Бяла нежност от Бяла черква

Драга редакция,

Типични за българската жена са любовта и уважението й към нейните съседки. Те са се запазили и досега в отношенията между жените, които живеят на улица „Гробарска“ в малкия град Бяла Черква. Ето какво ми разказа една от тях — Радка Недялкова: …Всяка вечер след работа ние се събираме на разговор, една вечер сме у една, друга вечер у друга. Ето например днес ще бъдем у кака Tomka Стефанова. Не си ключим портите, залегнало е у всички нас доверие и уважение. И да няма никой вкъщи, влизаме си сами и се обслужваме с каквото се нуждаем. Помагаме редовно на болни самотни жени. Така беше с Розка Михайлова, на която услужвахме било с лекарства. било с хляб или мляко.                                                              ПЕТЪР ИВАНОВ

В чантата ми дни наред стоя краткото писмо… Когато нажеженият автобус ме остави на площада в Бяла Черква, бях все още възбудена и не знаех дали се радвам, че така неочаквано пресякох все­кидневието си. Часовникът отброи вечните си удари — девет или десет, какво значе­ние има. Видях изписаното на него: „По завета и със сред­ствата на Йоаким и Христина Василеви се постави горният часовник на 5 юли 1929 годи­на“. Родени. Починали. В такъв отрязък от време се побираме всички. А защо, залутани в хи­ляди неща, не го осъзнаваме и пропускаме миговете. Може би дарителите са искали да ни кажат именно това.

После си помислих дали тър­сейки един такъв добър миг, не утежнявах още повече моя свят. В писмото пишеше: „Не си ключим портите – залег­нало е у всички нас доверие и уважение. Помагаме редовно на болни самотни жени“… Не ме очакват значи приятни преживявания. Пък и какво име на улицата – „Гробарска“. По-късно се оказа, че и жените не харесват много името й: „Сто и един четника е извел от Бяла Черква Бачо Киро – казват, имена благи – колкото щеш. А пък е хубава, хубава, с тези черници…“

Черниците са се опнали от двете страни на улицата и една жена, това е Недялка Лу­канова, вече ме пита кого тър­ся. „А, Розка ли? Ето тук, тази голямата къща. Имаше мъж златен, всичко му прилягаше. Живееха си, помагаха си. Преди шест години почина и тя ос­тана сама – деца нямат. Помня, бях седемгодишна, когато за първи път влязох тук. Беше по Лазаровден – пеехме. Свекърва й имаше петима си­нове, като наизлязоха да ни посрещнат – едни хубави млади хора. Тъй съм я запом­нила тази къща… Но и сега Розка не е сама.“

Вярно, не си заключват вра­тите тук. Не надничат през шпионки и не питат суетливо кой е. На Розка Михайлова не се наложи и да звъним. По­вдигнала се след дълго боле­дуване, тя тъкмо беше тръг­нала на първия си „дълъг“ път – да занесе купа круши на де­цата от улицата. Тъй и оста­наха после тези круши между нас – сладки с дъха си, още по-сладки заради предназначе­нието си. Над нас милостиво сребрее елхичка, астри и муш­ката се надпреварват в щу­рите си цветове и ухания. Не пита Розка Михайлова коя съм и защо съм свърнала у тях. Пътница – трябва да си по­чина. Разправя ми първо за мушкатата – как като си до­шла от болницата, им се рад­вала като на живи: „На Недялка бях оставила да ми ги полива. Сега чакам дъщерята на пле­менницата Теодора, Ани. Те са в София, но работят в Коз­лодуй. И племенникът Милчо ще си дойде от Русе. Не ме оставят, всичките роднини се грижат за мен. Но са далеч. А жените от улицата са ми като сестри. Болна съм, толкова кръв изгубих. През деня винаги има комшийки при мен…“

И започва да ги изрежда. През зимата останала без на­фта –  Здравко, мъжът на Ружа Михайлова, на два пъти й донесъл по 180 литра от тяхната. „От тази страна са Санка и Гошо. Те пък от Пав­ликени ми пазаруваха. Чинке Розке, портокали, чинке Розке, ябълки! И Радка Романова чес­то притичва да ме пита от какво имам нужда. Кака Ма­рийка, дето е 78-годишна, идва да ме види и ми изрина пър­тината. Сега като се пооправих, и те се радват с мен.“

Недялка Луканова, светла, мъдра жена не я чака да изреди всичките: „Че какво ни коства да свършим нещо. Ей Люба Франгова като падна от че­решата, всички се струпахме – хранихме бубите, а тя гледа много буби, и нищо не се про­вали. А я си спомни колко ху­баво живеехме като млади. Пак тъй се събирахме. Едната донесе зарзават, другата пи­лето, трета направи сладкиш – надпреварвахме се. То си е традиция при нас. И новите се приобщаваха…“

Станка Неделчева е от но­вите – нова, нова, ще станат двайсет години, откак е на улицата. „Онзи ден се връща от сбор във Вишовград, носи бонбони на жените… Някои се чудят. Чудят се и че Недялка ми тегли пари от книжката. А аз на такива хора се чудя“ – благодушното лице на Роз­ка сега е порозовяло.

– Остави това – пак я прекъсва Недялка. — Дай да разправим какви бяхме като млади.“

Като млади били все хуба­вици, тъй била известна улица „Гробарска“, повечето среднистки. Недялка завършила полукласическа гимназия в Со­фия. Като се заправило ТКЗС-mo, до една се записали – викали им „градското“ зве­но. Сутрин като ги събирал бригадирът, те още буклите си правели. А като свършели работа, като се нагласели – важни били, на нивата все пър­ви, пак заедно. Веднъж по Заговезни, гледайки маскираните си съселяни, взели важно ре­шение – за 3 март да им на­правят изненада. „Много на­предничави бяха жените още тогава – върнала се е Недялка назад във времето. – Аз имах един костюм с българска бро­дерия, облякох го, а в ръцете си нося глобус и гълъбче. По­ведох групата. Всички с нацио­нални костюми, със сърпове. Даже моят мъж, той е по- строг човек, беше с една крина пуканки. Хвърля с едната ръка – символизираше сеитба. Сеитба на новото. Мъжете носеха коси и табела „IV звено на градската бригада. Дадоха ни тогава първата награда и хиляда и петстотин лева. По­дарихме ги за корейските деца. В звеното така се бяхме сра­ботили, роднини не се държат тъй един за друг. Че досега…

Днес на децата децата им така се събират. Внучката на Недялка, Нели, през зимата все звъняла на баба си от София: „Бабите почнаха ли да изли­зат?“ Сега си дошла и по цял ден играе с децата под чер­ниците. Вечер жените си го­ворят, разменят книги, моде­ли, а внуците опъват чаршафи между две черници и почват да правят театър. Навреме­то и дъщерята на Недялка тъй правела. „Помниш ли, смее се Розка, като беше откачила най-хубавите ти пердета за театъра?!“

Смея се и аз с тях. И едно такова спокойствие ме обзе­ма, и благост, и сигурност – всички онези неща, които чес­то изгубваме в делничната си суетня. И се чудя аз ли бях, дето сутринта се ядосвах за един счупен свещник – пък бил той и най-хубавият. И раз­бирам колко мъдрост се крие в наивните детски думи на сина ми: „Свещникът се счупи, но калдъръмчето цъфна“.

И се моля дано да мога да занеса в моя дом тази бяла нежност, до която се докоснах при жените от белочерковска та улица с черниците.