В януарския си брой през 1975 година „Жената днес“ публикува писмото на група осмокпаснички от Асеновград. Оплаквайки се от грубото държане на своите съученици, те питат: „Всички мъже ли са такива?“‘ Пръв се опита да им отговори известният ар­тист Стефан Данаилов.

Сега даваме думата на Дончо Папазов, който заедно със съпругата си Юлия през лятото на 1974 година прекоси с лодката „Джу“ Атлантическия океан. Ръководителят на трите научни експедиции „Планктон-1″, „Планктон-2“ и „Планктон-3“ Дончо Папазов е научен сътрудник, завежда секция „Икономика и организация на производството“ в Институ­та за металорежещи машини – София.

Въпросът за кавалерството ми е колкото близък, толкова необичаен. Затова преди да се захвана да пиша, си отговорих на три въпроса: „Темата не е ли изчерпана?“ , „Имам ли какво да кажа?“ „Имам ли опита и правото да пиша?“. Започнах със семесни чувства и с уговорката, че ще споделя мои лични, неповлияни от нищо впечатления за кавалерството,  резултат от нашия семеен живот, протекъл дни наред в край­но тежки условия и относителна самота.

Правилата: целувай ръка; дръж палто: поклон; комплимент и т. н. са външни прояви на кавалерството. Красиви са, удобни са, но са „ниската“ сте­пен. И лесната. И нищо некостващата.

Това може да се внуши на дете, на влюбен дангалак, може да бъде похват на карие­рист или женкар. Хиляди мъже по този начин „отбиват номера“ и минават за възпитани и интелигентни.

Евтинее, когато мъже, които се стискат целогодишно, даряват с цветя и дреболии, празну­ващи съпруги. Не утешава ста­рото правило: по-добре един път, отколкото никога. В личните отношения еднократни жес­тове могат да наскърбят, да подсетят за пропуснато внима­ние. Нелепо е и изолираното „разпускане“ с цветя, с ресто­рант, театър и т.н.

И въпреки това жените оби­чат тези външни прояви и ще ги обичат още хиляди години. Кое им харесва? Защо една млада и силна спортистка се радва, ако възрастен мъж и подаде ръка като слиза от тролея? Мисля, че всяка жена харесва у мъжа силното начало, а външните прояви са до известна степен негов плод. Така нещата заста­ват на мястото си и подсъзнателно се определя отношението и ролята на всеки.

Истинският кавалер дозира вниманието.

Тук преиграването има обратен резултат. Много важен е рефлексът. Закъснение само от 5 секунди може да те постави в нелепо положение. Има дори амбициозни жени, ко­ито приемат обикновеното вни­мание като подценяване.

Правилата са строги, точни и знайни, но пълни с нюанси. А нюансите правят човека. Мо­же цял живот да отваряш врати и да целуваш ръце и пак да ми­наваш за „дръвник“.

В наше време на кавалерите е по-трудно, от тях се иска повече разнообразие, такт и инте­лект. Културата на жените е по-висока и те знаят, че са равни на мъжете. Налага се

да балан­сираш с модерно внимание, без намеци за неприятни неща.

Времето на салонните кавалери отминава.

Тя поема управлението, аз – кофата.

Условията на нашата експе­диция бяха такива, че външни­те прояви на кавалерство от са­мо себе си отпаднаха. В буря, когато лодката се мята като бясна, е оперетъчно да захвърля управлението и да подам ръка на излизащата от рубката Джу. Жалко, че не се сетих – щяхме да имаме един смях повече. Но
е в реда на нещата аз да изхвър­лям водата с кофата. Това е хамалска работа. Така аз хва­щах кофата, а Джуто – управлението. В тези „изчистени“ усло­вия другояче не можеше да бъде.

През цялото време наблюда­вах как Юлия се смалява, как гасне като свещичка и се мъчех да й помагам. Тя винаги отказ­ваше помощта ми и нито един път не се съгласи да поема нейната вахта, дори когато беше зле и едва се крепеше. Правеше го не от криво разбран стремеж за равенство, а защото усещаше, че и на мен ми е тежко. Тя знае­ше отлично, че не ми е леко и ме пазеше. Това е кавалерство.

Истинско и ценно. То не се за­бравя.

В най-тежките моменти дре­болиите стават проблем. Една не на място поставена кофа, едио зле подхвърлено въже та­ка те вбесяват, че започваш като от спестовна книжка да „вадиш“ стари обидни спомени и бавно, но сигурно затъваш в блатото на разправията. Много пъти ми се е искало да се раз­викам на Джуто, но се опазих­ме. Без да морализаторствувам, мисля, че едно изчакване, едно „премълчаваме“ е от чистите прояви на кавалерството.

Стана ми ясио, че кавалер­ството е работа за двама. Ка­валер трябва да бъде мъжът, ка­валер трябва да бъде и жената. Едва тогава ще има истинско равенство в семейството, но то­ва н означава, че мъжете тряб­ва да се разтоварят изцяло от външните форми на кавалер­ство.

Уважение във всекидневието

Най-кристалната проява на ка­валерството е уважението. Да съумееш да вдъхнеш и запазиш уважение към партньора си, да имаш непрекъснатата радост от общението, от думите, от ми­лите глупости, след като е ми­нала лудостта на влюбването, е трайната, голямата основа на съвместния живот. Това е то, дяволското уважение във всеки­дневието. За него се искат уси­лия и от двете страни. Ще си позволя да поместя, без съкра­щение, част от дневника си:

… Всъщност експедицията нищо не променя. Ние сме си старите. Аз ще се върна в ин­ститута, Джу – в студията. Ще се хвърля върху отложената ас­пирантура и ще подема кампанията за Тихия океан. Но има и друго. Важно. Хиляди пъти по-голямо от това, че те пишат във вестниците и се гледаш по те­левизията. То е Джу и аз. Ние се обичаме. Ние сме семейство, което не си е „писнало“, което може да се забавлява, но предпо­чита собствената си компания.

Нагледал съм се на нещастни семейства, на вътрешни емигранти. Ние пренесохме през много трудности и опасности нашата любов. Не зная кое какво напра­ви – тя експедициите ли, или те нея, но съм сигурен, че много по-лесно в тези условия е да се раз­колебаеш в някого, да го възненавидиш.

Джу от все сърце искам на­шите неща да се развиват, да вървят напред. Ние се приемаме по коренно различен начин, от­колкото преди 6 години. Но много no-качествен. И вярвам, че след още години ще стане по-хубаво. Аз съи влюбен и те обичам. Вътре в себе си нося и нещо още по-необходимо –  уважение и вяра. Според мен то е задъл­жително условие, освен другите. Просто, ако го няма, всичко рано или късно ще изгърми. И е най-трудно да запазиш вярата и уважението в някого, особено в близък, когото виждаш непре­къснато. Всичко съм изпитвал към тебе, но никога не би  било блудкаво.“

Сами си го правим

Голяма част от познатите ми смятат за унизително да научат нещо от жените си, не желаят да допуснат, че те могат да знаят повече от тях. И дори ко­гато жената е явно по-интелигентна, нещата по взаимно съ­гласие се тушират, за да може мъжът спокойно да упражнява изначалната си власт.

Само пълната липса на кава­лерство може до те накара да бягаш от равенството. Това не се оправя с навреме купени цветя, дрехи и накити.

Наблюдавал съм стотици пъ­ти как мъжът се старае да смачка самочувствието на жена си или на приятелката си, как се гордее с това, че има свой „соб­ствен“ живот. И как прави всич­ко, за да сведе живота на жена си до работата, децата и къща­та. Разбира се, по-късно започва да се чуди защо у дома му е скучно. Ще му спестя чуденето. Скучно му е, защото сам си го е изработил. Направил е всичко възможно да доведе нещата до­там. Нелепа е тази мъжка недалновидност, това полугеройско не­разбиране, дори на собственото удобство. Хиляди пъти е по-хубово да общуваш с усмихната, забавна, пълна с истории съ­пруга, отколкото през вестника да гледаш как в кухнята мърмо­ри смръщената и недоволна май­ка на собствените ти деца.

Доверието е друга проява на кавалерството. Естествено то е свързано с уважението, но мо­же да съществува и отделно. Няма по-приятно чувство от то­ва да вярваш, да знаеш, че няма да те подведат, че ще напра­вят всичко за тебе, че няма да те изложат и т. н. Да знаеш, че то­ва е човекът, на когото можеш да се опреш. И пак опираме до двупосочността – мъж-жена.

Да задържиш доверието е трудна работа. Това е от висшите фор­ми на кавалерството. Ако при­бавим търпимост и широта, ще бъдем близо до идеала. И, тър­сейки го, може би никога няма да си изневерим.

Много от това съм научил от жена си. За него и за всичко, което ми е дала, й благодаря.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара