Радой Ралин е псевноним на поета и сатирик Димитър Стефанов Стоянов, роден през 1923 г. в Сливен. Сатиричните творби на Ралин са изключително популярни. Те бранят народното чувство за справедливост, предусещат взривоопасните зони в социалното пространство. Характерна за епиграмното му изкуство е книгата „Люти чушки“, изгорена през 1968 г. в пещите на Полиграфическия комбинат в София, с няколко издания в чужбина на български език. Поетът умира през 2004 г. Интервюто на „Жената днес“ е от 1988 г.

От 1940 година досега темата за изкуството непрекъснато присъства във вашите стихове, в прозата ви. Каква е мисията на твореца днес?

Това да се определиш на една творческа позиция не е като да обикнеш спортен клуб и ако утре той те разочарова, да го изоставиш. Не е като да се влюбиш в жена и ако тя не заслужава чувствата ти, да скъсаш с нея. Естетическата позиция е нещо по-главно, по-определящо. Чрез нея ти трябва за цял живот да ориентираш творчеството и възгледите си. И няма нищо по-лошо от това, ако ти заприличаш в изкуството на Казанова — днес с една, утре с друга, вдругиден с трета и в края на краищата — с никоя. А да бъдеш последователен. Независимо дали ще имаш успехи или не, ти трябва да вярваш в избраната естетическа позиция. Ти трябва да я обновяваш с нещата, които прогресът носи, но макар и обновена, тя трябва да бъде същата, а не друга. Смятам, че и при неуспех трябва да си силен до този момент, в който хората ще те разберат. Няма по-голяма награда, наслада и признание за един автор от това, хората да приемат с радост нещата, оплювани и охулвани преди време.

Много от вашите стихове са с посвещение на други поети. Личен морален дълг ли изплащате, или по този начин поддържате жива паметта на едно поколение?

Нашето време беше такова, че до политиката често отивахме чрез поезията. Като младеж аз се доближих до революционното мислене чрез стиховете на Христо Смирненски. Той беше главният възпитател на младостта ни, той беше нашето образование. Човек като помисли, толкова малко е живял Смирненски, ама толкова малко, а оставил томове със стихотворения. Спомням си, когато ги преиздаваха, две машинописки не могат да ги препишат дълго време, а той ги създал за няколко години само. Какво страшно горене! И други поезии имат различни големи поети. Но аз не знам такъв феномен — толкоз млад да напише неща, които да мобилизират цяла епоха. Той заслепяваше всички други. От което може да се окаже, че за естетическите нужди на определена епоха не са нужни много поети. Един Смирненски, един Вапцаров, който и днес пали сърцата. Един Далчев още дори не е дал на всички своята сила, своите естетически прозрения. Многото поети се превръщат в занаятчии, в конфекционери, които гледат да правят друга кариера, от висок по-висок обществен пост да заемат, а малко оставят поезия. От най-младите ми харесва Борис Христов. Той ми връща вярата в живота, когато съм разколебан. И радостното е, че той, ето на, е син на загинал в мината работник, че добре познава истинския път на хляба.

Запазихте ли убеждението си, че „писателят е будител на съвестта на времето“?

Главната му задача е не той да бие камбаната и да бъде звънар на времето, защото може и да падне от камбаната, а да внуши на всеки човек да има в себе си една камбана, сам да бъде ранобуден за новото, за истините на епохата. Поезията трябва да почувства етичното самочувствие на човека, гражданската му бодрост трябва да почувства и непримиримостта, и непоносимостта към злото. Човекът трябва, след като е дал своя труд за обновяване на обществото, да иска взаимност от това общество. Каквото той е дал, да го получи от общата грижа.

През 1960 г. в стихотворението „Порив“ вие изповядвате: „Няма нищо по-хубаво от това да ставаш баща.“ Темата за семейството и привързаността е другият център на вашето творчество. Продължава ли да ви вълнува тя и днес?

Всеки пише за това, което няма. Аз останах без семейство още третата година след женитбата си. Отгледах само с помощта на майка ми двамата си синове, което е моята гордост. Винаги съм ценял много семейството. Виждаме колко безпомощен е отделният човек, колко слаб е той без подкрепата на семейството. Не само любовта и сексът свързват двама души — свързва ги тази постоянна саможертва един към друг, за която Александър Геров така хубаво писа: „Каквато искаш ти бъди, но само да си жива.“

Какво дадохте на вашите синове?

По-добре тоз въпрос да зададете на тях. Тоз, който дава, го прави без сметка, без да се оглежда и интересува от отплатата. Надявам се, че ги направих достойни хора. Не мечтая да ги видя богати или на високи постове, но искам да станат истински хора.

Мисълта за истинските човешки добродетели, за трайността на приятелството и другарството не ви напуска пето десетилетие.

За мене най-голямото богатство между хората е тяхното доверие. Я си представете можеше ли преди Девети да дойде при тебе непознат човек и ти да го укриваш и да делиш залъка си с него, ако си нямахте доверие. Ти знаеш, че го пращат другари. Той знае, че може да е сигурен при теб. Голяма дума беше тогава „другари“. Беше най-святата дума в онова жестоко време. Сега навлезе по документи и служебни отношения, та изгуби смисъла си. И е много тъжно човек да вижда как някои млади другари се правят на господари и забравят, че заради условията, които имат днес, много хора подписаха с кръвта си полица в историята — народът да си бъде сам господар и изразител на общата си воля и стремеж към по-осигурен, по-красив и дружелюбен живот.

Вие оптимист ли сте?

Това, което го има в мен, то не е оптимизъм. То е един критик. Казват някои — исторически оптимизъм. Според мен ние, марксистите, сме преди всичко критически настроени. Защото да критикуваш, означава в същото време и да раждаш. Как така срещу нещо, за което си убеден, че е остаряло, няма да се възпротивиш? Видял ли е някой да бъде карикатурено новородено бебче? Но когато човек стъпи на краката си, трябва вече да сме зорки. Дали няма да настъпи някого без причина. Дали ще бъде безпардонен, или ще се държи с хората „колегиално“ — нали преди да бъдем всичко друго, ние сме колеги като човеци. Естествено на всеки надраснал времето си човек е присъщо да търси и да намира и със своята критика да проправя пътя на истината и новото. Ето защо историческият критицизъм е главната задача на честния човек. Не само днес, въобще. Затова, ако ние мълчим пред грозното и подлото, ние се превръщаме в лъжесвидетели на епохата. Знаем какво писа Некрасов — че ти поет може да не бъдеш, но гражданин си длъжен да бъдеш. Сега това да се каже е малко. Днес всеки, независимо какъв е— писател ли, журналист ли или друг, всеки трябва да бъде пълногласен свидетел на това, което става край него. Иначе ще стане страшно…

Според вас кой е най-страшният недъг на съвремието ни, какво най-често изостря сетивата ви?

Продажничеството и неискреността. Това, че хората не за тридесет сребърника, ами за паница леща продават своите възгледи и са готови да станат инструмент в ръцете на този, от когото имат временна облага. Също така лицемерието да се прикрива истината. Ако истината е наяве, лесно ще се справим с това, което пречи. Защо трябва едва сега да заговорим за работи, които ни се пречкат от двадесет години насам и се знаеше от интелектуалци и стопановеди докъде ще доведат. Знаеше се и се премълчаваше. Правеха се ломските ямки, виждаше се, че няма резултат, но никой не вдигаше глас. От страх да не си загуби позицията. И от страх пред критиката. Пак стигаме до критиката? Как иначе, тя е майка на напредъка, на новаторството, на революцията.

Дотук се представихте преди всичко като привърженик на непримиримостта в критичността. Какво още бихте искали да знаят за вас нашите читатели?

И аз като много хора платих данък на своето време. Честен данък платих, данъка на саможертвата в името на едни по-щастливи дни. Казвам го най-общо. Дълго време носех гузността за грешките на някои мои другари, които причиниха невъзстановими щети. Дълго време ме е мъчил укорът, че не можахме да възпитаме у младите най-хубавото, което имаше в нашето поколение. Дано те навреме осъзнаят грешките и ги изправят, иначе накъде?

Facebook Twitter Google+

0 Коментара