И да го казваме на глас, и да го премълчаваме, така си е – завиждаме на онези момичета, които в синя униформа, с развети шалове самоуверено ни посрещат на стълбичката на самолета. Завиждаме и на спортистките, и на балерините, и на… на всички, които съвсем млади покоряват публиката и говорят непринудено за далечни градове. Но медалът има и обратна страна. Спортистките завършват бляскавата си кариера на възраст, когато другите я започват. Стюардесите също. А цял един живот е пред тях, той трябва да е пълен.
Разказва МАРИЯ ИВАНОВА, продавачка на билети в БГА „Балкан“ 38-годишна:
Преди три години затворих последната страница на една богата книга. Но вече не мисля за това. Изживях го. Рано или късно всеки спира да лети.
Не бях помисляла, че мога да стана стюардеса. Завърших английска гимназия и имах чудесна работа, но четирите стени започнаха да ми омръзват. Реших да избягам от тях.
Авиацията е като магия. Докато си под нейна власт, й се отдаваш изцяло, без да мислиш обогатява ли те, ограбва ли те. За мен летенето е откъсване от земните грижи. Не че съм вятърничава! Като се „отлепим“, забравям дребните неприятности преди полета и гледам отгоре – всичко става толкова мъничко. Прелитаме над градове, държави, и още държави и как мога да си мисля, че снощи ми е загоряло яденето? Или че някой ще влезе в къщата ми и ще ме обере?
Бях на 26 години, когато започнах да възприемам света с други очи. Какви ли неща не си мечтаех преди това, какво ли не си въобразявах. Но един ден, на път към къщи (бяхме двамата с мъжа ми в колата), катастрофирахме… Това можеше да бъде краят. След няколко месеца, когато ме изписаха от болницата, извадих всички сервизчета, вазички – нещата, които грижливо бях събирала за бъдещия си дом. Купчини кашончета, които можеше никога да не отворя. Оттогава промених живота си. Като че ли разбрах кое е важно и кое не е.
Преди това много се страхувах по време на полет. Имало е моменти, когато чувствувах, че косата ми се отделя от главата. При едно излитане от Африка самолетът се замята надолу-нагоре, богомолците започнаха забързано да се молят и едната колежка каза: „Аз избягнах една катастрофа, но сега няма да ми се размине“. Другата й приглася: „За първи път майка ми ме изпрати до летището, явно, че е предчувствувала нещо“. Аз нямам никакво предчувствие, но ме е страх. Но след автомобилната катастрофа вече бях друга. Имало е случаи, когато прелитаме близо до гръмотевични облаци и светкавиците минават от единия прозорец до другия. Гледам бялото как кръжи в салона и не ми мига окото. Ако трябва да става нещо, то ще си стане и аз нищо не мога да променя.
Всичко, което печелим с мъжа ми, сме дали и ще продължаваме да даваме за екскурзии. Спомените, които донасям от пътуванията си, са само албумите със снимки – от Австралия, от Нова Зеландия, от Япония. Не обичам да пазарувам. Пръскала съм пари да опитам невиждано ядене в чужда държава или да изям посред зима резен диня. Но никога не ми се е приисквало да си купя рокля. Ако влизах в магазини, то е да погледам разни неща за кухнята. И ако не ме беше срам да се понеса към летището с тенджери, сигурно щях да го направя.
Не знам на кое ново място искам да отида, но знам къде бих се върнала – в Япония. Бих търсила нови неща, които не съм видяла и след това бих се спуснала в Нова Зеландия – да гледам красота, да потъвам в спокойствие и тишина. Ходи ми се и на Аляска, но не в цивилизован край, а да пътувам с шейни, теглени от елени, да живея в иглу.
Да си стюардеса не е лесно. На нас разчитат да оправим всички пропуски на земните служби – от бюрото продали повече билети, от планирането не си свършили докрай работата, техническите служби се забавили, чистачките не почистили… Това липсва, онова липсва, не заредили с тоалетна хартия, няма лед… Куп дреболии и винаги стюардесата опира пешкира, защото тя общува с пътника. За него тя е представителят на авиокомпанията ни. Някак успявах да овладявам ситуациите в самолета, във въздуха се справях с неща, с които на земята не бих могла.
От момента, в който пристигах на летището до слизането ми от самолета аз съм на работа и ме интересува само онова, което трябва да върша. Кой къде е ходил, какво казал, какво е купил – негова работа…
Не познавам колежка, която да е очаквала, че когато на 36 години трябва да слезе от борда, ще й предложат работа, която поне да звучи привлекателно. Но може да се помисли за нещо, което поне малко да отговаря на квалификацията ни. Не бих се обидила, ако човешки ни се обясни, че „в момента няма друга възможност и ако мислите, че можете, започнете тази работа, ако не – изчакайте“. Но да ти дадат един лист, на който пише, че те назначават за „тарифьор“ и да не могат да ти обяснят какво значи „тарифьор“…
В много авиокомпании стюардесите продължават да летят и до 50 години – организират работата на по-младите, решават конфликтните ситуации в салона. Мисля, че много от колежките ми биха се радвали, ако и при нас се въведе тази практика и можем да оставаме на борда повече. И не заради нещата с лъскави етикети, които нашата професия ни дава възможност да си купим. Човек знае две и двеста.
Мечтаех си, когато се разделя с небето, да бъда с хората, с които най-много съм летяла. С тези, които чувствувам близки, приятели. Но всички – и командирът, и вторият пилот, и бордният инженер, и стюардесите летяха вече в други екипажи. Как да ги събереш? Попитах ги съгласни ли са да са с мен на последния ми полет Бургас – Будапеща – Бургас и те приеха. Молих се в планирането, на инструкторите, на тези, които правят нарядите, на началниците. Не можаха да излязат на глава с мен. Като по чудо екипажът се събра в пълен състав.
Не бяхме летели шест месеца заедно. Когато изпълнявахме чартърни полети и преспивахме във Варна или Бургас, след работата отивахме да вечеряме – целият екипаж. На самолета командирът ми е командир, на земята ми е приятел, но аз и до ден днешен не мога да се обръщам към него на „ти“. В него съм виждала човека, който ми осигурява спокойствие във въздуха и ми вярва. Той ме оставяше като старша да отговарям за всичко, което става в салоните. За всяка възникнала ситуация с пътниците ми даваше право аз да вземам решение и го правех, без да се страхувам, че след това ще се сърди и ще ме наказва. И той, и екипажът му не са ме притеснявали с непредвидени, неочаквани настроения. Вторият пилот беше девет години по-малък от мен, а бордният инженер – пет. Аз бях каката. Те и така ми казваха — „како“. Колежките ми негодуваха – как им позволяваш да се обръщат така към теб! Но на мен ми звучеше приятно — аз бях тяхната по-голяма сестра.
Бях си извоювала при излитане и кацане да съм в кабината. През останалото време на полета, независимо колко продължителен е, не обичах да сядам. Дори да сме обслужили пътниците, да нямаме работа – аз стоях права. На полети като този до Лагос например (случвало се е да сме във въздуха и повече от 10 часа) така съм се изморявала, че си мислех – ако седна, никой не може вече да ме вдигне. Едва съм слизала по стълбичката на самолета.
И така – събрах за последния ми полет екипажа, но аз се вълнувах, като че за пръв път се качвам на самолет. Влязох в кабината. Струваше ми се, че самолетът много бавно рулира. Някой като че ме беше хванал за гърлото и ме душеше. Отлепихме се и всичко си дойде на мястото. Настъпи моментът за кацане. Пак влязох при екипажа. Свечеряваше се. Светлините на Бургаското летище като с магнит привличаха огромната машина. Слизахме все по-ниско — 100, 80, 50, 20, 10 метра. Моето последно приземяване. Завинаги си оставам на земята. Когато колелата опряха пистата, три мъжки ръце хванаха моите. Гръмна бутилката шампанско. Кабината се изпълни с дъх на рози. Екипажът ми пожелаваше „Щастливо приземяване!“
0 Коментара