръци – играчки. Нямах кой знае колко – събираха се в едно неголямо плетено кошче. Имах много книжки. Купуваха ми ги с повод и без повод – за 1 юни, за отличен успех в края на учебната година, или просто защото книжката е интересна. И досега пазя първата – „От слон до мравка“ на Дора Га-бе.

Въпреки че бях едно дете в семейството,

дрехи и обувки имах толкова, колкото ми бяха нужни. Нищо в повече, нищо излишно. Родителите ми не са си поставяли за цел да ме възпитават в умереност. Такива възможности имаха.

Не съм била заобиколена от баби и дядовци, защото живеехме далече от тях, а и те бяха млади и си имаха свои грижи. Обичаха ме, но не съм усещала да ме глезят. Никога не са ме обявявали за „изключителна“ или „много умна“.

Растях една в семейството, но не бях център на вселената. Бях здраво дете, учех се отлично, обичаха ме спокойно, без амбицията да стана „велика“, да се прочуя. Е, и аз учех чужди езици, свирех, тренирах, но това беше мое желание, а не изпълнение на план на родителите ми и когато успявах да постигна нещо, на тях им беше приятно. Не настояваха да бъда първа навсякъде и във всичко.

Когато се омъжих, бях решила, че трябва да имам много деца. Това „много“ не означаваше конкретно две, три или пет. Просто исках да имам повече от едно дете, защото смятам, че в истинското хармоничио семейство има повече деца. Не знам точно как се е оформило това мнение. От сегашната ми позиция желанието да имам повече деца е като изпитание на майчинския инстинкт – искам, но ще мога ли?

Ще мога ли да обичам второто дете като първото?

Дали няма да ощетя с нещо първото си дете? Наистина не бях сигурна, че ще успея да бъда добра майка на повече деца.

Когато родих двете ни момчета, бяхме студенти, живеехме в една стая в студентските общежития, единственият ни постоянен доход бяха стипендиите, очакваха ни много неизвестни проблеми, но съвсем съзнателно искахме децата. Хармония и сигурност имаше само в отношенията ни. Бяхме оптимисти и не сбъркахме. Родителите ни помагаха за децата по време на сесиите, поддържаха ни с каквото могат.

Децата вече са ученици. Често ми се случва да сравнявам тяхното детство с моето. Много са разликите. За бабите (по-изразено) и дядовците си те са най-хубавите, най-умните, най-добрите и въобще – най-изключителните деца – други такива няма! Това мнение се изразява с погледи, жестове и… покупки. Трудно се регулират такива отношения, но нито ние, нито родителите ни минаваме границите – децата не смятат, че възможностите ни са неограничени, но от друга страна, не им даваме възможност да пожелаят нещо силно. Имат много играчки.

Купуваме ги с повод и без повод. И на двамата.

Не безразборно. Всеки си има свои интереси: самолети, конструктори, коли, разни занимателни игри, топки. Забелязвам, че примерът на по- големия ми син амбицира по-малкия и му дава много неща наготово. Това, за което баткото е полагал усилия да разбере, да направи, за малкия е даденост. Нещо като играта „Прави като мен“ има в отношенията им, въпреки че са различни и малкият в никакъв случай не е в подчинено положение. Улавям се понякога, че ревнувам, защото в някои случаи влиянието на баткото е по-голямо, по-нужен е на по-малкия отколкото аз, майката. Успяват някак да бъдат близки, даже когато са разделени.  През лятото големият ми син замина на спортен лагер и за пръв път трябваше да се разделят. Общо взето много мъжки се справиха, но пие с баща им усещахме, че в края на втората седмица са вече на предела. Единият — с приятелите си в лагера тренираше всеки ден, другият при баба си и дядо си играеше с децата от блока. Уж нищо не им липсваше, но когато се срещахме с тях, оказа се, че и двамата броят дните до края ма лагера: още три, още един…

Баткото се върна, без да скрива нетърпението си – домъчняло му беше. Носеше за брат си пакетче бонбони. Само това имало в лагера… Още на другия ден отидохме в магазин за играчки. Трябваше да избере истинския подарък. Запазил беше парите, които му бяхме дали. Играчката се оцени по достойнство едва вечерта, когато си лягаха. Брат му я сложи под възглавницата като най-ценното нещо, което има. Денят беше минал в непрекъснато бърборене. Разказваха си какво ли не – кой колко гола беше вкарал, какво ново са научили, кои филми са гледали, кой приятел какво казал и какво направил… Говореха един през друг. Малкият успя дори да разкаже какъв нов сандвич (ама много вкусен!) се научил да приготвя…

Седяха прегърнати.

Това, което аз не съм имала в детството си и за което им завиждам, е, че всеки момент могат да разчитат на абсолютно безкористното си приятелство. Те не приемат децата, които не могат да бъдат приятели и на двамата, не играят с тях. Еднакво леко се сприятеляват и с момчета, и с момичета.

Между две и повече деца може да порасне някой егоист, и то в резултат на грешки във възпитанието. Не е лесно да се намесиш в спор между децата и да застанеш на нечия страна. Може да последва упрек. „Все него защитаваш!“ Да отминеш с безразличие – „Ще се оправят и сами!“ – също не е редно. И такт, и спокойствие, и внимание са нужни, а в нашето забързано време все ми се струва, че не им отделям достатъчно внимание. И ме успокоява само това, че са двама.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара